В стаената си самота,
забравям и сълза, и спомен.
С греховната си суета
търкаля се светът огромен.
Прииждат северни етиси*,
чернеят натежали жици,
като актьори зад кулиси
отлитат закъснели птици.
И есента днес пак преде
кълбести облаци дъждовни,
една вълна от плажа взе -
играчка детска безвиновно.
Стоя аз тъжен на брега
и гледам слънцето под вежди,
защото чак през пролетта
ще ме дари с надежда...
От скритата си чернова,
аз на небето пиша
вълшебно влюбени слова
и все по теб въздишам!...
30.07.2018 г.
© Владислав Недялков Всички права запазени