Да усмихнеш чудатите феи, дето тихо съня ми наричат...
Само ти, само ти го умееш и бълнувам, а мисъл не идва.
И насън всички крайни присъди - сомнамбули, проходили бавно,
по ръба на страха ми пътуват и от покрива глупаво падат.
Аз изчезвам незнайна и луда и край устните бръчици имам...
Целуни ги и виж как се будя, безпорядъкът как ми отива.
Събери ме от тихото утро, не показало още очите си.
То не бива да знае за пътя по земята... на нашите птици.
А небето с доволното ехо ще повтаря онази безгрижност,
дето ражда ме бяла, и лек е...
ала само, когато си близо.
© Бела Тихомирова Всички права запазени