"ВИК" - двуезична книга на Латинка-Златна

Автор Тема: "ВИК" - двуезична книга на Латинка-Златна  (Прочетена 296 пъти)

LATINKA-ZLATNA

  • Маниак
  • ****
  • Публикации: 79


Уважаеми, приятели, излезе от печат преводната двуезична книга „ВИК” на македонски и български език от поета професор д.ф.н. Васил Тоциновски.

Превод и редактор – Латинка-Златна
Корица и графичен дизайн – Валентина Йотова



Биография на професор д.ф.н. Васил Тоциновски

Васил Тоциновски (1946, Стояково) е македонски поет, разказвач и романист, автор на книги за деца и възрастни, критик и есеист, литературен историк, антологист и преводач. Автор е на сценарии на петдесетина документални филми и сериали, излъчвани в програмите на тогавашната ЈРТ (Югославска телевизия и радио) и в многобройни програми и фестивали по света. Работи като научен сътрудник в Института за македонска литература в университета „Св. Кирил и Методий” в Скопие, а от 2008 год. до пенсионирането си през 2014 год. работи като редовен професор в Катедрата по македонски език и литература във Философския факултет в Риека, Хърватия. Автор е и на шестдесет книги Известни са стихосбирките му: „Тайна в съня”, „Отворена врата”, „Ден за игра” и „Закритият ковчег”. От литературната история на автора особено важни са монографиите му: „Македонските преводи на 19 век“ и „Македонската История на 19-ти век”. Носител е на най-високите държавни награди и отличия и на многобройни чуждестранни литературни награди. Негови творби са превеждани на седемнадесет езика в света. Бил е главен и отговорен редактор на много литературни и научни списания, а сред тях и на най-старото македонско литературно списание „Съвременник”.
Член е на Дружеството на писателите на Македония и почетен вицепрезидент на Хърватското литературно дружество в Риека, Хърватия.



Стихове от Васил Тоциновски:


ВИК

Разбиха се вените на слънцето
и дойдох
в този близък, забравен предел,
за да ти напомня за нашето съществуване
между пеперудите от деня,
които добавят всичките мои години
Колко е чисто тук!
Въздухът предвижда конструкцията на бъдещия поглед
и имам нужда да говоря,
защото твоята усмивка
само като сълза дойде до мен,
разкри цялата си красота и доброта;
от разстояние към зеленината
бял път до езерото води.
Никога не съм виждал такава белота,
красивата мечта за миг да бъде реалност –
оплоден е моментът.
Колко сме жестоки и егоистични
в този щастлив момент, защото все пак
сме смъртни, добрата дума
я унищожаваме с укор и презрение,
а ме мами и носи към тебе
от всичко най-красивата мечта.
Чудя се как, като толкова знаеш за космоса,
ти е чужд този близък момент?!
Заминаването ми е планирано
и примирам от страх и срам –
започвам да се съмнявам в самия себе си.


ВЕЧЕ НЕ СЪМ ТОВА, КОЕТО БЯХ

За моето идване
до моя сън, в който ти мечтаеш,
в зоната на измислените цветове и каменните птици,
откраднах стъпките на Южния вятър.
Идвам плах в твоята стая,
с полета откраднат от пеперудите,
обитаван от този вятър,
който ще ме превърне във всичко;
защото няма да мога повече
с Южната звезда на челото си идвам
и с музиката, от която месеца задремва
над тополите,
и ако те събудя, ще избягам
по-бързо от вятъра,
без да погреба моята убита птица.
Примамва ме тази отдавнашна магия;
моите птици са уморени от чакане,
мечтата предвижда бял кръстопът,
откривам древни семена, без смисъл
за моята песен;
и ето ме пак до тебе,
о, мое малко дете!
Под твоята възглавница
оставям думи,
и пак неразбрани,
преди вятъра, който ме превърна във всичко,
ще се прибера
пак така нечут,
пак така нечут...


ДЕН, КОЙТО ДА ПРИЛИЧА НА ТВОЕТО ОКО

Търсих ден, който да прилича на твоето око. Бях
птица в съня ти, в твоя сън, изправен така, грешен.
Шепотът, скрит в красотата на дъжда, вятърът
го оре и аз знам, че той е роден от тебе.

В него откривам колко сме свои и подобни един
на друг. В слуха ми песента предлага цвят отблизо.
В твоите мисли, където двама спим, продължава
развитието на нашата връзка – тук или наблизо.

Настана денят на нашия празник, който не радва
и боли. Ще се повтаря още много пъти!
Незабелязан в нито един календар на обществения ред,
аз скитам през твоите спомени, мълчалив и нереален…

НА ГРОБА НА ЛЮБИМАТА

Късна есен, монотонен дъжд и гнили мисли… Колко
боли да се каже сбогом – немея пред твоя позлатен гроб.
Коя ли магическа любов сече ума? Боли, боли
и тежи заветът за всички времена. Мила, твой съм роб!

Отваря се ранена тайна и скита в безсънните нощи.
В яловата утроба ти си само неизвестен знак. Приливът
е преминал и нищо не остана. В дългата булчинска
рокля пред Божия олтар цветето ти се показва.

Своя единствен живот живееш в мен.
Дали това е твоя или моя утеха? Животът лъже
и ни мами грешно. А човекът е повече човек по това,
което ще премълчи, отколкото по това, което ще каже.
« Последна редакция: 11 октомври 2016, 00:26 от LATINKA-ZLATNA »

 

© 2003-2019, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.