За мен театърът е другарство.

Франсис Ф. К.

Театърът – едно старо другарство, изплетено от вечна любов. Любов, на която е заложено да бъде забавна, друг път трагична; да бъде пленяващ репертоар от велики чувства, личности с и без маски, показващи, че животът е ужасно прекрасен и прекрасно ужасен, което прави самата любов едно изкуство. Изкуството да бъдеш артист. Но как може артистът, този свещен Граал на светостта, да се опитва да намери фалш в едно толкова естествено, не първично, кротко чувство като любовта? Не това е задачата му. Театърът, като ментор, има за цел да обучи своите артисти не да създават илюзии и да инсценират фарсове. Той ги обучава да пресъздават действителност, която е актуална във всеки един времеви параметър. Действителност, която е множество от много други такива, които вече са били създадени. Гьоте казва: „Всички мъдри мисли са били мислени вече хиляди пъти; но да ги направим наистина наши, ние трябва да ги мислим отново и отново, и честно, докато те се вкоренят в нашата лична изява.“ И може да се каже и точно обратното – действията, които биват извършвани многократно, подтикват към размисли. Те /действията/ заемат позицията на повтарящи се утвърдителни мисли, които са се материализирали.
Когато говорим за театъра, няма как да не споменем най-великия господар на всички господари – знаменитият Уилям Шекспир. Той е най-грандиозният пример за апогей на гениалността. Той не е пример за перфектност. Разликата е силно осезателна. Перфектността е опит да се даде оценка. Да бъдеш гениален е нещо отвъд. Именно случаят с Шекспир е неподвластен на такава. Смея да твърдя, че той също е считал театралното изкуство за една голяма и незабравима любов. Той казва: „Живеят само влюбените, останалите просто съществуват.“ Неговата история е изтъкана от мистерия, но мистерия, която предизвиква страхопочитание и дълбоко уважение. В творчеството и образа му се долавя нуминозното[1] усещане. Съдбата по презумпция е несравним стратег и прави така, че талантът на Гениалния да достигне дори и в помръкналите души на тези, които са изгубили смисъла в живота си. Докосналите се, до духа на демиурга на великата поезия, усещат и разбират откровението, което той е завещал под формата на словото. Откровение, което е толкова разобличаващо, че чак е съдбовно.
След като вече споменах, че театърът е една любов, като всяка една такава тя ни превежда през въодушевление, което застига всеки влюбен. Но любовта не е емоция, а чувство. Емоцията е кратковременна, докато чувството е дълбоко подплатено с изразите на другарството - вярност и честност. Забележителният математик Младен Василев казва следното като коментар на свое стихотворение: „Почувствах се“ е утвърждаване на илюзорност. Аз мога да се почувствам и Наполеон Бонапарт, и Ел Греко, но от това не ставам като тях. …тук говорим за наличието на една латентност, която тя пробужда до степен на осъзнатост.“ Тази мисловна нишка ни отправя към следното: ако любовта е латентност, но и константа, то тя доказва сама по себе си, че е неизмерима по количество. Тя е константа, клоняща към безкрайност, което означава, че никога няма да изчезне, нито пък да се забрави. Театърът по това отношение също. Нима сега е забравен и е останал в древността като руина сред страниците на Софокловите трагедии..? Един от гениалните наследници, които успяват да опазят тази съкровищница на изкуството и днес, е българският театрален актьор и режисьор Ивайло Стоянов, по-известен с театралния си псевдоним като Мариус Куркѝнски. Чрез постановките, които създава по произведения на руски и древногръцки автори, той успява да запази реномето на театъра, превръщайки го в сакрален храм на творчество. Той самият казва: „Прекарах живота си в театъра.“ Няма зрител, който да не е останал очарован от неговия талант, усет и маниер по отношение на театъра. Няма такъв, който да е гледал негово представление и да не е настръхвал от великите чувства, които успява да съчетае, да впрегне в действие и да интернира в нашите умове като даровит магьосник.
Какво е театърът? Един умело приземил се вариант на любовта, която по своята същност е невъзможно да се реализира на този свят (Младен Василев). Защото как е възможно безкрайността да се побере върху плоскостта на една йота..? Театърът е живот, който е изпълнен не единствено със страдания и мерзости, не само с многострадални измъчени лица, а и с богатство, което ни зове и което ние заслужаваме да намерим - "Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите..." (Лука. 11:9).

[1] Рудолф Отто създава този термин, който представлява “контрастна хармония” между misterium tremendum (чувство в диапазона от благоговеен трепет до ужас пред завладяваща свръхмогъща тайна) и misterium fascinatum (очарование, възхищение до възторг).