Сънувам сенокоси. С дъх на лято.
Сред тях танцуват черни самодиви.
Сал бяла е едничката, която
прокрадва се у сенките мъждиви.
Дали това е някакво момиче,
де песен сред полята ще захване,
закичила в косите си игличе
до тъмни доби с мене да остане?
Душата в полумрачната ми стая
със билки най-любовни да превърже,
да вдъхне в нея приказна омая,
тъгата да изчезне…някак бърже!
Дали с неземен глас ще ми попее,
така че и небето да заплаче?!
След бурята звездица ще изгрее,
но с утрото си тръгва Тя, обаче
у мене пак се стелят сенокоси,
душата ми потъва в унес благ!
Отново ще пристане ли ми боса,
онази самодива - бяла...пак?!
07.11.2017 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.