Щом вино черно прекипи,
от бъчви тънко се излее,
по устни сладко се лепи,
та бурна младост да възпеем!
Потича в пръстена паница,
през тръпни се ръце предава…
В миг еква бурна ръченица
и мирен никой не остава.
Душата вехне! Жално пея!
Излез ми, моме, да те зърна.
В камъша[1] скрити,…до бързéя,
за сетен път ще те прегърна.
Закичила си китка скромна,
как любя теб кат аджамия!
От шарената, тежка стомна
аз с морни устни ще отпия.
В гората мигом ще потъна
да не ни видят зли клюкари.
За златни няколко алтъна,
узнал би и баща ти - стари!
Накрай с приятели ми верни,
нажален в механата пия.
И спомням си очите черни
с моминска дяволска магия!
31.01.2018 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.