Следите от целувките остават
с „Обичам те” на смачкания лист,
които и до днеска не забравих,
написани с един червен молив…
Отиват си пак дни несподелени,
чертаят път последните ята,
а в нощите звездици спотаени,
оглеждат се във прилива едва.
Със утрото самотни албатроси
се гмуркат сред сияйните води,
пък вятърът с премерени откоси
отнася платноходката встрани:
далеч от кея към земи незнайни,
далече от любимата ни буна.
А бризът ни разкрива свойте тайни
и свири ни с най-тъжната си струна.
Морето пее песен нажалена,
и свети вън самотният маяк,
а някъде една вълна солена,
прегръща се с потръпващия бряг.
Сред вихрите на буря ураганна,
потъва любовта ни съкрушена –
пресъхнала е манната небесна,
с която ни заливаше довчера.
08.06.2018 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.