По поляните широки,
позаспали в дрезгав мрак,
аз се лутам напосоки
и се спирам морен пак...
Несъбудени дървета,
под юрганче от листа,
дъхат вечерна разцвета
и приижда есента.
Сред обятия на бали,
лягам в топлата трева
и в очите засияли
грее нощно зарево.
Вечно будните щурчета
свирят сякаш с камертон,
сред безкрайните полета
вятър с тънък баритон
ми напомня пак за мама
под небесната стреха,
как с мотиката голяма
носи рохкава земя...
Натежалата асмица
ме посреща с дъхав плод –
все под тази хубавица
сбираме се що народ!
Днес за мен е цяла драма,
че сред градския бетон,
ни едно щурченце няма
да изсвири сладък тон!
23.05.2018 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.