Пролетен танц
Полъхна копринен ветрец като стон
през ефирния хаос на цъфнали клони.
Две цветчета поеха към своя поклон -
танц тих, неизбежен, в небесни закони.
Бяха бèли петна сред зеления свят,
уловили лъчите със крехка надежда.
Ухаеха леко на въздух и цвят,
на нещо дошло… и останало между.
На пролетна въздишка, притихнала там,
на радост, тъга, на обич и рана,
на нещо красиво, живяло за плам
и в златния прах на деня разпиляно.
Танцуваха в утрото - кратък живот,
нашепваха тайни на будните птици.
Люлени от вятъра - нежен пилот,
докосваха бисерни росни тревици.
Не слънце ги стопли, не вихър ги спря -
сами се отпуснаха, леко и плавно.
С последна целувка на топло в пръстта,
заспаха до корена тихо и бавно.
Светът не поспря. Не утихна денят.
Земята пое ги без стон, без остатък.
Но сякаш във въздуха трепна крилат
един аромат на копнеж недочакан.
И никой не помни. Земята мълчи.
Но в пролетен шепот, под новите пъпки,
отеква звън кратък от нежни лъчи -
следата от танца, от леките стъпки.
И разбираш - цветята на пролетен ден
понякога цъфват за скръб, не за слава.
И вечни са, макар и в сън споделен -
живеят в това,
което остава.
© Християна Манева All rights reserved.
