Дълго през пустинята вървях
под жаркото слънце,
без сянка да видя
и с вода да се разхладя.
Свивах краката си боси,
изгорели от пясък горещ,
търках очи напрашени
и челото бършех.
Вървях безспирно
из безкрайната пустуш.
Падах, ставах,
без оазис да видя.
Любовта си да срещна,
обиколих целия свят.
Това вървене бе последна надежда...
Видях не човек, а мираж.
© Вили Драганова All rights reserved.
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
