Дълго през пустинята вървях
под жаркото слънце,
без сянка да видя
и с вода да се разхладя.
Свивах краката си боси,
изгорели от пясък горещ,
търках очи напрашени
и челото бършех.
Вървях безспирно
из безкрайната пустуш.
Падах, ставах,
без оазис да видя.
Любовта си да срещна,
обиколих целия свят.
Това вървене бе последна надежда...
Видях не човек, а мираж.
© Вили Драганова All rights reserved.
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
