Хубавото, когато пътуваш с метро, автобус, трамвай, изобщо, с градски транспорт е, че срещаш истински, живи хора, а не някакви виртуални измишльотини. Е, повечето са застреляни пенсионери, но има и млади хора, има хора всякакви. Някои са смачкани от живота, сиви и незабележими, други са студени, безразлични и непроницаеми, трети са шумни и търсещи внимание, някои излъчват щастие, други имат чар и естествена красота, различни са. Обичам да ги наблюдавам, но не досадно и просташки, а ей - така, хвърлям им по едно оченце, от време на време. Пътувам си в метрото, там всички са забити в телефоните си, убиват си времето, за да им мине неусетно пътуването. И се качиха две семейства. С две момиченца. Едното беше много жизнено, въртеше черните си очички и разглеждаше всичко и всички. С жълто яке, две черни плитки, черни маратонки с розови панделки и дънково панталонче на слабите си краченца, приличаше на жълто  щъркелче. Да имаше около шест-седем годинки. Майка му се ровеше в телефона си и много не му обръщаше внимание. Детенцето извади ръка от джоба си и на пода на вагона падна едно фъстъче. Падайки, ядката се разцепи на две и двете половинки застанаха с равните си части надолу. Момиченцето се наведе, опитваше се да ги вземе, но те все му се изплъзваха, след доста усилия успя, подаде ги на майка си, тя извади една салфетка, зави ги и ги сложи в джоба си, готови за изхвърляне. Вратите се отвориха, двете семейства слязоха, момиченцето с жълтото якенце подскачаше с тънките си крачета и изчезнаха в тълпата. И се замислих. Каква култура! Това дете ще стане добър човек, колко е важно да се възпитават децата от малки, майката, на вид невзрачна жена, с безценен  личен пример. Китайци бяха. Не бяха българи. Ако бяха българи, фъстъкът щеше да бъде размазан на пода. Сто на сто!