Николай ми каза, че ще ме запознае с една негова позната. Била страхотно гадже, ама малко дръпната. Иначе била много добра, айде да не казвам къде, макар че на мен Николай ми каза всичко. Той има много познати, щото е голям красавец. Малко му е дълъг носът, но те момичетата май харесват такива мъже. Обаче, като започне да приказва, и всичките момичета го гледат в устата. Не знам какво им прави, но после никоя не може да му откаже, каквоото и да е. Нека да разкажа сега:

В събота следобяд Николай дойде да ме вземе от нас, и тръгнахме да ме запознава с това момиче. Още помня къде живееше тя, в една жълта къща на два етажа, близо до централния вход на Морската. Пристигнахме, и Николай почука на вратата. Отвори една жена на около четиридесет, пълна и с червена коса. Не ми хареса тази жена,  гледаше странно, някак отгоре-надолу ни гледаше, и то не в очите.

— Светла в къщи ли е, лельо Таня - попита Николай. С лелята явно се познаваха, щом я наричаше по име. 

— Тук е моето момче. Това момче, дето е с теб не го знам, приятел ли ти е?

— Да, лельо. Много добро момче е - подсмихна се Николай.

— Добре. Хайде влизайте тогава. Светлето е в малката стая отзад, знаеш я - подсмихна се и лелята. Малко ми стана неудобно, тъй и не разбрах защо се подсмихват.

— Знам я, лельо - двамата с Николай влязохме и тръгнахме по дългия тесен коридор към малката стая. 

Стаята беше наистина малка: вляво от вратата - две ъглови легла, вдясно - бюро, шкаф, столове, и толкова. Прозорецът бе над бюрото, през него се виждаше прането, проснато да съхне в задния двор. Имаше и една голяма череша. Черешата я запомних, понеже имаше плодове по клоните, значи сигурно е било юни, тогава узряват черешите тук, по морето. Какво беше прането, не помня, ама то и не е толкова важно. Сигурно са били гащите на червенокосата леля.

Запомних и Светла, иначе нямаше да пиша това, но то е ясно и без да го казвам. А тя беше наистина хубава, особено за смотаняк като мен. Сега ще опитам да я опиша, макар че мога да опиша само как изглеждаше външно. Другото не го видях. Не много висока, слабичка, с дълга, дълга черна коса, чак до кръста дълга. Много хубава коса имаше, черна и лъскава, и знаеше как да я отмята с ръка от лицето си, така, че да те накара да настръхнеш целия. После те гледаше уж срамежливо, малко отстрани така, или - отвисоко, с тъмните си големи очи. А накрая ти се усмихваше с плътните си червени устни, и ти вече си почти полудял от любов. Толкова полудял, та чак ти идва да излезеш вън, на двора, и да литнеш високо, високо...над гащите на леля Таня, и над черешата дори. Такава беше Светла, и ако мислите, че ви лъжа, можете да питате Николай. 

— Запознайте се, това е Карамфил, а това - Светла! - веднага влезе в ролята на домакин Николай, без някой да го е молил за това.

Сигурно казах нещо като: “Приятно ми е!”, или по-скоро го смънках. Светла кимна, без да каже нищо, и ми подаде ръка. Поех я в моята, ръката и беше малка, и потна. Сигурно и тя като мен е била развълнувана. 

— Хайде да пушим - познайте кой каза това - Фильо ни е донесъл хубави цигари. 

Извадих от джоба на ризата си пакет “Кент” 100. Отворих го, и предложих първо на дамата. В книгите, които четях пишеше, че се прави така. Дамата си взе цигара, и си я запали сама. Не успяхме, нито аз, нито Николай да и предложим огънчетата си. 

— Оо, много са готини - каза дамата. Аз я гледах като замръзнал през лятото.

— Ами ти? - попита тя.

— Аз не пуша - казах. 

— Той и не пие - подсмихна се под нос моят човек, като дърпаше от своята цигара.

— Аа, идеално, Тъкмо ще има повече цигари за нас - изкиска се момичето. Що не ми оставиш пакета направо, за кво ти е, нали не пушиш?

— Ми добре - промърморих - Той тати има още много в къщи. 

— Ии, браво! Айде тогава утре пак ще се видим, че сега трябва да излизам след малко.

— Ми ние ще тръгваме тогава - каза Николай. 

— Айде, чао. И да не забравиш утре цигарите! - засмя се чаровно Светла. 

— Няма. Обещавам. - казах, и станах. Не ми се тръгваше, исках да я гледам още и още, ама когато тя гледаше настрани, да не ме забележи, че я гледам. Исках да гледам дългата и коса, и гърдите и също, който издуваха съвсем леко черната и, прилепнала по тялото блузка. Исках и друго, обаче не знаех точно какво ми се иска. Но пък ми беше мноого хубаво, и когато двамата с Николай излязохме навън, вече не вървях по улицата, а летях, толкова ми беше хубаво.

— Бе, ти кво млъкна, бе? - каза Николай - Хареса ли ти гаджето?

— Хареса ми - казах.

— Ми като ти хареса, що не и каза нещо по-така, ами мълча като скумрия, а?

— Ми какво да кажа? 

— Ще и кажеш: “Хайде да излезем, ще те черпя кафе и пасти” и такива работи. Така става. 

— Добре - утре така ще и кажа.

— Кажи и, не гледаш ли, че и тя те харесва? - каза Николай, вече пред вратата на нашата къща.

— Айде, утре ще мина да те взема по същото време.

— Добре. Чао.

На следващия ден, когато Николай дойде да ме вземе, баща ми си беше в къщи. Аз обаче бях свил един пакет “Кент” още предния ден, преди той да се прибере от работа. Едва ли щеше да забележи, той и без това пушеше много, а пакетите бяха много, поне десет кашончета, всяко с по десет пакета.

— Оо, Николайчо, кво правиш мойто момче, как е? - попита баща ми. Баща ми е едър мъж, на него съм се метнал. Седеше на масичката в двора по дънки и потник, пиеше кафе, и пушеше. Днес му беше почивен ден.

— Добре съм, чичо Чурулей - каза Николай. 

— Къде ще ходите сега бе, младежи? - полюбопитства баща ми.

— Имаме среща с едни момичета - излъга приятелят ми. 

— Браво, браво! Тъй трябва, сега ви е времето да ходите по курви! - засмя се добродушно баща ми. Мразех го, когато говори така, бях чувал, че курвите са нещо лошо, а Светла беше всичко друго, но не и такава. “Тя не е такава” - си помислих - “Тя е различна”. 

— Айде, ето ви двайсет лева, да не се излагате. Нали сте мъже вече - каза баща ми, бръкна в джоба на дънките и извади смачкани двадесет лева. Оглади банкнотата с ръка, и ми я подаде, като повтори:

— И да не се излагате, нали? - и се засмя.

— Няма, няма, чичо Чурулей - бързо каза Николай, и ми смигна. 

— Ние ще тръгваме - казах и бързо излязохме.

— Фильо, одеве се обадих на Светла, и леля Таня ми каза, че излязла, тъй че няма да ходим там сега. 

— Ми нали се разбрахме вчера - смутолевих.

— Излязла с някакъв дъртак, на двадесет и шест години, моряк. Щял да я води в Слънчев бряг, на бар. И имал кола. 

Усетих как стомаха ми се свива на топка. Беше гадно чувство, и вече не летях. В този момент мразех Светла, мразех и себе си. Почувствах се предаден, и пренебрегнат. Болеше.

Николай ме погледна:

— Ма ти кво се сдуха сега, бе?

— Нищо - казах, а ми се ревеше.

— Виж сега, имам една друга позната, тя е сериозна, понеже е по-голяма, на деветнайсет е. Уговорих се с нея, каза, че ще ни чака в шест у тях, техните ги нямало тази вечер. 

— Аз няма да дойда, ти отивай - измучах.

— Аа, да ги нямаме такива! - скара ми се приятелят ми - Аз за теб го правя, бе, не разбираш ли?

— Добре, де, добре - казах, къде живее?

— Наблизо е, до Тройката. Обаче искала да и занесем коняк, “Плиска”. Само такъв пиела.

— Те няма да ни дадат в магазина, не сме пълнолетни - опулих се.

— Айде бе! Кой ти каза? Леля Дуда от бакалията на ъгъла е мой човек. Хайде, тръгвай и се стегни малко, няма да се излагаме, нали чу баща ти? Дай двайсетачката, и не се притеснявай.

След малко Николай излезе от бакалията, държеше хартиен плик в ръка. Стигнахме до Тройката за пет минути. Изкачихме се по стълбището до третия етаж, познатата на приятеля ми живееше в кооперация, не в къща. Николай позвъня, а отвътре се чу силен женски глас: “Влизайте, отключено е! В банята съм, сега идвам. И наливайте коняка”.

Влязохме в хола, и изкарахме чашите от бюфета. Холът беше голям и просторен, с широк прозорец. Имаше много мебели, имаше и голям диван, точно срещу прозореца. Седнахме там. 

След малко влезе високо момиче, по-скоро жена. Беше с руса коса до раменете,  още мокра от банята. Тя беше увита с голяма хавлия, виждаха се белите и крака, и голите рамене. Не беше пълна, но имаше доста едри, и закръглени форми, които малко ме плашеха, и аз не знам защо. Просто изглеждаше съвсем като жена, и си личеше, че отдавна не е момиче. 

— Сипвайте коняка де, какво чакате - засмя се Дениз. Така каза, че се казва.

Николай сипа на себе си и на нея.

— Ами на него? - засмя се пак младата жена, и ме погледна.

— Той не пие. И не пуши. Пълен трезвеник е - каза Николай.

— Ами наздраве тогава - каза Дениз. Двамата с Николай пиха.

— Фильо, я дай от хубавите цигари - каза приятелят ми.

Изкарах пакета “Кент” и му го подадох. Не казах нищо, нямах настроение. 

— Фильо, искаш ли сок? Или кафе? Какво да ти донеса? - каза Дениз.

— Сок може - казах с наведена глава, срам ме беше да я гледам полугола. 

— Ей-сега се връщам - пак се засмя момичето. 

— Айде, аз ще тръгвам - каза Николай, и се засмя - и да не се изложиш!

— Чао! - казах. След малко чух как двамата с Дениз нещо се кикотеха в коридора. После вратата хлопна, и тя влезе в хола:

— Заповядай! - подаде ми

чашата със сок. Пих малко, устните ми бяха сухи. 

Дениз седна на дивана до мен, беше облякла лятна рокля на цветя. Деколтето на роклята беше доста дълбоко, и колкото и да ме беше срам, погледнах гърдите и: бяха големи и напираха да изхвърчат навън. Изглежда роклята само им пречеше. 

— Ти що си толкоз срамежлив, а? Не си ли бил с жена досега? - засмя се за пореден път младата жена. Тя май много обичаше да се смее. Смехът и обаче ме притесняваше. 

— Аа, бил съм, как да не съм бил. Пет пъти дори. Ми що, заради името ме е срам.

— Че какво ти е името? 

— Ще ти го кажа, но нали обещаваш, че няма да се смееш?

— Обещавам - каза тя, и се засмя. Сериозна съм. 

— Карамфил Чурулеев Карапешкирев се казвам. 

Дениз прихна в смях.

— Сериозно ли така се казваш? - не спираше да се смее.

— Да, нали ти казах, заради името ме е срам. Всички ми се смеят. Аз ще си ходя - казах. Ушите ми горяха, много ме беше срам.

— Ей, ти да не се обиди нещо сега? - каза жената.

— Не, ама...имам да си пера маратонките, щото утре сутринта съм на репетиция на тамбурашкия оркестър - казах, и станах от дивана.

— Благодаря за сока - намерих в себе си сили да промълвя, преди да отворя вратата, и да изляза навън. Дори не се обърнах назад, срамът не ми позволяваше. Излязох на улицата и вдишах дълбоко въздух: “Как може да съм такъв смотаняк” - си помислих. Явно можеше.

На следващия ден Николай ми се обади по телефона:

— Фильо, що така си се изложил вчера, бе брат?” - каза.

— Срам ме беше. Ти откъде разбра?

— Дениз ми се обади, след като си тръгнал вчера.

— И какво ти каза за мен?

— Каза: “Тоя твоя приятел голям сладур, ама много срамежлив, бе! Размина му се сефтето  вчера, избяга!” После ме попита: “ Вие да не сте братя двамата, и той като теб с голям нос, сладур?”

— И какво и отговори ти?

— Казах и: “Ъхъ”.