Натрапниците

НАТРАПНИЦИТЕ

За първи път ги забелязах в кафене „Little Britain“. Те влязоха вътре точно преди мен. Единият носеше червена скиорска шапка, която напълно скриваше косата му. Той се беше избръснал скоро и по лицето му се виждаха следи от порязвания. Липсваше му един зъб от лявата страна, но това не го смущаваше и се хилеше постоянно. Понякога той за кратко приемаше сериозен вид, след което се оглеждаше някак подозрително. Всичко това се повтаряше отново и отново. Цветовете на дрехите му се смесваха с общия сиво-черно-кафяв фон от зимни палта на останалите гости в кафенето.

Другият имаше малко по-топчесто лице, плешива глава, кръгъл нос и къси устни. Можех да си представя как той би изглеждал на боксовия ринг. Раменете му бяха широки, а тялото стегнато. Сините му очи излъчваха наивност и добронамереност. Те се движеха бавно и безразлично под издълженото му плешиво чело.

Всичко това светкавично мина през ума ми, докато правех няколко крачки, за да стигна до единствената свободна маса, намираща се недалеч от тези двама мъже.

Щом се настаних, те веднага се оживиха. Приближиха се по-близо един към друг и започнаха да си говорят тихо. Често отправяха загрижени погледи към мен и не се притесняваха, че ги забелязвам. Говореха си с разбиране, което изразяваха с многократни кимвания. Те сякаш бяха очаквали, че ще се появя.

Двамата говореха за мен, сякаш аз не съществувах за тях. Бях само някакъв обект, скулптура в музей или в парка, която всеки можеше да обсъжда. Това тяхно поведение бе детинско, неподходящо за мъже около четирийсетте. Аз спрях да им обръщам внимание.

Има хора, които се страхуват дори от собствените си мисли и показват колко се страхуват. Аз много отдавна бях започнал да си съставям преценки за непознатите, които срещам и не се страхувах от никого.

Но сега положението бе по-различно.

Навън снегът се топеше. По улицата се образуваха кални локви, а преминаващите автомобили пръскаха минувачите по тротоарите. Момичето в бялото заешко палто отвън за миг освежи гледката. Даже локвите се оттегляха и му правеха път. С неговото отдалечаване безличната сивота се завърна. Само няколко врабчета я нарушаваха с шума, който вдигаха, подскачайки около една коричка хляб.

На фона на тази късна зимна картина умът ми сам се опита, изненадващо и за самия мен, да прави философски обобщения за живота, но сравнително бързо разбра, че това не бе по силите му. „Колко много красиви врабчета!“, помисли си той, умът ми, и се зарея безцелно във въздуха сред цигарения дим в кафенето.

Ония двамата продължаваха да поглеждат към мен по същия начин – извъртаха се назад, като всеки изчакваше реда си за коментар и ме сочеха с пръсти. Аз седях на маса до стената, така че те не можеха да гледат никой друг освен мен.

Изпих кафето си набързо, почти веднага, след като ми бе сервирано. Незабавно платих и си тръгнах. Не исках да оставам повече.

В началото се опитвах да вървя бързо, но в същото време да не показвам, че бягам от някого. Имах чувството, че те са точно зад мен. Не се обръщах. След няколко успешни, бързи и изненадващи шмугвания в различни странични улички, се озовах в Градския парк. Беше ми приятно да вървя между дърветата и да усещам как те се събуждат за пролетта. Зимата почти беше свършила.

Неусетно бях забавил крачките си, забравил за проблемите в офиса, за колата, която от месеци стоеше в сервиза, за няколкото неплатени сметки и за целия проклет свят. В Градския парк беше толкова красиво и приказно, макар и без цветя...

– Извинете, търсите ли някого?

Ония двамата пристъпваха успоредно с мен и ме гледаха втренчено, сякаш бяха готови да ми помогнат, ако се наложи. Предположих, че те са от някоя служба за социални услуги, от благотворително сдружение или от някоя секта.

– А вие двамата? А? Вие какво, търсите? – попитах импулсивно аз, търсейки начин да се защитя. Треперех малко. Личното ми пространство беше застрашено.

Това бе единственото, което можех да кажа в този момент. Навярно съм изглеждал адски тъпо, защото двамата се спогледаха и се отдалечиха в недоумение.

След като те се изгубиха напълно от погледа ми, аз се успокоих. Излязох от Градския парк и хванах посоката към детската градина, от която трябваше да взема сина ми. Кой знае защо, по пътя натам започнах да се самообвинявам колко грешна и несправедлива бе моята преценка за тия двамата. Да си призная, даже се засрамих малко от себе си. Нямах никакви основания да ги обвинявам в злонамереност.

Вече наближавах детската градина, когато същите странни мъже отново се мярнаха пред погледа ми. Те вървяха по отсрещния тротоар, но или се правеха, че не ме забелязват, или наистина беше така. Стигнаха до един паркиран тъмносин автомобил и разстлаха някаква карта върху предния му капак, след което започнаха да местят пръсти по нея. Възможно ли бе да срещнеш едни и същи хора три пъти само за около два часа? Случайност ли беше това...? Странно!

Влязох в детската градина. Синът ми се зарадва, че ме вижда и се затича към мен. Аз го вдигнах нагоре и го прегърнах. Той искаше да ми каже много неща наведнъж, които бяха го впечатлили днес. Харесвах неговото гласче и невинното му учудено личице. Докато му помагах да се обуе и облече, той ми разказваше новата приказка, която бе научил. Аз го слушах разсеяно и така и не разбрах вълкът ли е надхитрил лисицата или тя него.

Скоро ще стане тъмно и студено. Тротоарите ще бъдат отново заледени и хлъзгави. Съпругата ми ни очакваше вкъщи с приготвена вечеря. При тази мисъл се почувствах уморен и исках да се приберем час по-скоро. Аз понесох моя син на ръце към автобусната спирка.

Като всички деца и той откриваше света по свой начин. Всеки ден го учудваха различни неща. За някои той имаше свои обяснения, а за други задаваше въпроси. Синът ми продължаваше да говори през цялото време. Всичко това продължи в автобуса и по време на краткия път пеша към вкъщи.

Отворих вратата на апартамента и познатата топлина ме накара веднага да се отпусна. Свалих тежкото си палто и обувките. Моят син направи същото. Чуваха се гласове от всекидневната. „О, гости!“, помислих си аз и тръгнах натам. Отворих вратата.

Трябваше да отстъпя изумен крачка назад. Двамата непознати мъже от кафене „Little Britain“ седяха на масата. Този със скиорската шапка я държеше в ръцете си. Той стана, усмихна се широко, показвайки липсващия му зъб, протегна ръка за поздрав и каза:

– Хайде бе, човек! Откога те чакаме!?

Погледнах въпросително към съпругата ми. Тя се усмихна смутено, като почти незабележимо повдигна раменете си.