Нощни писма до другото ми аз

03:45

   Понякога лежа между 4 стени и отворен прозорец и чакам. Чакам чудо... или приказка... по-скоро чудесна приказка... или приказно чуден край... на всичко. Кой знае, може би приказката е пред мен, малко преди да скоча в кладенеца да помагам в къщната работа на разни бабички от обикновенните небивалици. Приказка, чакаща мен, докато аз чакам нея. Нелепо... както и това, че изобщо чакам. Защо приказка? А защо чудо? Защо аз? Омръзнало ми е от въпроси, особено от реторичните. На всички им знам отговорите, но не искам да им отговарям - не ми изнася, за разлика от това да седя посред нощ и да мисля, без да пиша, както и да пиша, без да мисля.
   Студено е в топлия ден за самотния човек. Студено е и в нейния ден, но тя все пак не търсеше кой да я стопли - не ù беше нужно. Срещаше разни хора, не ù харесваха, всеки имаше нещо, което не беше приятно. В характерите имам впредвид. Нямаше нужда от такива хора. Трябваше ù нещо свежо - да я сети, че е жива. Имаше го, но мислеше, че не се налага да живее с постоянната мисъл за него. Тя определено живееше, но не живота, който ù беше отреден. Бягаше далеч от всичко и всички, защото не трябваше да се впуска в нищо. И понякога седеше като мен, сама в стаята да мисли защо е такава и защо не търси. Осъзнаваше, че ù трябва приказка, но вътрешно я отхвърляше. Мразеше приказките - не бяха я научили на нищо добро, освен да вярва в чудесата, които така или иначе не се случват. "Колко разочароващо само" - мислеше си тя, а мисля си и аз. Не може да бъде по-ясно: живот в рамка, без нищо, което може да стигне до сърцето ù. То пък беше като радиоактивно- уродливо, скапано, отровно. Който и да го докоснеше - умираше. В повечето случаи вътрешно, мисля си, не е убивала физически. И хората пак не ги беше страх от нея, въпреки, че се налагаше - тя беше ужасяваща. Мен лично ме плаши. Всеки път, когато я погледна, настръхвам. Беше удивително как едно парче стъкло може да промени мислите ти за нано-секунди. Искам да я запаля, както и повечето хора искат. Защото не търси своето чудо, не за друго. А чудото я чака... някъде. Важно е да го намериш, а не да знаеш как да го използваш. Тя е странна... прекалено странна...
   Мисли без смисъл се изливаха от главата ми. Напада ме ужасно раздвоение на личността. Не, не, не , това не е чудо. Това е просто моят свят. Не е приказен, не е чуден, но е мой, по дяволите. Оставете ме да се губя с другото ми аз и да се намирам с него. А може би когато се разберем кой какво иска, ще намеря нещо приказно... някой принц, смачкан от бял кон. Да, това определено ще бъде чудо. Чудо по моите критерии.

                                                     КРАЙ