Когато излетях, това беше най-добрия двигател, вечен според конструкторите, но ето, че се развали. Сега губя скорост и вероятно ще бъда привлечен от някое небесно тяло. Ако имам късмет, ще успея да кацна със спомагателните двигатели.
.......
Наближавам някаква планета, пурпурна на цвят. Дано има поносими условия, иначе ще трябва да прекарам около две години в кораба, докато ми изпратят причините за отказа на двигателя и някакви инструкции.  Корабът е свръхразумен, пуснах самодиагностика, каза ми, че двигателят е изправен, но... Включих автопилота, кацането е нормално, сега ще направи анализ на почвата и атмосферата.
Силициев диоксид.
Недостатъчно кислород. Наличие на вода. Растителност-мъхове и лишеи. Температура девет градуса. Малко почивка и ще облека костюма. Автономност-сто години. Сто години в костюм. Дано не се наложи. В кораба ще го събличам. Невероятен е. Като втора кожа е, непробиваем и същевременно мек. Пълен контрол на функциите на тялото. Няма да гладувам, той ще ме храни, ще ми осигурява въздух и ще се грижи за мен. Абсолютна свобода на движенията. Грехота е, да се оплаквам.
Отпочинах. Излизам. Приглушена, пурпурна светлина. Почвата е мека, леко влажна, но не е кална, защото е покрита с мъх, като килим е. Вървенето е приятно. Ще пообиколя, теренът е леко хълмист, не се виждат големи планини. Утре ще направя по-голяма разходка с космоджета.
Опс! Спънах се в нещо! Даже, не се спънах, ами неволно му бих шут и то изхвърча напред. Странно. Не го намерих. Нямаше го, а съм сигурен, че се спънах. Ясно е, че ще има някакви организми и животинки тук, щом има вода. А ако има и разум, ще стане съвсем интересно. Средата не е враждебна, но в радиус от сто километра, корабът ме брани. Няма никаква заплаха засега. Пак се спънах! Тараба! Дъска от ограда! Значи има и дървета, някой ги обработва, огражда селища, може би и води разумен живот. Наведох се. Тарабата мръдна. Беше кафеникаво черна, с тънки жълти нишки. Имаше пори, даже ми се стори, че дишаше. Когато се опитах да я докосна, изненадващо подскочи, после посърфира върху зеления мъх, пързаляше се с лекота, направи кръг около мен и спря.
- Здрасти! - мислено ѝ казах.
- Здрасти! - отвърна ми тя, той или то.
- Корабът ми се развали.
- Знам.
- Ще се наложи да поостана.
- Остани.
- Извинявай, че преди малко те ритнах!
- Това за нас е огромно удоволствие, върховна наслада!
- Владеете телепатията, значи сте разумни.
- Разумни сме.
- Страх ли те е?
- Не.
- Искаш ли да си говорим?
- Да.
Поседнах върху мъха, а съществото се приближи по-близо.
- От какъв пол си? Как да те наричам?
- Не те разбирам.
- Размножавате ли се?
- Не те разбирам.
- Робот ли си?
- Не.
- Някои неща разбираш, а някои не. Нормално е. Ще трябва да ти покажа моя свят, а ти твоя. Искаш ли?
- Да.
.......
 Съществото си нямаше име, трябваше да му измисля. Нарекох го Тара, от тараба. Нямаше и пол, но това беше без значение. Най-важното беше, че се разбираме, с обикновена размяна на мисли.
- Корабът е стерилен. Но все пак, не искам случайно да пренеса вируси или бактерии. Това не съм съвсем аз, в защитна обвивка съм, разбираш ли ме?
- Разбирам.
- Няма място за притеснение.
- Няма.
- Как сте устроени? Нямаш глава? В главата ни се намира разумът, центърът за управление.
- Нямам глава.
- Ние сме биохимични същества.
- И ние биохимични.
- Нямаш мозък.
- Всичко е мозък.
- Как така? Нямаш крайници. Нямаш очи, уши, органи за осезание.
- Всичко очи, всичко уши. Няма нужда от крайници. Наши клетки могат всичко.
  Гледах го смаян.
- Всяка ваша клетка мисли, вижда и чува самостоятелно ли?!
- Да.
- И са свързани в система?
- Да.
- А, как се движите?
- Владеем гравитация.
- Стига, бе! Ние така и не успяхме.
- Вие не ние.
  Тара се издигна, направи няколко пируета, отлетя с бясна скорост, върна се и плавно кацна.
- Изумително! Ще донеса тук холоскопа, за да ти покажа нашето ниво на развитие.
- Донеси.
  Тара доведе още две тараби и трите с интерес изгледаха инфото.
- Природа хубава, вие примитивни. - каза Тара.
- Ха! Може и да си права!
- Ние поправим твой кораб. Утре проверим.
- Ще поправите кораба?! Ама, той е много сложен!
- Утре решим.
- Добре. Ще съм ви много благодарен!
 На другата сутрин, когато излязох, ахнах. До хоризонта беше пълно с тараби. Най-отпред беше Тара.
- Ти стоиш встрани, ние работим.
- Добре.
 Тара се вдигна във въздуха и като че ли изписа някакъв знак. Тарабите започнаха да се съединяват. Да, стиковаха се, образуваха една огромна плоскост, гигантски мозъкоушиочи и сетива. Откъм кораба оформиха нещо като пипала, повдигнаха го и проникнаха в двигателя. Майко, мила! Мина известно време. Пипалата се измъкнаха, плоскостта се разглоби на милиони дъсчици, които бясно отлетяха нанякъде.
- Двигател готов. - каза Тара.
  Колената ми омекнаха и приседнах.
- Кажи ми, кажи ми, много те моля, какво му беше?!
- Твой двигател с огледала. Микро космичен прах. Налеп. Много твърд. Самопочистване не може изчисти. Ние изчистили.
- Гледах я изумен. Исках да я прегърна, но се страхувах, да не ѝ навредя.
- Ти развълнуван. Сега поспи. Утре може лети.
- Как разбра?
- Усещам емоции.
- Разкажи ми всичко за вас, моля те!
- Не може. Забрави за нас и мълчи. Обещай!
 Изненадан замълчах. Тя стоеше до мен.
- Обещавам.
- Добре. Утре може лети.
Тя се издигна, направи кръг над мен и изчезна.
На другия ден излетях. Двигателят работеше перфектно. Изпратих съобщение до Земята.
" Поправих двигателя. Твърд налеп по огледалата. На планетата нищо интересно. Слаба растителност и примитивни форми на живот."