КРЪВ ОТ КЪРТИЦА
Здравка Евтимова

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара, разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана, без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш наблещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

Елегично

Само как изтърколи се
тоя пусти мой живот…
Сякаш вчера бях на изпит,
днес не ставам за зачот.
Сякаш вчера младоженец -
днес не съм и за годеж.
Сякаш вчера гръмовержец -
днес ни ехо, ни тътнеж.

Тихо - кротко, кротко - тихо
и приятели, и страст
някъде се изпокриха,
както в себе си и аз.
И житейската сгурия
тлее в моето око…
Сам съм - от кого да крия!
Даже няма от кого.

Емил Симеонов

 Зимно дърво


Вали снегът. И навалява.
И върху клоните шушти.
Дървото кротко побелява.
Тъй както побелял си ти.
И може да се скърши клона
от бяла тишина люлян…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.

А рухват хора и държави.
Пред моите очи. И в мен.
И аз наивничко се правя
на оцелял и пощаден.
И буци сняг висят огромни
над мъничкия ми мегдан…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.

Когато свърши тая зима
и тоя свят запролети,
дали дървото ще ми кима
разлистено да опрости
безсилието ми под клона
и върху корена – не знам…
А не за всичко съм виновен.
И не за всичко оправдан.


Емил Симеонов

КЛЕТВИ

Лесни са всички клетви за вярност,
къси са всички нощи за обич.
А грачи нейде в полето гарван -
в потайно време, в среднощни доби.

Дяволът там ли кладе огньове,
Господ ли в своя рай се прехласва?
Ти не поглеждай в чужди дворове.
И не прегръщай лъжливи братства.

Свят като свят. Борба за хляба.
Борба за вяра. Борба за истина.
Взимай от него колкото трябва.
Късай излишното, без да му мислиш.

И стъпвай здраво в дните горещи,
докато има младост и сили.
Слънцето само да те посреща.
Месецът нощем да те закриля.

Тежко ли? Вярвам ти. Но си повтаряй
от днес за утре, та чак до гроба;
лесни са всички клетви за вярност,
къси са всички нощи за обич.

                      Андрей Андреев

Берачът на мълнии

Ще потънат и тези следобеди
с мълчаливото слънце на дъното.
Ще си тръгна от тази история,
както тръгнаха всички измръзнали.

Както коренът спира до твърдото,
както сол изпълзява от порите –
днес постигам началото ялово
и не слушам какво ми говорите.

Днес опазвам последните въглени,
както пази се пиле във шепите.
Свраки чоплят от мършата българска
и разнасят очи по шосетата.

 
***

Но кои сме и някога бяхме ли?
В кой ли век ослепяхме от грохота,
в кой запой от пътеката слязохме
и защо Те оставихме, Господи?

Виждам как от високите сипеи
бавно слиза берачът на мълнии,
а гърдите му – с облак надишани,
а ръцете му – с бури покълнали.


***

Нещо кърваво пада по урвата –
мести камъни, удря се в залеза…
Ако можеше, бих се извърнал –
да не виждам човек ли е, звяр ли е...

Нещо тромаво плаче във храстите
подивяло от новото щастие.
Виждам тъмни петна по земята ни –
не от кръв. От изплюто причастие.

Слушам как по стъблата ни скършени
бие суша. Разваля се климата.
Ще посея очите си, мъртвите
там – във живия гроб на родината.

                              Пламен Сивов

Хайде, Танче, почеши ги тези ръце на клавиатурата иначе няма езотеричен курс, така да знаеш!
Наистина би  ми било интересно да прочета нещо твое по темата.

Не, нямам. Ти просто пиши, защото го правиш добре. 

Съгласна, Роси, но този анализ трябваше да се направи от тези, които създават и пишат правила. Това не се случи.  Създаваш нещо и го оставяш на самотек. Не го контролираш, не изискваш, не променяш, ако това е необходимо или правиш грешни " козметични" промени само и само да върви и т.н. , неминуемо е то да не оцелее. За мен това означава, че по-висшестоящите, не поемат отговорност за тези, които всъщност създават това, за  което е предназначен в случая сайта, т.е. пишат. Другото са емоции. Тях винаги  ще ги има и ги има навсякъде.