Заключен миг


Със стиснати клепачи си отива,
изтлява мълком малкият ни свят.
Бе приказка,
          родена в раковина.
Вълната плисна.
          Иска я назад.
В играта се заплеснахме по детски,
със дъхове й давахме сърце,
но кой изтънко клупа й наметна
и ирисите сини кой отне?
Душите ни –
          на вятъра свещици.
Ще устоят ли крехките души?
Последствията никой не предвиди -
това “сега” след миг ще отлети.
Подплашен птичи вик,
          пред буря съсък,
през себе си изтичаме –
          вода,
изпиваш мен,
          изпивам теб.
                    На глътки.
А после –
          стогодишна самота.
Заключен в лабиринта на чертога,
о, аз ще си открадна този миг,
ще влизам в разпра с дявола и с Бога
че теркът им за земните крив.
Безгрешните по мен ще хвърлят камък,
от хорска злост на клада ще горя,
а аз стоя на края и те чакам,
и пускам с книжни лодчици писма.


Лили Качова