ТАКА СЕ РАДВАМ,

[ananke]

Темата е страхотна - ето и моята лепта:

От какво се прави ливада?
Нима не знаеш?
Трева -
и една пчела -
и да мечтаеш.
Ако пчелата не пристига -
мечтата стига.

Емили Дикинсън

(превод на Цветан Стоянов)

[тюркоаз]

Много вълнуващи стихове прочетох и се насладих,
благодаря на всички ви и аз да споделя един проникновен от Петър Караангов:
         
                    Перо на гълъб

         Перо на гълъб върху тротоара-
         едничка моя мисъл в тоя миг.
         Къде отиде птицата?
                                     Догаря
         последен спомен и последен вик.
         Перо на гълъб. Може би крилете
         дотук са се затворили...дотук!
         къде отиде птицата, кажете!
         О, моя птица, мой детински юг!
         Перо на гълъб - моя мисъл плаха,
         над теб витае някаква беда.
         Витае тънък пулс под тънка стряха,
         но птицата я няма над града.
         Небето над града е вече пусто
         и пусто е над вашите глави.
         
         О, птица в моето изкуство,
         която няма да се появи.
         Съпротивявай се! Умирай и отново
         ти упорито - всеки следващ ден
         възкръсвай в непостигнатото слово,
         което ще постигне друг след мен.
         Живей в откритото от мен пространство,
         в пространството, което не открих.
         Лети, умирай, вдигай се и странствай
         в съпротивяващия ми се стих.

[mariniki]

  Ето една много красива творба...
             
             Робата, корабът и обущата
             от Уйлям Бътлър Йейтс

            Какво тъчеш със нишка финна?

            Роба тъка на тъгата:
            ефирна и мила, ще радва мнозина
            със своята роба тъгата...
            ще радва мнозина...

            Какво строиш с платна дузина?

            Кораб строя за тъгата,
            ще пори вълните без път и родина,
            скиталката вечна- тъгата...
            без път и родина...

            Какво тук шиеш на месечина?

            Обуща...все за тъгата:
            и тиха и лека, ще чуят малцина
            как влиза в дома им тъгата...
            ще бъдат малцина...


   

           

[Anita765]

Ето и нещо от мен. Нещо, което винаги си повтарям в определени моменти.

Нищо не ми е простил
Лиляна Стефанова

   

Тоя свят не прощава.
Той нищо не ми е простил.
Нито слабост.
Нито случайни грешки.
Не обжалвам присъдите –
дори когато са тежки.
Нося болка, която
никой не ми е спестил.

А понякога
беше достатъчен
лек поклон
или мила усмивка,
или жест
на невинно кокетство.
Да затворя очи,
да повторя неверен тон,
да забравя гласа
на баща ми
от моето детство.

А понякога
беше достатъчно
да спестя
само някоя дума
или някоя къса фраза.
Или да помня,
преди да тегля черта –
тоя свят не прощава –
той наказва.

Зная оня мъдрец,
който бе огласил:
човек и да сбърка –
това е напълно човешко.
тоя свят не прощава.
Той нищо не ми е простил.
Нито слабост.
Нито случайна грешка.

[Anita765]

Това е стих на Павел Матев

***
Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.

И става тъй, че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.

И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети -
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.

А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.

[Незабравима]

СТЕНАТА - Павел Цветков

На гробището бялата стена
ни разделя.
Вечер ти заспиваш до мъжа си,
аз лежа зад нея.

Ниска е стената, ала няма
как да я прескоча.
Твоята измяна ми тежи
повече от мраморната плоча.
 

[тюркоаз]

Поздрав към варненци от една поетеса Венета Мандева, за която нищо друго не зная, просто
съм й купувала навремето стихосбирката!!!(цена 0,20)лв.20 ст.!!!!?, но много ми хареса!!!

              Любов

Умира тя - оклеветена,
от поглед зъл, от вятър нов,
несподелена, неродена,
несмела, леко наранена
или неистинска - любов.

И казват, че умира даже
притисната от две халки,
от грижи важни и неважни,
изстива от прането влажно,
от уморените стрелки...

- Да...любовта...Да, да, красива,
докато се ожениш ти.
А после бързо си отива -
зърно от августовска нива.
Остава слама да блести.

Тъй! Говорете, говорете -
узаконете своя страх.
Халки на пръстите ни светят,
но ние все така сме слети,
не се страхуваме от тях.

и аз пера, а ти простираш,
и рано ставам сутринта,
и време все не се намира
за всичко. дето ни събира,
но не умира любовта!

Такава жива, че ни тласка
навън от къщи вечерта,
и вплитаме ръце във ласка
и в лудостта си безопасна
със смях събуждаме града.

Такава топла - не старее,
не се изтрива любовта.
В нас проста приказка живее:
"Той всеки ден се влюбвал в нея,
и всяка сутрин в него тя..."


Поздрав и за всички откровенци!!!

[Белоснежка]

                          *   *   *                                  

Със десет, стенещи от нежност, пръста
целувах скулите, брадичката, очите ти…
Със десет пръста, трескави удавници,
ти викаше за помощ във косите ми.
На мълчаливия си кръст, разпънато,
във мен се гърчеше едно признание,
а музиката молеше за искреност.
И тихо плачеше.. .
Раненото мълчание
по устните ни в огън сух се мяташе,
целувките поглъщаше на капчици
и пак потръпваше във треска жажда…
Свещта плетеше люлка от отблясъци,
свещта ни залюляваше и нежно
със златна четка милваше чертите ни.
Свещта шептеше с глас от старост дрезгав:
- Обичайте, глупачета! Обичайте!


Иглика Пеева

[Anita765]

Коледно интервю с клошар


Бездомнико, защо си оръфан и гладен?
- Обичах, и бях в любовта си предаден.
Кажи ми, защо ли така се получи?
- Живеех прилично, сега – като куче.
И туй от предателство само едно?
- Едно да е само...Не идва само.
Какво ли намираш в ненужните вещи?
- Намирам пролука. През нея поглеждам.
Нима те засищат огризките стари?
- Не. Само поддържам сърцето – да пари.
Защо все се ровиш в отпадъци чужди?
- Изхвърлят любов. От това имам нужда.
Какво не намираш, а търсиш отдавна?
- Тук има от всичко, за всеки по равно.
Кажи ми една заключителна строфа.
- Спокойно. За всички ви има по кофа...


 Томи Тодоров

[Napolitano]

Ръждиво
Вдъхновено от една басня на Леонардо Да Винчи.........

Бръсначът излязъл от своята дръжка,
погледнал към слънце и казал:
- Не искам живот във бръснарница мръсна
и стига бради сал съм рязъл.

По улици дълго скитосвал бръсначът,
разказващ за свойте предишни дела,
как беше напуснал бръснарската маса,
металното канче с сапун и вода.

Но минало време! Навънка валяло,
настъпила зима! Настъпил студа.
Бръсначът, изпъвайки своето тяло,
видял, че започва да хваща ръжда.

И щом сутринта жарко слънце изгряло
да сложи начало на новия ден,
бръсначът не бил веч "огледало" -
ненужен, ръждясъл и изхабен.

Тогава бръсначът прибрал се във дръжката,
припомнил си блясъка в минали дни
и казал: В живота е важна поддръжката,
ако се откажеш.....ръждясваш и ти!!!


Марин Петров /Lamarin/

[violently]

Това е един от любимите ми стихове на Гриша Трифонов.

    Въздигащият се в ноември ангел



Нощта, в която падналият ангел си отива,
е винаги във края на ноември.
Не вятър свири, а крилете парцаливи
от локвите със писък се отлепват.

Това е още само шум. А после ангелът
подобно кална чомолунгма се възправя,
въртят се кръглите му зеници и бягат
все по-нагоре и все по-нататък.

Простенват костите му, сухожилията скърцат -
непоносимо бавно се въздига тялото му тежко,
но ангелът - като една летяща църква -
се стапя във безнебието на ноември.

Не ми е дадено да знам сега ликува ли,
че след изгнанието се завръща на небето.
Дали при Бог се връща всъщност или другаде
крилете му изкаляни ще го отвеят?

Дали го чака горе ангелица бяла
и рижи ангелчета с водни пистолети?
Какво въздигащият се в ноември ангел
освен калта от зимната Земя ще вземе?

Но вече стихва вятърът и в тишината
приижда сняг. И толкова е бял той,
и толкова е синеок, че става ясно:
човечеството пак се е сдобило с паднал ангел.

[Меричка]

Импровизация

в отговор на въпроса
какво е поезия

Прогонвай спомена, но мисъл да напира,
за златна ос я дръж, така да балансира,
да е несигурна, напрегната почти;
обезсмърти мига с най-хубави мечти;
обичай вярното, красивото, душата,
прониквай с тях в духа съзвучен на нещата;
усмихвай се, плачи, случайно и без цел;
от слово и тъга, от смях и поглед смел
с магия сътвори украса непозната
             и бисер от сълзата:
поетът е поет, щом има тая власт,
 в това е смисъла на неговата страст.

        Алфред дьо Мюсе

[posh`]

Праведникът Йов

Йов-наказаният с Вяра.
Йов-прокаженият луд.
Прокълнат и пред Олтара
да не е от Бога чут.
Всеки носи кръст различен.
И тъмница е плътта...
А когато Бог обича,
най-наказва на света...
Сам сина си е предложил
като жертва Авраам,
а от лесовете божи
бил прокуден и Адам...
Че със пъкъл се заплаща
всяка радост.Всеки страх...
Че проклятие ни праща
първородният ни грях...
Всеки в себе си Голгота,
сам да влачи е готов...

Колко образа в живота
носи праведният Йов!...


(Иван Атанасов)

П.С.:Това е един поет от Генерал Тошево, който мога да се похваля, че познавам.
Винаги като го видя този човек как скита по улиците и продава вестници и ме хваща яд за това, че хората на изкуството гладуват...А тези от по-малките градове просто нямат шанс...

[posh`]

Самота


Творецът се отрече от света,
за да възкръстне свят върху платното.
Завинаги прекъсна любовта,
за да възкръстне тя върху платното.
От хората избяга надалеч,
а те в картините му оживяха...
Не чуваше със дни човешка реч-
платната му със багри се наляха.
Художникът избяга от света,
а той възкръстна в багри, плод и жажда...

На майката е нужна самота,
когато ражда.

(Иван Атанасов)

[posh`]

А дъждът е плакал в мен

“Момичето плаче под дъжда.
        И дъждът плаче в момичето”
                                    Рени Йотова

А дъждът е плакал мен.
Затова съм толкова горчива,
че когато ме целуват,
ги проклинам
и когато ме прегръщат,
ги напускам
и когато ме поискат,
ги погубвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова красива,
че когато ме сънуват,
ги разплаквам
и когато ме забравят,
ги настигам
и когато ме пожертват,
ги помилвам.

А дъждът е плакал в мен.
Затова съм толкова безумна,
че когато ме оставят,
ги желая
и когато ме отпиват,
ги спасявам
и когато си отидат,
ги обичам.

 
(Бояна Петкова)