Вашите любими стихове

Автор Тема: Вашите любими стихове  (Прочетена 28286 пъти)

тюркоаз

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 133
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #30 -: 20 януари 2008, 19:55 »
И на мен ми е любим автор, благодаря, че помести!!!
С най-голямо уважение!!!

Ready_4_whatever

  • Новак
  • *
  • Публикации: 5
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #31 -: 23 януари 2008, 13:51 »
Ти виждал ли си...


"Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента

Павел Матев
I'm gettin hotter
coz the world's gettin colder

Ready_4_whatever

  • Новак
  • *
  • Публикации: 5
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #32 -: 23 януари 2008, 13:56 »
Над пропастта,над самия й край,
Аз конете бия с нагайката,
Не ми достига въздух – пия вятър,гълтам мъгла
И усещам с гибелен възторг – пропадам,пропадам!

Почакайте коне, почакайте!
Не слушайте камшика!
Но, защо попаднах на такива коне – припряни,
И не успях да си доживея, не успях да допея


Пр.

Аз конете ще напоя,
Аз куплета ще допея-
Само още малко да постоя - на края!


Ураганът ще ме духне като перце от длан
И в съня ми по снега в галоп ще ме отведат
                                                                  в утрото
Забавете нетърпеливата крачка, почакайте коне!
Не с много, но удължете пътя към последния ми приют!

Почакайте коне, почакайте!
Не слушайте камшика!
Но, защо попаднах на такива коне – припряни,
И не успях да си доживея, не успях да допея



Пр.

Аз конете ще напоя,
Аз куплета ще допея-
Само още малко да постоя на края!


Успяхме - на гости на Бог закъснения няма!
Но защо пеят  ангелите с едни такива зли глаове?
Или това е звънчето - побъркало се от ридание?
Или аз крещя на конете-защо бързате толова?


Почакайте коне, почакайте!
Моля ви скачайте, но не летете!
Но конете ми се оказаха припряни!
Не успях да доживея,оставете ме поне да допея!

Аз конете ще напоя,
Аз куплета ще допея-
Още миг само да се задържа на края

Владимир Висоцки

Не съм търсил рима защото се изменя смисъла :)
I'm gettin hotter
coz the world's gettin colder

green_poison

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 11
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #33 -: 14 февруари 2008, 16:40 »
Вяра


Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.

 

С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!

 

Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"

 

За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.

 

Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.

 

Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.

 

Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.

 

Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?

 

А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

                 и
Писмо


Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

                 с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

                по Филипините,

по едрите звезди

               над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

                     полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

        в доброто

                  и в човека,

в романтиката,

              в празните

                        копнежи?

Ти помниш ли как

               някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

             Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

         и молеха пощада.

 

А бяхме млади,

            бяхме толкоз млади!...

И после... после

               някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

         разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

        и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

                  тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...

 

А там –

високо във небето,

               чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

                 като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

                 всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.

 

Това е новото, което ме възпира

да не пробия

           своя

              слепоочник.

То злобата в сърцето

                   трансформира

в една борба,

           която

                днес

                    клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

              над Фамагуста,

и радостта

         помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.

 

Сега е нощ.

Машината ритмично

                 припява

                        и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

          празните

              химери...

 

За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

                      тъмен,

да, нашто

        ярко

           слънце

                ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

         опърли най-подире.

Не ще проклинам,

              няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

                   ще се умира.

Но да умреш, когато

                  се отърсва

земята

     от отровната си

                   плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

           да, това е песен!

 

просто Вапцаров ми е любим

тюркоаз

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 133
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #34 -: 14 февруари 2008, 19:03 »
    Много, много ти благодаря ненадминатите
 стихове и на моя любим поет Вапцаров!!!
    Колко съвременно, стилно, мъдро
 и красиво звучат и дано отекват повече
 отвсякога и в днешното ни време!!!
 
     

Индиана

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 49
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #35 -: 14 февруари 2008, 22:23 »
Благодаря,  green_poison, че ми припомни тези два шедьовъра на Вапцаров...и на мен ми е любим...ПОКЛОН!!!

*Dark_Girl*

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 14
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #36 -: 15 февруари 2008, 17:27 »
ОБИЧ МОЯ

Моя обич, любима и нежна,
за тебе аз мисля унил.
И с болка в сърцето поглеждам
в портрета ти образа мил.

Аз зная за мене че мислиш,
затуй съм спокоен сега,
ти влизаш със страсти тъй чисти
и с горест, и с женска тъга.

Безшумно отронват се дните -
изпълнени с чудни мечти,
и в сънища летни се вплитат
тъй галещо жарки очи...

Все някога аз ще се върна
и обич сред нас запламти -
тогава с усмивка ще спомним
за тези мъчителни дни.

ПРИСТАН НА МЕЧТИТЕ!

Дълго теб, надежда, аз те диря,
пътувах в пламъка на хиляди съдби
в морето на живота да открия
жадуван пристан мой на моите мечти...

Безкрайно търсих теб, и те съзрях,
мечтание, в вееща се рокля черна,
в шепота на бриза, полъха - разбрах,
намерих теб, сред самотата безметежна...

Очи прекрасни, тъмни, в мене вричат
поглед свела, топлина от теб блести,
открих те, мога веч отново да обичам,
пристанище житейско на моите мечти...


(Из стиховете на най-добрия ми приятел)
Извинявам, се ако сбъркала нещо, - Петър Манев
« Последна редакция: 17 февруари 2008, 19:42 от *Dark_Girl* »

sweety_star

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 142
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #37 -: 22 февруари 2008, 14:00 »
Имам страшно много любими стихове, но последният, който ме грабна, беше на Дамян Дамянов - един мой любим поет...

 Когато Си На Дъното

Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш.

henryoliver

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 42
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #38 -: 22 февруари 2008, 17:08 »
Пътека

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.

Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.

...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна...
               П. Пенев

NikitaYan

  • Новак
  • *
  • Публикации: 3
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #39 -: 22 февруари 2008, 19:20 »
Розова поема

Хей,
момиче розово!

Розова -
модерната ти блузка;
розово е
елегантното ти панталонче;
изящната ти чантичка
е също розова,
розово-прилепчив
е парфюмът ти,
и сутиенът
и бикините ти -
розови,
и цялото проклето нещо
- розово -
е някак твърде блудкаво за мен,
момиче.

Защото, момиче,
аз чакам да дойде деня
и сънят ми
да се изпълни -
пред лудницата
и фасадата й розова
да се изправя:

Стените й проклети
да разбия.
Да ги издухам.
Вътре да влетя.
Да пусна лудите
и санитарите да изпотрепя.

По коридорите й
да се понеса самотен
и - някъде -
в последната килия
измръзнала,
присвита на кълбо,
трепереща като
животно -
да я открия.

Да бъде слаба,
кокалеста,
в жили.
Косата й да е сплъстена,
да я прави грозна.
Да бъде гола.
Да ухае като себе си
и никого
до себе си
да не допуска.

Да си играе,
сякаш е дете,
и да убива,
както си играе.
Дълбоко
във очите й
да се 4ете
неистов страх,
неистов страх -
от Края.

И в лудостта си,
в глупостта си,
или в двете:
да я прегърна.
Да я прилаская -
Нея.

А тя
да се размее,
рамото ми да ухапе
и да се впие с нокти
- котка -
да дере
и да целува,
да се бори -

дори да не помисли да се спре,
защото има нещо
- розово? -
в парфюма ми,
защото има нещо
- розово? -
във мен.

...Не си за мен,
момиче розово.
Макар и да съм
розовеещо
момче.

by jack of shadows

Добро утро, моя любов!

Добро утро, моя любов!
Поспа ли? Сънува ли много?
Кошмари ли?
Затова ли
блъска ме диво в съня си:
до изнемога?

Добро утро, моя любов!
Аз те прегръщах, прегръщах...
Прегръщах те
много.
Знаех
- сама си в съня си -
и сърцето ми
се обръщаше.

Добро утро, моя любов!
Съня ти със сън ще измамя.
Сипвам ти сънотворно
в кафето.
Кафето -
на любовта ми.

Добро утро, моя любов!



talasam4e:)

  • Редовен посетител
  • **
  • Публикации: 12
  • Летяща...
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #40 -: 06 март 2008, 23:06 »
Ето няколко произведения на любимия ми поет Веселин Ханчев.

ЖИВ СЪМ

Жив съм.

Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съмл
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме,че съм повален.

Жив съм.

Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.

Жив съм.

Хора,спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътеща крещя.
Жив съм.
Хора,
искам рождества,
не искам смърт.

Жив съм.

В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора,чуйте диагнозата на болестта:

Жив съм.

Мисля че това стихотворение е страхотно,много емоционално...Въобще-едно от най-любимите ми!Ето и следващото!

ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД,ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА

Това е история стара,стара,
стара като Пареж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
-Сбогом-бе казало то на прощаване.-
Аз си отивам.
Няма веч обич,хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж-само улици,водещи в Сена.
-Остани-бе отвърнал художникътл-
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна,синя,червена.
От Париж-цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара,стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Господин Тротоар-тихо каза художникът
и коленичи.-
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо,в златно,в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки,очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара,стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка встрани
и й каза:
"Прости!"
После,многовнимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после-сини очи,
после-казващи сбогом уста
и ръка,стиснала в своите пръсти цветя
с аромат на асфалт.
-Остани-каза той и погали едва
своето русо момиче.-
Ще ти купя легло,по-добро от това,
и цветя,по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надоле по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара,стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици,на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах,парижкият дъжд!
Шегобиеца дъжд,който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
-Спри-тихо каза художникът.-Тя ще замине.
"Тя ще замине"-сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни,червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара,стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

ЗЕМЯ И НЕБЕ

Върху земя човек роден е.
Но той на нея е роден,
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден,
да чува в нежностите къси,
в делата,в болката дошла
не удрите на кръвта си,
а ударите на крила.

Върху земя човек роден е.

Но той на нея се роди
над себе си непокорени
да дири винаги звезди,
да ги достига и когато
до тях е стигнал,да скърби,
пак взрян в небето непознато
и смъртоностно може би.

Върху земя човек роден е.

Но той роден на нея бе
дори в пръстта и на колене
да има пак едно небе,
небе да има и тогава,
когато няма и очи,
сам в себе си да го създава,
когато то се заличи.

И ето като за финал нещо много кратко,но хубаво. :)

ПОСТЪПВАНЕ В БОЛНИЦА

Мога ли в стая с единствен креват,
докторе,да оживея?
Има ли стая за целия свят?
В нея сложете ме,
в нея! :flower:
Някой мой и само мой дава ми топлина и дом...И една е песента...Някога през декември...

Човек

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 208
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #41 -: 14 март 2008, 11:57 »
ГОРСКА БАСНЯ


На екскурзия зиме видях тънка брезичка

сред гора иглолистна едничка, самичка.

Поспрях да я гледам и тъгата позната

ме облъхна за миг и дочух в тишината

как лесът, като в басня мърмори сърдит:

-Погледни се каква си невъзможна на вид!

Виж как права е мурата, как отвесен е смърчът,

а виж своите клони как се кълчат и гърчат!

Виж как сме зелени ний и зиме, и лете,

а пък ти всеки път си мениш цветовете.

Ту зелена, ту жълта, ту червена. Тaka е,

когато дървото постоянство не знае!

Сега стой така гола! И после, плодът ти,

-Това ти е казвано, ама толкова пъти-

Какви са тез твои игриви конфети?

Гледай наште шишарки-от желязо излети!

Масивно и яко-това е то плод.

Удари ли някого , става идиот.

Бор трябва да бъдеш вироглава бреза!

Да вдигнат върха си, които са “за”!

И стърчаха безброй върхове в тишината

и така от таз сцена заболя ме душата,

че аз рекох да кажа:-Не се давай, брезичко!

Но те бяха гласували и бе свършено всичко.

                                         ВАЛЕРИ ПЕТРОВ

Nelsan

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 191
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #42 -: 02 април 2008, 15:08 »
Ти виждал ли си...


"Ти виждал ли си как умира птица,
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента

Павел Матев
Съжалявам, но това стихотворение не е написано от Павел Матев, а от Димитрина Равалиева. Имам честта лично да познавам авторката, стихотворението беше публикувано за пръв път в списание "Родна реч" преди повече от двадесет години, впоследствие миналата година в конкурса на вестник "Уикенд" имаше опит за плагиатство точно на това стихотворение, който беше осуетен. 

Nelsan

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 191
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #43 -: 02 април 2008, 15:21 »
Ето и едно от моите любими, мисля, че авторът беше Ефтим Ефтимов.

Поклонници на чужди етикети,
на чужди гербове и имена,
винете ни, винете ни, винете!
Макар да нямаме вина
за обичта към българското знаме,
към българския слънчев чернозем.
Родили сме се българи, и няма
рождената си кръв да отречем.
И припомнете си къде до днеска
от ризи на обесени мъже
е шито знаме, за да има Левски
и да умре безсмъртен на въже.
Затворени зад черните решетки
на своите карирани палта
коя от ризите ви ще затрепка
и родно знаме ще ни спомни тя?
През тези ясни дни и тези ясни нощи
не гледайте на нашето със стръв.
Отец Паисий обикаля още
и проверява българската кръв!



И още:


Щастието?!
Казват, че това е
кланицата за поети!
Но не съм го казал аз.
Щастието, казват,
истинското щастие
е така заключено в живота ни,
както може би животът
е заключен във вселената.
Светлинни разстояния!
Светлинни очертания!
Ала ти не се плаши, приятелю,
да останеш насаме във времето,
да останеш насаме в пространството,
да останеш насаме пред себе си.
Като Прометей и камъка.
Като Жана Дарк и огъня.
Като Левски и въжето.
Като щастието и поета!
     
              Любомир Левчев

kireto1982

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 30
Re: Вашите любими стихове
« Отговор #44 -: 10 април 2008, 18:21 »
Миг като вечност



Още преди да те срещна в живота си теб аз обичах,
в древни гравюри и улични фотоси, в звездна поличба.
В шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия теб, само теб чаках.

Колко години без шум са сближавали двата маршрута?
Колко причини в света са създавали тази минута?
Нежният сблъсък на влюбени атоми, вик на вселени!
Още преди да започне съдбата ми ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища, ти ме възпираш,
мойте кошмари и приказни сънища ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина, гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена – миг като вечност.




Георги Константинов

 

: ??:??