На пътя, потъмнял като траншея,
сънувах ли, наистина ли бях?
Аз спомням си бълбукащите ручеи,
в манерката, които си налях.
Полето беше голо като каска,
очукана от слънчеви шрапнели,
върбици с пожълтялата окраска,
(ресите си безропотно навели),
все чакат с непоникналото жито
любовната прегръдка на дъжда.
Небето като старнниче изпито,
в сетренце предвечерна хладина
посреща ме със стъпките ми боси.
И аз положил шепи под глава,
бленувам за житата златокоси
със стръкче между устните трева.
Дъждът го няма – толкова неверен
под хълмите се скри от резеда.
А облакът – приятелят му черен
заспива над самотната бразда.
Изчезваха сълзите ми безследно
и любиха безропотната рът.
От тях възстават стръковете бледни
най-ценния си дар да ни дадат.
Че хлябът е храната за аскети,
присъствал е на Тайната вечеря...
На лятото щом нивите налети,
погалят ме, утеха ще намеря!
04.06.2019 г.
Б. а. Стихотворението участва в Десетия Национален конкурс на НЧ "Никола Вапцаров - 1866" град Благоевград и от около 180 участника бе отлично с почетна трета награда в раздел поезия. Многоуважаваното жури оцени високо и стихотворението ми - "Откъснаха пъпната връв", което ще кача в сайта по-късно.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados