На майка ми с безкрайна обич
Среднощни ветрове люлеят
у пазвите си златна шума.
Разказва притча суховеят
с набързо наредени думи.
Кирпичът приказката слуша
и блесва с меден кехлибар,
от плод понатежала круша
подпира се в дувара стар.
По бащински ме среща прага,
погалил мойте ходила
и портичката скърца благо
под посребрената луна.
Пак мама шета без умора,
вечеря ли за мен реди?!
В очакване стаен е двора
на рой от падащи звезди.
Ухае топлата погача
до купичка с димящ ошав.
Тя може би ще се разплаче,
щом зърне ме тук жив и здрав.
Нощта полека ще отмине,
да тръгна аз не бих могъл,
додето ми прошепва: „сине,
сполай ти и добре дошъл"!
26.10.2018 г.
© Владислав Недялков Todos los derechos reservados