5 мин за четене
И ето дори да съм се завила с две одеяла,а моето сърце пак студено... защо ли ? Имам чувството, че се е синхронизирало с времето навън.. едно такова мрачно, студено, сиво, сиво и пак студено.. Какво ми стана на мен „вечно усмихнатата".. въпреки всичко и всеки.. няма я, няма я моята усмивка.. дъждът я изми от лицето ми...
***
Утрото ме посрещна тъжно. Навън бе много студено. Облаци се разлистваха по цялото небе. Направих си кафе с надеждата то да ме стопли... може би по-скоро чашата, колкото и странното да звучи.. Беше ми заръчано да я ползвам, когато се чувствам самотна и когато изпитвам студенина. Отпих от кафето, но усещах празнота все още. Не исках да си спомням нищо. Имах нужда да съм сама. Но ето, че заваля по силно и сякаш капките дъжд, които падаха по прозореца ми със силен глас крещяха:
- Ти няма да си сама. Днес ти е ден за споменииииии !!
Танцуваха на стъклото някакъв див танц, но не след дълго падаха на земята. След време навсякъде стана студено, мокро и кално..
Напомниха ми ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация