Воловарски неволи
Имаш ли хабер, какво е да пасеш волове, дето сутринта са преяли с попара!... Хвърчал ли си, от единия край на мерата, до другия, с торба врязана до кръв в рамото! Преглъщал ли си без слюнка, щото си излял манерката, та да олекне тая пуста торба? Залитал ли си от глад, че си изхвърлил цяло канче с кортмач, котел с каварма, самун хляб, и какво ли не, та връвта да не ти „скъса” рамото… Плакал ли си със сълзи за Пенчо и Ванчо - два луднали вола?
Бях на десет…
Сутрин баба ме събужда, баш когато най-сладко се спи - трябва да изкарам воловете на паша по хладно! Времето за закуска предпочитам да отспя – в седем животните вече ме чакат на пътя… Плисвам лице с две шепи вода от кладенеца, нарамвам натъпканата торба и тръгвам след тях да ги напоя на Гаргаджовата чешма…
Всичко добре докато ги откарам на пасището - щом видят другите хайвани, Пенчо и Ванчо дигнат муцуни, размърдат ноздри, изпръхтят, гаче подушват нещо си, сетне изфучат, вирнат опашки и хукнат подбаджикани накъде им ...