Нещата направиха рязък завой и се върнаха в самото си начало. Смазващата реализация на факта, че съм възрастен човек ме разобличи като слаба версия на героя, когото винаги съм искал да бъда. След кратката заблуда за радост дните отново са сиви и аз отново слушам старите песни, и отново се опитвам да пиша, и отново се напивам, отново си паля цигара след цигара, отново си ме кефи нещо да понарисувам, отново се будя с желание за още сън, отново искам да избягам, да избягам, да премахна всяка отговорност, да съм на морето, да се къпя в реката, да съм в гората, слънцето да ме пече, да целувам, да съм обичан, да се обличам в тъмни цветове.
Да съм там на брега…
А койотът вечно си гребе. Плавни, равни движиния и физиономията му е почти човешка, даже по- висша от тази на човек, защото някак тихичко сякаш ни се надсмива.
Да избягам, да избягам. Да се кача в лодката на койота и да го оставя да гребе.
Радостните часове, в които обмислям как да го направя. Започнеш ли да мислиш за бягство, планът н ...