Очи притварям. Безутешно плача. Сърцето ми прелива от сълзи. Но пак не смея честно да призная, че времето магията уби. Изгубена съм. В мъката самотна. Попарена съм, роза, от слана. А беше топло слънце в есента ми. Дано не съм забравена следа! Усмихвам се. Болката пречиства. Спомена превръщам във мечта. "Благодаря ти, Боже! - пак изричам, - за пролетното слънце в есента".