Толкова много обичам, а не искам. Ходя, мисля и мечтая а може би сънувам. И копнея, плача да усетя щипещите снежинки, да попия цветовете, да усетя лъчите, да вдишам от дъха на вятъра, да докосвам чувам, помирисвам, вкусвам всичко което си ти. Но вместо това просто псувам, блъскам, пия и понякога сънувам.
Когато съм до теб те усещам като болка и отрова, а когато е няма и не усещам аромата ти ми липсва въздух, лъчите са далеч.
Пролет, лято, есен, зима, болка и любов...
странна отвара, поддържаща живота, убива пеперудите във мен и аз съм просо сянка ходеща след теб.
Аз виждам бяло живо и прекрасно а ти черно полумърво и ужасно.
Мразя да обичам, искам да заспя завинаги, в съня ми, къдео ще сме само аз и ти.
Виждам го ясно и чисто като кристал, чисто като душата ти, наранена и жестоко обичаща, чисто като очите ти, макар и изпълнени с омраза по странен начин пак с чисти.
И го виждам пролет, лято, есен, зима... И аз.
Проле ти - израстваща лилия в ръцете ти, в бяло. Помирисвам, усещам, мечтая ...