Бях малка, когато загубих баща си. Той не беше лош човек. Винаги помагаше, когато някой го помоли, е да изглеждаше като едно голямо мече и гледаше като най-злобното животно, но все пак беше мил. Още помня усмивката му и парфюма му. Тези всекидневни жестове и движения, които правеше с лекота. Гласа му и погледа му. Беше и млад, едва на 34 години, а вече беше побелял. Имаше белег на челото от катастрофа с мотор и всяваше дори малко страх в някои хора. Той беше скромен и добросъвестен мъж. Помня как сутрин, преди да излезе за работа, целуваше мен, сестра ми и майка ми за чао. Как вечер се прибираше и нямах търпение да си легнем всички на дивана и да гледаме телевизия. Как ме взимаше с него и ме водеше на толкова забавни места. Помня как всяка неделя излизахме семейно аз, майка ми, баща ми и сестра ми. Как се смеехме и забавлявахме. Естествено, помня и лошите моменти, когато съм сгафила и отнасях някое друго конско от него и от мама. Толкова много спомени и хубави мигове, а толкова малко д ...