Покажи участието - deadface

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.


Публикации - deadface

Страници: [1] 2 3 ... 7
1
След успешните конкурси за разкази, вдъхновени от Стивън Кинг ("Вдъхновени от Краля") и Рей Бредбъри ("451 градуса по Бредбъри"),
списание "Дракус" и издателство "Гаяна" обявиха нов конкурс:


https://dracusmagazine.wordpress.com

ПО КРИЛЕТЕ НА ГАРВАНА

Цитат
Конкурс  за разказ, вдъхновен от Едгар Алън По.

Очакваме вашите произведения в обем до 4040 думи, като задължително изискване е към тях да добавите в свободен текст, в обем до една страница, по какъв начин сте били вдъхновени (произведение, герой и т.н.).

Всеки автор може да участва с един разказ.

Файловете очакваме с шрифт Times New Roman, големина 12, в .doc формат.

Изпращайте ги на e-mail: dracus@abv.bg до 30.06.2016 г.

Отличените разкази ще бъдат издадени в самостоятелен сборник, а включените автори ще получат авторски екземпляри от него.

2


"Кървави книги" том 4 от Клайв Баркър

Цитат
Не се здрависвайте с Чарли, ако ви подаде ръка.
Не бъркайте в джоба на скитника.
Не търсете откровения в Тексас през сезона на смерчовете.
Не прекрачвайте прага на Григорий, освен ако не сте Дявола.
И най-важното - стойте далеч от Горящия човек, особено ако по радиото звучат любовни песни.
Да не кажете после, че не сме ви предупредили.

"Изключителен разказвач."
Дж. Г. Балард

"Най-големият фантазьор на нашето време."
Куентин Тарантино

"Клайв Баркър е специалист по анатомията на Ада."
Уес Крейвън

Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.

Откъс:

Бунтът срещу тялото

Всеки път, когато Чарли Джордж се събудеше посред нощ, ръцете му застиваха неподвижно. Той можеше да избута част от завивките в половината на Елън, защото му е станало горещо. Или да отиде в просъница до кухнята, за да си налее чаша студен ябълков сок, после да се върне в леглото, да се сгуши до спящата на една страна Елън и да задреме отново. Независимо от случая, ръцете изчакваха Чарли да затвори отново очи и дишането му да стане равномерно като тиктакането на часовник. И подновяваха тайния си живот едва когато бяха сигурни, че е заспал дълбоко.

* * *

В продължение на месеци Чарли се будеше с неприятна болка в китките и дланите.
– Иди на лекар – казваше му Елън, коравосърдечна както винаги. – Защо не отидеш да те прегледа лекар?
Той мразеше лекарите, ето защо. Кой здравомислещ човек би се доверил на някой, избрал за професия да се мотае около болни хора?
– Навярно работя твърде много – казваше Чарли.
– Може и така да е – промърморваше Елън.
И това действително бе най-вероятното обяснение. Той работеше като опаковчик и ръцете му не спираха през целия ден. Уморяваха се. Нямаше нищо нередно в това.
– Спри да се тормозиш, Чарли – каза той на отражението си една сутрин, докато пошляпваше бузите си, за да им придаде малко руменина, – ръцете ти са съвсем наред. И така, нощ след нощ се повтаряше едно и също:
Семейство Джордж спят един до друг в съпружеското легло. Той – по гръб, като тихо похърква, тя – свита на кълбо от лявата му страна. Главата на Чарли е подпряна на две дебели възглавници. Устата му е леко отворена и очите му следят поредното въображаемо приключение под осеяните с венички клепачи. Може би тази вечер е пожарникар, който се втурва храбро в обхванат от пламъци бордей. Сънува дълбоко – понякога се мръщи, понякога се усмихва доволно.
После под чаршафа нещо се размърдва. Бавно, сякаш предпазливо, ръцете на Чарли се измъкват от топлината на постелята и се показват отгоре. Когато се срещат върху издутия корем, показалците им си кимат като ноктести глави. Поздравяват се и се потупват сърдечно като стари бойни другари. В съня си Чарли простенва – бордеят се е срутил върху него. Ръцете незабавно заемат хоризонтално положение, преструвайки се на невинни. След известно време, когато равномерният ритъм на дишането му се е възобновил, те подхващат сериозен спор.
Някой случаен наблюдател, озовал се край леглото на семейство Джордж, би решил, че Чарли страда от психично разстройство заради начина, по който китките му се извиват и подскачат, като ту се галят, ту сякаш се борят. Но колкото и спазматични да са движенията, които се извършват, в тях, изглежда, има някаква закономерност, някакъв порядък. Затова човек би допуснал, че спящият мъж е глухоням и говори насън. Само че ръцете използват непознат жестомимичен език и не се опитват да общуват с друг, а разговарят помежду си. Това е тайна среща, която се провежда само между китките на Чарли. Те ще останат върху корема му цяла нощ, за да заговорничат срещу властта на тялото.

* * *

Чарли не беше в пълно неведение за бунта, който назряваше в китките му. Измъчваше го неясно подозрение, че нещо в живота му не е съвсем наред. Все по-често имаше чувството, че е изключен от ставащото около него, че е по-скоро наблюдател, отколкото участник в ежедневните си дейности. Да вземем например интимния му живот.
Той не беше голям любовник, но и никога не бе смятал, че има от какво да се срамува. Елън изглеждаше доволна от ласките му. Напоследък обаче Чарли се чувстваше някак дистанциран от любовния акт. Ръцете му обхождаха тялото на жена му, като докосваха вещо най-интимните места, а той наблюдаваше действията им от разстояние, без да може да се наслади на усещането за топлина и влажност. Не че пръстите му бяха станали по-сковани. Тъкмо обратното. Напоследък Елън бе започнала да ги целува, за да му покаже задоволството си от техните умения. Но похвалите ѝ изобщо не го успокояваха. Караха го да се чувства още по-зле, защото ръцете му ѝ доставяха такова удоволствие, пък той не усещаше нищо.
Появиха се и други признаци за психическа нестабилност – дребни, но дразнещи. Чарли откри, че пръстите му барабанят победни маршове по кутиите, които лепеше във фабриката, а ръцете му чупят моливи – трошат ги на малки парчета и ръсят трески и графит по пода на пакетажното помещение, а той дори не осъзнава какво прави.
Но най-голямо смущение изпита, когато разбра, че се ръкува с напълно непознати. Случи се на три пъти: веднъж на една автобусна спирка и два пъти в асансьора на фабриката. Навярно се вкопчваше в хората, защото търсеше подсъзнателно опора в един променящ се свят. Независимо от причината положението бе ужасно неловко, особено когато Чарли откри, че е сграбчил ръката на собствения си бригадир. И стана още по-неловко, щом ръката на бригадира стисна на свой ред неговата – и двамата мъже се втренчиха в ръцете си като собственици на кучета, които гледат как непослушните им домашни любимци се сношават в краищата на поводите си.
Чарли започна все по-често да се вглежда в дланите си, като търсеше косми по тях. Майка му го беше предупредила навремето, че това е първият признак на лудостта. Не наличието на косми, а търсенето на такива.

* * *

Настъпи време да се бърза. Ръцете продължаваха да спорят нощем върху корема му, но вече бяха наясно, че психическото състояние на Чарли е достигнало критична точка. Беше въпрос на дни препускащото му въображение да открие истината.
Какво да правят? Да рискуват едно по-ранно отделяне с всички възможни последствия или да оставят нестабилността на Чарли да следва непредсказуемия си курс? По пътя към лудостта той би могъл да разкрие техния заговор. Споровете ставаха по-разгорещени. Лявата китка, както винаги, беше предпазлива:
– Ами ако грешим – казваше рязко тя – и без тялото няма живот?
– Тогава никога няма да разберем, че сме сгрешили – отвръщаше Дясната.
Лявата се замисляше за миг над проблема, после питаше:
– А как ще го направим, когато настъпи моментът? – Това беше неприятен въпрос и Лявата знаеше, че той безпокои водача повече от всеки друг. – Как? – настояваше тя и повтаряше: – Как? Как?
– Ще намерим начин – отговаряше Дясната. – Важното е разрезът да е чист.
– А ако се съпротивлява?
– Човек се съпротивлява с ръцете си, а ръцете му ще въстанат срещу него.
– И коя от нас ще го направи?
– Той си служи по-добре с мен – отвръщаше Дясната, – така че аз ще използвам оръжието. Ти ще си тръгнеш.
Лявата притихваше. През целия си живот не се бяха разделяли нито веднъж. Мисълта да си тръгне изобщо не ѝ беше приятна.
– После ще се върнеш за мен – казваше Дясната.
– Ще го направя.
Длъжна си. Аз съм Месията. Без мен нищо няма да се получи. Трябва да събереш армия и след това да дойдеш да ме освободиш.
– Ако е необходимо, ще отида до края на света.
– Не бъди сантиментална.
След това се прегръщаха като братя след дълга раздяла и се кълняха във вечна вярност. Ах, тези нощи, изпълнени с трескавата еуфория на подготвяния бунт. Дори през деня, когато си бяха обещали да стоят далеч една от друга, понякога се озоваваха заедно в момент на бездействие и се потупваха взаимно с думите:
– Скоро, скоро.
Или:
– Ще се видим пак тази вечер; среща върху корема му.
Или:
– Какво ли ще бъде, когато светът стане наш?

* * *

Чарли знаеше, че е близо до нервен срив. От време на време поглеждаше неволно ръцете си и виждаше как показалците им са вирнати във въздуха като глави на дълговрати зверове, които оглеждат хоризонта. В параноята си той си даде сметка, че се заглежда и в ръцете на други хора. Беше обсебен от езика им – език, който не отговаряше на поведението на техните притежатели. Съблазнителните ръце на непорочната
секретарка. Маниакалните ръце на убиец, който твърди по телевизията, че е невинен. Ръце, които издават собствениците си с всеки жест, опровергават гнева им с извинение и любовта – с ярост. Струваше му се, че тези признаци на бунт се виждат навсякъде. Накрая разбра, че трябва да поговори с някого, преди да е изгубил напълно разсъдъка си.
Избра Ралф Фрай от счетоводството – сериозен, скромен човек, на когото имаше доверие. Ралф се отнесе с разбиране.
– Преживях същите неща, когато Ивон ме напусна – каза той. – Ужасни нервни пристъпи.
– И как се справи с тях?
– Отидох на психиатър. Името му е Джудуайн. Трябва да се подложиш на терапия. Ще станеш друг човек.
Чарли претегли наум идеята.
– Защо не? – каза той след известен размисъл. – Скъпо ли взема?
– Да, но е добър. Избави ме от нервните пристъпи за нула време. Преди да отида при него, си внушавах, че имам проблеми в леглото също като теб. А виж ме сега. – Фрай направи широк жест. – Изпитвам толкова потиснати страсти, че не знам откъде да започна. – Той се ухили глупаво. – Но съм щастлив като риба във вода. Никога не съм бил по-щастлив. Така че пробвай с него. Той ще ти каже какво те възбужда.
– Проблемът не е в секса – възрази Чарли.
– Повярвай ми – каза Фрай с многозначителна усмивка. – Проблемът винаги е в секса.

3




Вдъхновени от Краля (антология)
/разкази от български автори, вдъхновени от Стивън Кинг/

Сборникът е с обем 466 страници и включва 28 разказа + превод на поемата на Робърт Браунинг "Чайлд Роланд Кулата достигна". Можете да си го поръчате от фб страницата на списанието или на посочените тук имейл адреси.

4
Писателят Явор Цанев и сп. „Дракус” гостуват на читалище „Възраждане” в Старинен Пловдив

На 14 май от 18:00 часа Явор Цанев ще представи в читалище „Възраждане” новите си книги и списанието, което издава; ще говори за дейността на издателство „Gaiana book&art studio” и за новия конкурс на сп. „Дракус”.
„Дракус” е периодично издание за фантастика, фентъзи, хорър и криминални разкази. Съществува от 2012 г. и излиза четири пъти в годината. Има необичаен и запомнящ се формат, рубрика за млади творци под 18 години и рубрика с преводи на чуждестранни автори-класици. Списанието организира ежегодни конкурси за българска белетристика с поощрителни награди - в момента се провежда нов конкурс за разказ, вдъхновен от Стивън Кинг, като отличените творби ще бъдат издадени в отделен сборник в края на годината.
Издателят на „Дракус”, който вече има зад гърба си няколко авторски книги с поезия и проза, издаде през 2013 два нови сборника с разкази в жанровете фантастика, трилър, хорър и магически реализъм - „Странноприемницата” и „Вино за мъртвите”. Във втория от тях е включен и разказът „Селцето”, с който Явор спечели специална награда в конкурса за фантастичен разказ на името на големия писател-фантаст Агоп Мелконян.

Читалището се намира на ул. "Стоян Чалъков" 1, в Стария град

5

"Зимна приказка в Ню Йорк" от Марк Хелприн

Бестселър №1 на "Ню Йорк Таймс" за февруари, "Зимна приказка в Ню Йорк" е обявена от "Ню Йорк Таймс Бук Ревю" за един от най-добрите американски романи за последните 25 години.

Цитат
Шедьовърът на Марк Хелприн ще ви пренесе в Ню Йорк отпреди Първата световна война, в град, пречистен от дебелата пелена на безпрецедентни снегове. Една зимна нощ Питър Лейк – майстор механик и крадец – прави опит да ограби непристъпно като крепост имение в Горен Уест Сайд. Макар да си мисли, че къщата е празна, дъщерята на семейството, което живее там, си е у дома. Така започва любовната история на ирландския крадец и Бевърли Пен – момиче, умиращо от туберкулоза. Любовта им е толкова силна, че Питър Лейк, обикновен и необразован човек, ще бъде тласнат в битка да спре времето и да съживи мъртвите. Непримиримата му борба е една от най-красивите и необикновени истории в американската литература.

"Този роман излиза извън границите на съвременната литература. Това е любовна история между един писател и изразните средства." - Newsday

"Абсолютно необикновена... От целия роман струи зашеметяващо усещане за красота и емоционална фантазия... От дълго време не се е появявала толкова забавна, съдържателна, въздействаща и всеобхватна книга... Изпитвам известно притеснение, което досега не ми се е случвало в работата ми като критик, да не би да не успея да представя това великолепно произведение в пълния му блясък." - Бенджамин ДеМот, New York Times Book Review

"Хелприн създава невероятно красива и живописна история, която изпълва душата." - Publishers Weekly

"Хелприн не е просто уважаван автор; той има качествата на велик писател." - USA Today

"Хелприн борави безстрашно и виртуозно с езика... предава живописно атмосферата и многобройните пейзажи на града със спираща дъха поетичност... От тази книга без никакво съмнение струи гениалност... Читателят със сигурност ще остане запленен от невероятно богатото въображение на Хелприн." - Saturday Review

"Хелприн чисто и просто наелектризира цялата вселена!" - The Boston Globe


Откъси

В мига, в който Бевърли отвори вратата към желязното стълбище и в небето проблесна светлина, Питър Лейк хвърли куката си, която се издигна в съвършена дъга и безпрепятствено стигна до покрива. Закачи се с тупване, подобно на звука, издаван от врязваща се в дърво брадва. Бевърли обаче не го чу, тъй като куката се приземи в мига, в който вратата се затвори. С пълната си с инструменти раница на гърба Питър Лейк се изкачи като алпинист по завързаното за куката въже, като през цялото време я умоляваше на глас да не се извади. Бевърли се завъртя около централната колона на витото стълбище сякаш танцуваше надолу по стъпалата на изпълнен с музика палат. Беше четири часът сутринта.
Градът все още спеше. Няколко тънки струйки дим се издигаха необезпокоени, а в реката тук-таме просветваше сигналната лампа на някой плавателен съд, закотвен здраво или заседнал в леда. Замаяни и обсебени, и Бевърли, и Питър Лейк бяха заети с трескава работа. Тя въртеше пируети на втория етаж и събличаше дрехите си в движение, докато чакаше басейна да се напълни с достатъчно топла вода, в която да се скрие от студа, който щеше да си играе с невидимите въртопчета на повърхността. Бевърли не бе свикнала да се напряга толкова и вероятно щеше да е добре да се въздържи, но въпреки това тя танцуваше както хората често танцуват, когато никой не ги гледа – освободени и лишени от всякаква стеснителност, като дете, което подскача като козле. На покрива Питър Лейк, запъхтян като велосипедист, въртеше тежка ръчна дрелка.
– Проклетият покрив е дебел поне деветдесет сантиметра – каза той на себе си, докато бургията навлизаше все по-навътре, но не стигаше до другия край. Помисли си, че е попаднал на някоя напречна греда и започна да дълбае нова дупка. След няколко минути патронникът се опря плътно в покрива, а свредлото още не бе пробило.
– Какво става тук? – попита изключително раздразнен Питър Лейк. Обикновено вече щеше да е обрал къщата и да си е заминал. Той обаче не знаеше, че Айзък Пен (като ексцентричен и червив с пари стар китоловец) бе поръчал къщата му да бъде построена от най-добрите корабостроители в Нова Англия и по-точно покривът да е конструиран като корпуса на полярните китоловни кораби, които оцеляват и сред сковани от ледове води. По неизвестна причина Айзък Пен се страхуваше от метеорити и затова мансардата на дома му бе в общи линии един цял масивен дървен блок. Гредите бяха толкова дебели и плътно наредени, че Питър Лейк нямаше да си пробие път навътре, дори да разполагаше с време чак до юни. Започна да става все по-неспокоен, когато осъзна, че може би ще се наложи да влезе през някой комин. Дори през лятото това бе изключително неприятно, но през зимата обикновено възникваха още по-големи усложнения.
Докато Питър Лейк ходеше по покрива, Бевърли се приготви да влезе във ваната. Къпалнята на Айзък Пен представляваше резервоар, настлан с черни плочки и бежов мрамор, дълъг три метра, широк два и половина метра и дълбок метър и половина. Водата се вливаше в него по гладък каменен перваз, опасващ целия периметър на басейна, издигаше се на силни бълбукащи струи от дъното и танцуваше по повърхността, след като се изсипеше от широко отворените усти на златни китове. Всичките деца на Пен, най-скоро от тях Уила, се бяха научили да плуват тук. И въпреки заслужената си репутация на стожер на добродетелността Айзък Пен не възразяваше мъже и жени да се къпят заедно голи, стига да проявяват достатъчна свенливост. Той бе научил този обичай в Япония и твърдеше, че е изключително цивилизован. Ако обществото научеше за това, щеше да го прикове на позорния стълб.
Басейнът бе пълен до половината и приличаше на бурно море заради вихрещите се топли мехурчета. Питър Лейк намери вратата, водеща до осветеното вито стълбище. Мина му през ум, че може да е някакъв капан, но си помисли и че просто може да е извадил късмет. Вратата бе от масивна стомана: някой я бе забравил отключена, след като си бе тръгнал от верандата. Той реши да я изпробва и извади пистолета си. Бевърли вдигна ръце. Не, нямаше температура. Улови отражението си в огледалото. Беше красива, а колко прекрасно бе да си красив, вместо да чезнеш от болест. Питър Лейк надзърна през вратата на покрива и остави очите си да свикнат със светлината. След това пристъпи през прага, а Бевърли скочи с краката напред и цопна със силен вик във водата. Той заслиза по спираловидните стълби, от което му се зави свят. Тя разпери ръце и се остави струите вода да я завъртят. Тъкмо когато той стигна на първия етаж, с пистолет в ръка и очи, озъртащи се във всички посоки, тя се хвана за един от златните китове, опъна крака и започна да рита на място с песен на уста. Бевърли заплете косата си на хлабава плитка, която се разстла в прозрачната вода, плискаща гърба й. Крайниците й, по-гладки и съвършени и от слонова кост, прекрасни примери за изящна форма, красиви в движението си един до друг, бяха опънати и слаби, а ръцете й държаха златния кит сякаш бе лютня. Ако треската се завърнеше, то щеше да почака, докато приключи с банята и отново да зачерви кожата й като поле с червени рози. Но тя не мислеше за това, докато пляскаше с крака и пееше, а водата преливаше от басейна.

*

Опашката на белия кон се поклащаше наляво-надясно, докато той потичваше в тръс по пустите улици и булеварди. Движеше се с грацията на танцьор, което не е изненадващо – конете са красиви животни, но най-забележителното у тях е, че се движат така, сякаш чуват музика. С увереност, която го озадачаваше, жребецът вървеше на юг към парка "Батъри", видим в края на дълга тясна улица като белоснежно поле, нашарено от дългите сенки на високите дървета. До парка пристанището започваше да се облива в цветове на утринната светлина – полюшващи се пластове от зелено, сребристо и синьо. В края на тази полярна дъга на хоризонта се разстилаше плътна белота – рамката, в която бе поместен целият град, – която изгревът започваше да обагря в златисто. Светлозлатистото прииждаше и се оттегляше на вълни от топлина и рефракция, докато не заприличаше на място, където се крият хиляди градове, или на порта към небесата. Конят се спря да погледа и очите му се изпълниха със златна светлина. От ноздрите му излизаше пара, докато съзерцаваше недостижимата, примамлива далечина. Стоеше на улицата сякаш бе статуя, а златистото блещукаше все по-ярко и кипеше в синята си постеля. Мястото му се стори съвършено и той реши да стигне до него.
Отново потегли напред, но след малко установи, че улицата свършва при масивната желязна порта на парка "Батъри". Върна се назад и пое по друг път, но и там се натъкна на порта със същата изработка. Опита много други улици, но все стигаше до големи железни врати, нито една от които не бе отворена. Докато се луташе из този лабиринт, златистото ставаше все по-ярко и накрая сякаш обгърна половината свят. Бялата пустош със сигурност водеше до онзи друг, съвършен свят и макар да нямаше идея как ще прекоси водата, конят искаше да влезе в "Батъри", сякаш му бе предопределено да отиде там. Той препускаше отчаяно по уличките и през покритите със сняг тревни площи, без да изпуска от поглед златистите отблясъци.
В края на, както изглеждаше, последната уличка, водеща към брега, той отново се озова пред порта, заключена с просто резе. Дишаше тежко и докато се взираше през решетките, дъхът му се издигаше на пара около му. Край: Никога нямаше да успее да влезе в парка и оттам да прескочи някак си синьо-зелената вода към златистите облаци. Тъкмо се канеше да поеме обратно към града, може би, за да намери моста и да се върне в Бруклин, когато сред тишината, в която и собственото му дишане звучеше като оглушителен прибой, чу множество стъпки.
Първо се долавяха съвсем слабо, но с приближаването си шумът се усилваше все повече, докато земята не потрепери, сякаш наблизо препуска друг кон. Стъпките обаче не бяха от конски копита, а човешки, и хората изведнъж се появиха с гръм и трясък. Макар да тичаха с всички сили, изглеждаха, сякаш се движат на забавен каданс. Отне им доста време да стигнат до средата на поляната, но когато все пак се добраха дотам, конят видя, че един от мъжете тича напред, а останалите, десет-дванайсет души, го гонят. Преследваният дишаше тежко и от време на време ускоряваше бяг умишлено. На места падаше, но веднага скачаше на крака и отново хукваше. Преследвачите също падаха на моменти, но се изправяха по-бавно, поради което редицата им се разкъсваше. Размахваха ръце във въздуха и крещяха. Преследваният обаче не издаваше нито звук и изглеждаше почти скован, докато тичаше, освен когато прескачаше някоя преспа или ниска ограда с разперени като криле ръце.
Когато мъжът наближи, конят го хареса. Движеше се добре, макар и не елегантно като жребец или танцьор, или сякаш чува музика, но у него се долавяше дух. Случващото се като че ли се дължеше изцяло на начина, по който мъжът се движеше, а цялата сцена изглеждаше много по-дълбока от проста гонитба в снега. Въпреки това останалите хора го настигаха. Конят не разбираше как успяваха, тъй като бяха облечени с тежки палта и шапки, а мъжът бе гологлав и носеше само шал и зимно яке. Той бе със зимни ботуши, а преследвачите с ниски половинки, които несъмнено се пълнеха с вледеняващ краката сняг. Но те тичаха по-бързо от него, очевидно ги биваше в това, а и като че ли имаха повече опит.
Единият от преследвачите спря, разкрачи крака в снега, вдигна пистолет с две ръце и стреля по бягащия мъж. Гърмежът отекна от сградите около парка и накацалите по заледените алеи гълъби литнаха вкупом. Бягащият мъж погледна за миг назад и рязко смени посоката към улицата, където конят стоеше като хипнотизиран. И преследвачите завиха и го наближиха още повече, тъй като минаваха по хипотенузата на въображаем триъгълник, а мъжът тичаше по втория катет. Бяха на не повече от шейсет метра зад него, когато друг от групата спря, за да стреля. Гърмежът прозвуча толкова наблизо, че конят се стресна и отскочи назад.
Мъжът, който се опитваше да избяга, наближаваше портата. Конят отстъпи назад към една барака. Не искаше да се забърква в тази каша, но тъй като бе твърде любопитен, не издържа да се крие дълго и след малко подаде глава иззад ъгъла на бараката, за да види какво ще стане. Бягащият мъж отвори портата с мощен удар с юмрук, мина през нея и я затръшна силно. Извади от колана си тежка стоманена кама и задъхан зачука с нея резето така, че да не може да се помръдне повече. След това с измъчен поглед се обърна и хукна по улицата.
Преследвачите вече бяха стигнали до оградата, когато мъжът се подхлъзна на заледена локва. Той падна, удари си силно главата в земята и се преобърна няколко пъти, преди да спре проснат неподвижно. Сърцето на коня се разтуптя, когато видя дузината мъже да се хвърлят върху оградата сякаш са военен отряд. Несъмнено имаха вид на престъпници със странно изкривени лица, изсечени като от камък чела, миниатюрни брадички, носове и уши, които сякаш бяха зашити на главите им, и коси, които растяха абсурдно ниско над челата им (по-ниско нямаше накъде). Излъчваха жестокост, струяща от тях като електрически заряд.
Един от мъжете вдигна пистолета си и се прицели, но друг – очевидно главатарят им – каза:
– Не! Не по този начин. Сгащихме го и ще го убием бавно, с нож.
Групата се зае да катери оградата.
Ако конят не надничаше към него иззад бараката, падналият мъж вероятно нямаше да се надигне. Името му бе Питър Лейк и той си каза на глас:
– Здраво си загазил, щом дори и кон те съжалява, проклет глупако.
Тези думи го накараха да се размърда. Той се изправи на крака и се обърна към коня. Дванайсетимата мъже, които не виждаха животното зад бараката, си помислиха, че Питър Лейк или е полудял, или им крои някакъв номер.
– Конче! – извика Питър Лейк. Конят вдигна глава. – Конче, моля те! – разпери ръце той. Другите мъже един по един се приземяваха отсам оградата. Не бързаха, защото се намираха едва на няколко метра, улицата бе пуста, жертвата им стоеше на едно място и бяха сигурни, че ще го хванат.
Сърцето на Питър Лейк биеше така силно, че цялото му тяло се тресеше. Той се чувстваше нелепо и безпомощен като повреден двигател.
– О, Боже – каза той, трептящ като механична играчка. – О, Иисусе, Дево Мария и Йосиф, дайте ми сили!
Всичко зависеше от коня.
Той прескочи заледената локва, спусна се към Питър Лейк и наведе широкия си бял врат. Питър Лейк се окопити, обгърна с ръце изящната като на лебед шия и се метна на гърба му. Отново се бе измъкнал и ликуваше, макар сред студения въздух да отекнаха изстрелите на пистолет. След като бе станал негов съучастник, конят се извъртя с едно елегантно движение и приклекна на задните си крака, за да си поеме дъх, да събере сили и да се втурне напред. В този миг Питър Лейк се обърна с лице към сащисаните преследвачи и им се изсмя. Цялото му същество се смееше. Той усети как конят се стрелва напред и двамата се понесоха по улицата и оставиха Пърли Соумс и част от бандата на Късоопашатите до желязната ограда да стрелят с пистолетите си и да ругаят – и дванайсетимата с изключение на самия Пърли, който прехапа устни, присви очи и започна да обмисля нови начини да залови жертвата си. Шумът от многобройните гърмежи бе оглушителен.
Вече излязъл от обхвата на куршумите, Питър Лейк пое в галоп през мекия сняг покрай затворените магазини и се понесе на север като светкавица през пробуждащия се град.

*

Водите на езерото Кохийрис бяха наситено сини като водата в кръгло, кристално езеро на някой ледник. Гъмжаха от армии сребристи риби (които изскачаха над повърхността като размахани мечове) и се стрелкаха сред призрачен вир от неизменни интензивни звукови вълни. По време на буря езерото се гневеше и бушуваше, а да пиеш от водите му носеше пробуждане и благодат. Всяка година, някъде в началото на зимата, езерото Кохийрис изненадваше всички, като замръзваше буквално за една нощ. Най-късно през втората седмица на декември жителите на градчето Езерото Кохийрис сядаха пред камините след вечеря и се взираха в мрака около гредите на таваните, докато ветровете от Канада нахлуваха на орди и нападаха селището им от север. Тези ветрове се бяха родили и израснали в арктическия кръг и се бяха научили на обноски по пътя си на юг, в Монреал – или поне така се говореше, тъй като хората от Езерото Кохийрис не хранеха особено уважение към обноските и маниерите в Монреал. Ветровете събаряха керемиди, чупеха клони и катурваха неукрепени комини. Щом задухаха, всички знаеха, че зимата е започнала и че ще мине дълго време, докато пролетта отново позлати езерото с топящите се потоци, разливащи се по отново дишащите полета.
Но една зима ветровете бяха много по-силни и студени, откогато и да било преди. Вечерта, в която задухаха, птиците се блъскаха в скалите и дърветата, децата плачеха, а свещите мъждукаха. Госпожа Геймли, дъщеря й Вирджиния и бебето на Вирджиния, Мартин, седяха в къщурката си и си представяха какъв ад вилнее над езерото. Чуваха как огромните вълни се разбиват в меките туфи, където полетата се срещаха с водата. Госпожа Геймли разправяше, че по средата на езерото вятърът завихря вълните в гигантски пенливи замъци и разорава дълбините, откъдето всички огромни чудовища, сред които и Донамула, излизат на повърхността като след ранна оран.
– Слушай – рече тя. – Писъците им се чуват, докато се въртят презглава. Горките създания! Макар да са кръстоска между родени в морето паяци, гърчещи се змии и най-острите ножове; въпреки че очите им са огромни и облещени, без мигли, и се взират в теб като кривогледи просяци; и макар зъбите им да са като гора от костеливи бръсначи, жалко е да ги слушаш как плачат.
Вирджиния се взираше в мрака и се ослушваше за писъците на водните създания, мятани напред-назад като в центрофуга по средата на езерото. Чуваше обаче единствено вятъра.
Госпожа Геймли обърна малките си очички с досада и вдигна пръст.
– Шшт! – прошепна тя и се ослуша. – Ето! Не ги ли чуваш?
– Не! – отвърна Вирджиния. – Чувам единствено вятъра.
– Нима наистина не чуваш чудовищата, Вирджиния?
– Не, майко, чувам само вятъра.
– Обзалагам се, че малкото пашкулче ги чува – рече госпожа Геймли, като имаше предвид бебето, спящо, загърнато в дебели одеяла. – Тези създания наистина съществуват. Виждала съм ги. Когато бях малка и живеех в северния край на езерото (много преди да се омъжа за Тиодор), ги виждахме непрекъснато. Разбира се, това бе отдавна. Плуваха на стада и идваха до брега край къщата като опитомени кучета. Понякога прескачаха кея, а друг път потапяха някоя лодка. Със сестра ми стояхме на пристана и ги хранехме с пай. Обожаваха пайове. Донамула, създание дълго шейсет метра и широко петнайсет, обичаше черешов пай. Хвърляхме пая във въздуха, а то го улавяше с дългия си десет метра език. Един ден баща ми реши, че е твърде опасно и ни забрани да храним чудовището. Донамула повече никога не се върна – Госпожа Геймли сбърчи вежди: – Чудя се дали още ме помни.

6
***

Когато Прогонващия духове ме изведе през задната врата на къщата, видях, че градината беше много обширна, много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън през живия плет.
Тръгнахме на изток, примигвайки на ранното утринно слънце, докато стигнахме широка ливада. Предната вечер си бях помислил, че градината е изцяло заобиколена от живия плет, но сега осъзнах, че съм сбъркал. В плета имаше пролуки, а точно напред беше гората. Пътеката от бял чакъл разделяше моравата и изчезваше в дърветата.
– В действителност има повече от една градина – каза Прогонващия духове. – Три, всъщност, и до всяка се стига по пътека като тази. Ще погледнем първо източната градина. Достатъчно безопасна е, когато слънцето е изгряло, но никога недей да вървиш по тази пътека след мръкване. Е, освен ако нямаш много добра причина и със сигурност никога, когато си сам.
Нервно последвах Прогонващия духове към дърветата. В края на моравата тревата беше по-висока и осеяна с диви зюмбюли. Харесвам дивите зюмбюли, защото цъфтят през пролетта и винаги ми напомнят, че дългите, горещи дни на лятото не са твърде далече, но сега едва ги погледнах втори път. Сутрешното слънце беше скрито от дърветата, а въздухът внезапно беше станал много по-хладен. Това ми напомни за посещението ми в кухнята. Имаше нещо странно и опасно в тази част на гората и сякаш постепенно ставаше по-студено, колкото по-навътре отивахме в дърветата.
Високо над нас имаше гнезда на врани и от острите, гневни крясъци на птиците ме побиваха много по-силни тръпки, отколкото от студа. Бяха музикални кажи-речи, колкото тате, който имаше навика да почва да пее, щом стигнехме до края на доенето. Вкиснеше ли се някой път млякото, мама обвиняваше него.
Прогонващият духове спря и посочи към земята на около пет крачки напред.
– Какво е това? – попита той, с глас съвсем леко по-силен от шепот.
Тревата беше напълно окосена и в центъра на голямата "кръпка" гола земя имаше надгробен камък. Беше вертикален, но наклонен леко наляво. На земята пред него, шест фута пръст бяха оградени с бордюр от по-малки камъни, което беше необичайно. Имаше обаче и нещо друго, още по-странно: най-отгоре върху участъка от пръст и прикрепени с болтове към външните камъни, лежаха тринайсет дебели метални решетки.
Преброих ги два пъти просто за да съм сигурен.
– Е, хайде момче – зададох ти въпрос. Какво е това?
Устата ми беше толкова суха, че едва можех да говоря, но успях да изпелтеча три думи:
– Това е гроб...
– Добро момче. Уцели от първия път. Да забелязваш нещо необичайно? – попита той.
Дотогава вече въобще не можех да говоря. Затова просто кимнах.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
– Няма от какво да се страхуваш. Това е просто една мъртва вещица и доста немощна при това. Погребали са я на неосветена земя извън един църковен двор, на не много километри оттук. Но тя все успявала да издрапа на повърхността. Нахоках я едно хубавичко, но тя не щеше да слуша, затова се погрижих да я доведа тук. Това кара хората да се чувстват по-добре. Така могат да продължат спокойно с живота си. Не искат да мислят за такива неща. Това е наша работа.
Кимнах отново и внезапно осъзнах, че не дишам, затова поех през зъби дълбока глътка въздух и напълних дробовете си. Сърцето ми блъскаше като чук в гърдите, заплашвайки да изхвръкне всеки момент, и треперех от глава до пети.
– Не, сега тя не създава големи тревоги – продължи Прогонващия духове. – Понякога, по пълнолуние, можеш да я чуеш как се размърдва, но й липсват сили да излезе на повърхността, а железните решетки и без друго биха я спрели. Но там по-надалече в дърветата има по-лоши неща – каза той, като посочи на запад с кокалестия си пръст. – С още двайсетина крачки можеш да стигнеш дотам.
По-лоши? Какво можеше да бъде по-лошо? Чудех се, но знаех, че и бездруго нямаше да ми каже.
– Има още две вещици. Едната е мъртва, а другата е жива. Мъртвата е погребана вертикално, с главата надолу, но въпреки това един-два пъти всяка година трябва да изправяме решетките над гроба й. Просто стой надалече след смрачаване.
– Защо са я погребали надолу с главата? – попитах.
– Това е добър въпрос, момче – рече Прогонващия духове.
– Разбираш ли, духът на една мъртва вещица е това, което обикновено наричаме "обвързан с костите". Те са хванати като в капан в костите си и някои дори не знаят, че са мъртви. Първо пробваме да ги погребем нагоре с главата и за повечето това е достатъчно. Всички вещици са различни, но някои са наистина упорити. Все още свързана с костите си, вещица като тази усилено се мъчи да се върне в света. Сякаш искат да се родят отново, затова трябва да ги затрудняваме и да ги погребваме обърнати иначе. Не е лесно да излязат с краката напред. Понякога човешките бебета имат същия проблем. Но тя все още е опасна, така че стой надалече.
Гледай да не се доближаваш до живата. Тя ще е по-опасна мъртва, отколкото жива, защото на толкова могъща вещица изобщо няма да й е трудно да се върне в света. Точно затова я държим в яма. Казва се Майка Молкин и си говори сама. Е, всъщност е по-скоро шепот. Тя е истинско олицетворение на злото, но е в ямата си отдавна и по-голямата част от силата й е попила в земята. Страшно би й харесало да се докопа до момче като теб. Така че стой надалече. Обещай ми сега, че няма да се приближаваш. Да те чуя как го казваш...
– Обещавам да не се приближавам – прошепнах, чувствайки се неспокоен заради цялата история. Струваше ми се ужасно, жестоко, да държиш което и да е живо същество – дори една вещица – в земята, и не можех да си представя мама да хареса особено много тази идея.
– Това се казва добро момче. Не искаме повече произшествия като онова тази сутрин. Има и по-лоши неща от това, да получиш шамар зад врата. Далеч по-лоши.
Вярвах му, но не исках да слушам за това. И все пак, той имаше да ми показва други неща, така че ми бяха спестени още стряскащи думи от негова страна. Изведе ме от гората и закрачи към друга ливада.
– Това е южната градина – каза Прогонващия духове. – И тук не идвай след мръкване. – Гъсти клони скриваха бързо слънцето, а въздухът постепенно ставаше по-хладен, затова разбрах, че се приближаваме към нещо лошо. Той спря на десетина крачки от голям камък, който лежеше проснат на земята, близо до корените на един дъб. Покриваше участък, малко по-широк от гроб, а ако се съдеше от частта над земята, камъкът беше и много дебел.
– Какво мислиш, че е погребано отдолу? – попита Прогонващия духове.
Опитах се да си придам увереност:
– Друга вещица?
– Не – каза Прогонващия духове. – За вещица не ти трябват толкова много камъни. Желязото обикновено върши работа. Но създанието тук отдолу може да се измъкне през железни решетки, докато мигнеш. Погледни внимателно камъка. Можеш ли да видиш какво е издълбано върху него?
Кимнах. Разпознах буквата, но не знаех какво означава.
– Това е гръцката буква "бета" – каза Прогонващия духове. – Това е знакът, с който обозначаваме богърт. Диагоналната черта означава, че е бил изкуствено прикован под този камък, а името отдолу ти казва кой го е направил. Най-долу вдясно е римската цифра "едно". Това значи, че съществото е богърт от първа степен и е много опасно. Както споменах, използваме степени от едно до десет. Помни това – някой ден може да ти спаси живота. Десета степен е толкова слаба, че повечето хора дори не биха забелязали присъствието й. Първата степен може
като нищо да те убие. Струваше ми цяло състояние да уредя да донесат този камък тук, но си заслужаваше всяко пени. Сега този богърт е обвързан. Изкуствено пленен е и ще си стои там, докато Гавраил надуе рога си.
Има много неща, които трябва да научиш за богъртите, момче, и ще започна обучението ти веднага след закуска, но има една важна разлика между онези, които са обвързани, и онези, които са свободни. Един свободен богърт често може да пътува на мили от дома си и ако има подобна склонност, да върши безкрайни пакости. Ако някой богърт е особено пакостлив и отказва да се вразуми, тогава наша работа е да го обуздаем. Ако го сторим добре, наричаме това "изкуствено обуздан богърт". Тогава изобщо не може да помръдне. Разбира се, далеч по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
Внезапно Прогонващия духове се намръщи, сякаш си беше спомнил нещо неприятно.
– Един от чираците ми попадна в сериозна беда, докато се опитваше да обуздае един богърт – каза той, поклащайки печално глава, – но тъй като е едва първият ти ден, още няма да говорим за това.

7
Излезе първата книга от нова, епична - и доста зловеща - дарк фентъзи поредица, която вече е успяла да очарова и наплаши юношите (че и родителите им) в дузина държави :)



"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни


Цитат
Първата смразяваща история от "Хрониките Уордстоун", вдъхновила филма "Седмият син" с Джеф Бриджис, Бен Барнс и Джулиан Мур в главните роли.

Години наред рицарят-магьосник Джон Грегъри, Прогонващия духове, пази Графството от злото. Сега краят на неговото време наближава, но кой ще поеме този важен занаят?
Мнозина чираци са се опитвали… Някои са се провалили, други са избягали, трети не са успели да останат живи. Останало е само едно момче. Томас Уорд. Той е последната надежда. Но дали той има шанс срещу Майка Молкин, най-опасната вещица в Графството?
 
"Зловеща и с бързо препускащо действие, тази поредица е завладяваща в еднаква степен за възрастните и за децата… Красиво написана!"  - The Good Book Guide
"Читателите, които търсят близки срещи с неспокойните мъртъвци и други зловещи създания, не е нужно да продължават с търсенето." – Kirkus Review
"Тази вълнуваща и ужасяваща книга не бива да се чете след стъмване!" – Parents’ News
"Дилейни ни възхищава със силата на изричаните думи. Подтикваща към размисъл фантазия." – Sunday Times

Джоузеф Дилейни е учител по английски и живее в Ланкашир. Има три деца и шестима внуци и умее да говори прекрасно пред публика. Домът му се намира насред Територията на Богъртите, а неговото село си има богърт, наречен Бродещият из коридорите, положен да спи вечния си сън под стъпалата на една къща, недалече от църквата. Ако щете вярвайте, обитаваната от духове къща в "Чиракът на Прогонващия духове" има за прототип истинска къща! Като дете Джоузеф живял в подобна къща в Престън, където сънувал повтарящ се кошмар. В съня си седял на килим в предната стая, докато майка му плетяла. После навсякъде се възцарявал студ и едно подобно на сянка създание се появявало от студената изба, вдигало го и го понасяло обратно към тъмнината. И което е още по-стряскащо… братята му сънували същия кошмар!


Откъси

Прогонващия духове извади от джоба си ключ, отключи вратата и влезе пръв в тъмнината вътре. Отначало бях съвсем доволен просто да си стоя навън на ситния дъждец, но когато той запали свещ и я постави на пода близо до средата на малката предна стая, разбрах, че щях да се чувствам по-удобно в изоставен обор за крави. Не се виждаше нито една мебел, само гол под от големи каменни плочи и купчина мръсна слама под прозореца. Освен това стаята беше влажна, въздухът – много влажен и студен, а на светлината на потрепващата свещ видях, че дъхът ми излиза на облачета пара.
Онова, което видях, беше достатъчно неприятно, но това, което той каза, беше още по-ужасно:
– Е, момче, имам дела за вършене, затова ще потеглям, но по-късно ще се върна. Знаеш ли какво трябва да правиш?
– Не, сър – отвърнах, наблюдавайки потрепващата свещ, разтревожен, че можеше да угасне всеки миг.
– Е, каквото ти казах по-рано. Не слушаше ли? Трябва да бъдеш нащрек, не да се унасяш в бленуване. Както и да е, не е нещо трудно – обясни той, почесвайки се по брадата, сякаш в нея пълзеше нещо. – Просто трябва да прекараш нощта тук сам. Водя всичките си нови чираци в тази стара къща през първата им нощ, за да разбера колко им е куражът. О, има обаче едно нещо, което не съм ти казал. В полунощ ще очаквам да слезеш в избата и да се изправиш срещу онова, което дебне там. Справиш ли се с това, е твърде вероятно да те приема за постоянно. Някакви въпроси?
Имах въпроси и още как, но бях твърде изплашен, за да искам да чуя отговорите. Затова просто поклатих глава и се опитах да удържа треперенето на горната си устна.
– Как ще разбереш кога е полунощ? – попита той.
Свих рамене. Доста ме биваше да отгатвам кое време е по положението на слънцето или на звездите и ако някога се събудех посред нощ, почти винаги знаех точно кое време е, но тук не бях толкова сигурен. На някои места времето сякаш се движи по-бавно и имах предчувствие, че тази стара къща щеше да е едно от тях.
Внезапно си спомних часовника на църквата.
– Току-що мина седем часът – рекох. – Ще се ослушвам за дванайсет удара на часовника.
– Е, сега поне си буден – каза Прогонващия духове с лека усмивка. – Когато часовникът удари дванайсет, вземи остатъка от свещта и го използвай, за да стигнеш долу до избата. Дотогава спи, ако успееш. Сега слушай внимателно – трябва да запомниш три важни неща. Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука, и не закъснявай да слезеш в избата.
Той пристъпи към предната врата.
– Какво е третото нещо? – провикнах се в последния момент.
– Свещта, момче. Каквото и друго да правиш, не я оставяй да изгасне...
После той си отиде, затваряйки вратата след себе си, и аз останах съвсем сам. Предпазливо вдигнах свещта, отидох до кухненската врата и надникнах вътре. Там нямаше нищо, освен каменен умивалник. Задната врата беше затворена, но вятърът още виеше под прага й. Отдясно имаше други две врати. Едната беше отворена и можех да видя голите дървени стълби, които водеха към спалните на горния етаж. Другата, най-близката до мен, беше затворена.
Нещо в тази затворена врата ме обезпокои, но реших да погледна набързо. Нервно хванах дръжката на бравата и дръпнах вратата. Беше трудно да я помръдна и за момент изпитах зловещо чувство, че някой я държи затворена от другата страна. Когато дръпнах още по-силно, тя се отвори с рязко движение и аз загубих равновесие. Залитнах две стъпки назад и едва не изпуснах свещта.
Каменни стъпала водеха надолу в тъмнината; бяха почернели от въглищен прах. Правеха завой наляво, така че не можех да видя право надолу в избата, но нагоре по тях се разнесе студен полъх, от който пламъкът на свещта започна да играе и потрепва. Затворих бързо вратата и се върнах в предната стая, затваряйки и кухненската врата.
Внимателно оставих свещта на пода в ъгъла, най-далече от вратата и прозореца. Щом се уверих, че няма да се преобърне, се огледах за място на пода, където можех да спя. Нямаше кой знае какъв избор. Със сигурност нямаше да спя на влажната слама, затова се настаних в средата на стаята.
Големите каменни плочи бяха твърди и студени, но аз затворих очи. Заспях ли, щях да съм далече от тази зловеща стара къща и се чувствах напълно уверен, че ще да се събудя точно преди полунощ.
Обикновено заспивам лесно, но сега беше различно. Не преставах да треперя от студ, а вятърът започваше да блъска стъклата на прозорците. От стените се носеха и шумолящи, и потропващи звуци. Просто мишки – повтарях си. Определено бяхме свикнали с тях във фермата. Но после, внезапно, от някъде долу в дълбините на тъмната изба се разнесе стряскащ нов звук.
Отначало беше слаб и ме накара да напрегна слух, но постепенно се усили, докато вече не се съмнявах какво чувам. Долу в избата ставаше нещо, което не би трябвало да се случва. Някой копаеше ритмично, обръщайки тежката пръст с остра метална лопата. Първо се разнесе стърженето на металния ръб, удрящ се в каменна повърхност, последвано от тих, жвакащ, всмукващ звук, когато лопатата се заби дълбоко в тежката глина и я освободи от пръстта.
Това продължи няколко минути, докато шумът спря така внезапно, както беше започнал. Стана съвсем тихо. Дори мишките спряха да тропат. Сякаш къщата и всичко в нея бяха затаили дъх. Знам, че аз бях.
Тишината приключи с отекващ звук от думкане. Последва цяла поредица от думкащи звуци, с определен ритъм. Думкания, които ставаха по-силни. И по-силни. И се приближаваха...
Някой се изкачваше по стълбите от избата.
Грабнах свещта и се свих в най-далечния ъгъл. Туп, туп, все по-близо и по-близо, разнесе се звукът от тежки ботуши.
Кой ли можеше да копае там долу в тъмнината? Кой ли можеше да се качва по стълбите сега?
Но може би въпросът не беше кой се качваше по стълбите. Може би въпросът беше какво...
Чух отварянето на вратата към избата и глухия тропот на ботуши в кухнята. Оттеглих се пак в ъгъла, опитвайки се да се смаля, докато чаках кухненската врата да се отвори.
И тя наистина се отвори, много бавно, със силно скърцане. Нещо пристъпи в стаята. Тогава почувствах студ. Истински студ. Онзи студ, който ми подсказваше, че наблизо има нещо, чието място не беше на тази земя. Беше като студенината на Хълма на палача, само че далеч, далеч по-ужасно.
Повдигнах свещта. Пламъкът й потрепваше и хвърляше зловещи сенки, които танцуваха по стените и тавана.
– Кой е там? – попитах. – Кой е там? – с глас, треперещ дори по-силно от ръката, с която държах свещта.
Отговор не последва. Дори вятърът отвън беше замлъкнал.
– Кой е там? – провикнах се отново.
Отново никакъв отговор, но невидими ботуши застъргаха по каменните плочи, докато пристъпваха към мен. Идваха все по-близо и по-близо, и вече дочух дишане. Нещо голямо дишаше тежко. Звучеше като грамаден впрегатен кон, който току-що бе извлякъл тежък товар нагоре по стръмен хълм.
В последния момент стъпките се отклониха от мен и спряха близо до прозореца. Бях затаил дъх и нещото до прозореца, изглежда, дишаше и за двама ни, поемайки големи глътки въздух в дробовете си, сякаш все не можеше да се насити.
Точно когато вече не можех да издържам, съществото издаде огромна въздишка, която прозвуча едновременно уморена и тъжна, и невидимите ботуши застъргаха пак по плочите – тежки стъпки, които се отдалечиха от прозореца, обратно към вратата. Когато започнаха да слизат с глух тропот надолу по стъпалата на избата, най-сетне можех отново да дишам.
Сърцето ми започна да бие по-бавно, ръцете ми престанаха да треперят и постепенно се успокоих. Трябваше да се овладея. Бях изплашен, но ако това беше най-лошото, което щеше да се случи тази нощ, то аз се бях справил с него, бях издържал първото си изпитание. Щях да бъда чирак на Прогонващия духове, така че щеше да ми се наложи да свикна с места като тази обитавана от духове къща. Това си вървеше с работата.
Някъде след около пет минути се почувствах по-добре. Дори си помислих да направя нов опит да заспя, но както казва понякога татко: "Няма покой за грешниците". Е, не знам какво бях прегрешил, но внезапно се разнесе нов звук, който ме смути.
Отначало беше слаб и далечен – някой чукаше по някаква врата. Настъпи пауза, а после се случи отново. Три отчетливи потропвания, този път малко по-близо. Нова пауза и още три потропвания.
Не ми отне много време да разгадая какво ставаше. Някой тропаше силно по всяка врата на улицата, приближавайки се все повече и повече до номер тринайсет. Когато най-сетне стигнаха до обитаваната от духове къща, трите потропвания по предната врата бяха достатъчно силни да събудят и мъртвите. Дали нещото в избата щеше да се качи по стъпалата, за да отговори на този повик? Чувствах се хванат в капан между двете: нещо отвън, което искаше да влезе; нещо долу, което искаше да бъде свободно.
А после, изведнъж, всичко беше наред. От другата страна на предната врата ме повика един глас – глас, който разпознах.
– Том! Том! Отвори вратата! Пусни ме да вляза!
Беше мама. Толкова се зарадвах да я чуя, че се втурнах към предната врата, без да мисля. Навън валеше и тя щеше да се намокри.
– Бързо, Том, бързо! – извика мама. – Не ме карай да чакам.
Вече повдигах резето, за да отворя, когато си спомних предупреждението на Прогонващия духове: "Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука..."
Но как можех да оставя мама там навън в тъмното?
– Хайде, Том! Пусни ме вътре! – обади се отново гласът.
Спомняйки си какво беше казал Прогонващия духове, аз си поех дълбоко дъх и се опитах да помисля. Здравият разум ми казваше, че не може да е тя. Защо би ме последвала чак дотук? Откъде щеше да знае къде отиваме? А и мама не би пътувала сама. Татко или Джак биха я придружили.
Не, отвън чакаше нещо друго. Нещо без ръце, което въпреки това можеше да тропа на вратата. Нещо без крака, което въпреки това можеше да стои на плочника.

8
refab, никой не те задължава да четеш хорър. Обърни внимание все пак, че този "боклук", както се изрази, е бил награден с "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи" от хора, които очевидно нямат твоите предразсъдъци към жанра ;)

9
Изкупителни жертви

Той сграбчи бързо ръката ми и я стисна така, сякаш никога нямаше да я пусне. Очите му се насочиха към моите.
– Не си тръгвай.
– Тук горе е прекалено горещо.
– Остани. Скалата е хубава и топла. Легни. Този път няма да ни прекъснат.
– Значи знаеш?
– За Рей ли? Разбира се, че знам. Мисля, че му изнесохме хубаво представление.
Той ме придърпа за ръката към себе си малко по малко, сякаш теглеше въже.
Миризмата му извика в съзнанието ми камбуза, намръщеното му лице, промърмореното признание ("Обичам те."), мълчаливото му оттегляне.
Deja vu.
Но какво ми оставаше в ден като този, освен да се въртя в един и същи отегчителен кръг като овцете в кошарата? Отново и отново. Дишай, прави секс, яж, сери.
Изпитият джин си каза думата. Джонатан направи всичко възможно да го вкара, но положението беше безнадеждно. Все едно да вкараш сварени спагети в макарони.
Изгубил търпение, той се претърколи от мен.
– Мамка му! Мамка му! Мамка му!
Безсмислени думи. Веднъж повторени, бяха изгубили смисъл като всичко останало. Не означаваха нищо.
– Няма нищо – рекох.
– Майната ти!
– Наистина няма.
Джонатан не ме погледна, просто продължи да се взира в члена си. Ако в момента държеше нож, мисля, че щеше да го отреже и да го захвърли върху топлата скала – олтар на стерилността.
Оставих го да го съзерцава и тръгнах обратно към "Емануела". Докато вървях, забелязах нещо странно, на което не бях обърнала внимание на идване. Вместо да се разбягат при приближаването ми, сините мухи се оставяха да ги стъпча. Изглежда, бяха изпаднали в летаргия или бяха самоубийствено настроени. Стояха си върху горещите камъни и пукаха под подметките ми.
Мъглата най-после се беше вдигнала и сега, когато въздухът се беше стоплил, островът показа следващия си отвратителен трик – миризмата. Тежка и противно сладникава миризма като на стая, пълна с гнили праскови. Воня, която се просмукваше като сироп през порите и ноздрите. А под сладостта ѝ се усещаше нещо друго, което миришеше далеч по-неприятно от праскови, били те пресни, или гнили. Нещо, което смърдеше на канализация, задръстена с развалено месо – на канал на кланица, лой и стара кръв. Сигурно бяха водораслите, въпреки че никога не бях срещала подобна воня на друг бряг.
Бях преполовила разстоянието до "Емануела", като стисках носа си всеки път, когато пресичах ивица с гниещи водорасли, когато чух зад гърба си звуците на малко убийство. Възгласите на сатанинска радост, които надаваше Джонатан, заглушиха почти напълно трогателното блеене на овцата, която убиваше, но аз разбрах инстинктивно какво е сторило пияното копеле.
Обърнах се назад, като завъртях пети в слузта. Навярно беше късно да спася тази овца, но може би щях да успея да му попреча да пречука другите две. Не виждах кошарата, скалните блокове я криеха от погледа ми, но чувах триумфалните крясъци на Джонатан и приглушените звуци от ударите му. Знаех какво ще видя, затова гледката, която сварих, не ме изненада.
Сиво-зелената поляна беше почервеняла. Джонатан беше в кошарата. Двете оцелели овце препускаха паникьосано напред-назад и блееха ужасено, а той стоеше над третата с вече възбуден член. Жертвата беше рухнала на земята, тънките ѝ като пръчки предни крака бяха подвити под нея, а задните – изпънати и вкочанени от настъпващата смърт. Тялото ѝ се разтърсваше от нервни спазми, кафявите ѝ очи бяха подбелени. Горната част на черепа ѝ беше раздробена почти напълно от големия объл камък, който Джонатан още държеше; виждаше се сивата каша на мозъка, от която стърчаха парчета кост. Докато го гледах, той стовари камъка върху главата ѝ още веднъж. Разхвърчаха се горещи частици мозък и капки кръв, които ме опръскаха. Джонатан приличаше на някакъв кошмарен лунатик (и навярно беше точно такъв в момента). Голото му, доскоро бяло тяло беше окървавено като престилката на касапин след тежък работен ден в скотобойната. Чертите на лицето му почти не се виждаха от кашата, която го покриваше...
Животното издъхна. Жалостивят му хленч секна напълно. То се просна почти комично на една страна – сякаш не беше истинска овца, а анимационен герой – и ухото му се закачи за бодливата тел.
Джонатан гледаше как жертвата му пада, окървавеното му лице беше изкривено в усмивка. О, тази усмивка: тя му служеше за толкова неща. Не очароваше ли с нея жените? Не я ли използваше, за да показва похот и любов? Но сега усмивката за пръв път разкри истинското си предназначение – дивашката гримаса на един жесток човек, застанал над жертвата си с камък в едната ръка и щръкнала мъжественост в другата.

Човешки останки

Рейнолдс се облегна на вратата и се помъчи да стане, като се издърпа за дръжката. Но главата му се въртеше – една безкрайна въртележка на ужаса, в която всеки кон беше по-противен от предишния. Краката му се подгънаха и той се просна на земята като последния глупак, какъвто си и беше. Проклятие! Проклятие! Проклятие!
Гевин чу, че мъжът падна, но беше прекалено зает да си търси оръжие. Искаше да може да се защити, ако нападателят е все още в апартамента. Той разбута книжата върху бюрото в кабинета и видя нож за писма до купчина с неотворена кореспонденция. Грабна го, като поблагодари на Бог. Ножът беше лек, с тънко и чупливо острие, но можеше да е смъртоносен, ако се забие на правилното място.
Доволен от придобивката, Гевин се върна в коридора и се спря за момент, за да обмисли по-нататъшните си действия. Първо трябваше да открие банята и да се надява, че там ще намери бинт. И една чиста хавлиена кърпа щеше да свърши работа. Тогава може би щеше да успее да придума мъжа да му обясни какво става.
След кухнята коридорът правеше остър завой. Той зави зад ъгъла и видя насреща притворена врата. Вътре светеше и по плочките проблясваше вода. Банята.
Гевин стисна ножа с две ръце и се приближи до вратата. Мускулите на ръцете му се бяха втвърдили от страх. Щеше ли това да подсили удара му, ако се стигне дотам? Чувстваше се непохватен и тромав, дори леко глупаво.
Върху касата на вратата имаше кървав отпечатък, несъмнено от дланта на Рейнолдс. Ето къде се е случило всичко – Рейнолдс се е облегнал на касата, докато е отстъпвал със залитане от своя нападател. Ако не беше избягал от апартамента, нападателят му сигурно се спотайваше тук. Нямаше къде другаде да се скрие.
По-късно, ако изобщо имаше по-късно, Гевин навярно щеше да премисли ситуацията и да реши, че постъпва безкрайно глупаво, като отваря с ритник вратата и се хвърля сляпо в схватка. Но вратата вече летеше срещу опръсканите с кръв и вода плочки. Всеки момент от банята щеше да изскочи с предизвикателен вик една въоръжена с кука фигура.
Не се случи нищо подобно. Нападателят не беше вътре. А щом не беше тук, значи изобщо не беше в апартамента.
Гевин издиша бавно и продължително, после свали ножа. Беше потен и ужасен, но също така разочарован. Животът му се беше подиграл отново – беше извел съдбата му през задната врата и го беше оставил с парцал в ръка вместо с медал. И сега нямаше друг избор, освен да се погрижи за стареца и да си продължи по пътя.
Банята беше декорирана в жълто-зелено и кръвта изпъкваше ясно върху плочките. Полупрозрачната завеса на душа, украсена със стилизирани риби и водорасли, беше дръпната наполовина. Мястото приличаше на филмово местопрестъпление – изглеждаше някак нереално. Кръвта беше прекалено ярка, а осветлението – твърде приглушено.
Гевин пусна ножа в мивката и отвори огледалната врата на стенния шкаф. Вода за уста, шишенца с витамини и тубички с паста за зъби, но нищо за дезинфекция на рани освен кутия цитопласт. Затвори вратата и видя собственото си лице: беше изпито. Разви докрай кранчето на студената вода и се наведе към струята – искаше да изтрезнее по-бързо и да докара малко цвят на страните си.
Докато плискаше лицето си, зад гърба му се разнесе някакъв шум. Той се изправи с разтуптяно сърце и спря кранчето. Водата се оттече от миглите и брадичката му и изчезна с гъргорене в канала.
Ножът все още беше в мивката, на една ръка разстояние. Шумът идваше от банята, от вътрешността на банята: безобидно плискане на вода.
Стреснатият Гевин усети прилив на адреналин и сетивата му заработиха по-прецизно отпреди. Надуши острия мирис на лимонов сапун; зърна проблясъка на тюркоазен морски ангел сред бледолилавите водорасли на завесата; почувства студените капки върху собственото си лице и топлината зад очите си: цял куп детайли, които измореният му мозък беше пренебрегвал до момента.
"Живееш в реалния свят – каза един глас в главата му (това беше откровение) – и ако не внимаваш достатъчно, ще си умреш тук."
Защо не погледна във ваната? Защо? Задник.
– Кой е там? – попита той, като хранеше напразни надежди, че Рейнолдс си отглежда видра в банята. Глупави надежди. Тук имаше кръв, за бога.
Плискането спря. Гевин обърна гръб на огледалото – направи го! направи го! – и дръпна окачената с пластмасови куки завеса. От бързане да разкрие мистерията беше забравил ножа в мивката. Но вече беше късно: тюркоазените морски ангели се сгънаха и той надникна във ваната.

В този том е включено и прочутото писмо, което Стивън Кинг изпраща до издателите на Баркър, за да изрази възхищението си от сборниците и таланта на бъдещата хорър икона: "Клайв Баркър е толкова добър, че направо си глътнах езика. Да, не се шегувам: видях бъдещето на ужаса и то се казва Клайв Баркър..."

10
Излезе и третият том:



"Кървави книги" том 3 от Клайв Баркър

Цитат
Чувате ли? Мъртвите отново са тук и дращят с нокти по плътта, за да запишат необикновените си истории. Вземете тези топли, още живи страници и прокарайте внимателно пръст по кървящите рани, за да проследите буквите на страданието. Тези рани ще ви разкажат за силата на киното, ще съживят древен детски кошмар и ще ви срещнат с отмъстителен дух, който ненавижда порнографията, ще ви разкрият тайните на морските течения и ще се опитат да ви удавят, а ако все пак оживеете, ще ви се иска да сте мъртви, защото няма да сте същите.

Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.

Откъси:

Рожба на киното

Въпреки че имаше куршум в тялото си, Барберио се чувстваше добре. Да, гърдите го стягаха, когато си поемеше по-дълбоко дъх, а раната в бедрото му изглеждаше ужасно, но го бяха прострелвали и преди и винаги се бе изплъзвал от смъртта с усмивка. Поне беше свободен – това беше най-важното. Никой, кълнеше се той, никой няма да го затвори отново; по-скоро ще се самоубие, отколкото да позволи да го арестуват. Ако късметът му изневери и го сгащят, ще лапне пистолета и ще си пръсне главата. За нищо на света няма да го върнат жив в онази килия.
Когато си затворен и броиш всяка секунда, животът ти се струва безкрайно дълъг. Бяха му нужни няколко месеца, за да научи този урок. Животът в кафеза е дълъг, еднообразен и потискащ и ако не си предпазлив, скоро започваш да си мислиш, че е по-добре да умреш, отколкото да продължиш да съществуваш в лайняната дупка. По-добре да се обесиш нощем с колана, вместо да се обречеш на скука още двадесет и четири часа осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди.
Затова Барберио реши да рискува.
Първо си купи пистолет от черния пазар в затвора. Струваше му всичко, което притежаваше, плюс няколко услуги, които трябваше да извърши навън, ако искаше да го оставят да живее. После избяга по най-баналния начин – прескочи стената. И богът на обирджиите на магазини за алкохол явно бдеше над него през онази нощ, защото проклет да е, ако не офейка без пукнато куче по петите.
А ченгетата? От неделя насам се дънеха по всички параграфи: търсеха го там, където никога не би отишъл; бяха задържали брат му и снаха му по подозрение, че го укриват, пък те дори не знаеха, че е избягал; разпространяваха бюлетин с описанието му отпреди да влезе в затвора, когато беше с девет килограма по-тежък. Знаеше всичко това от Джералдин – жена, с която в доброто старо време бе имал любовна връзка. Тя го превърза и му даде бутилката "Садърн Комфорт", която сега лежеше в джоба му почти празна. Барберио беше приел пиячката и съчувствието на Джералдин, сетне беше продължил по пътя си, уповавайки се на легендарния кретенизъм на полицията и на божеството, което го беше ръководило до момента.
Синг-Синг, така наричаше той този бог. Представяше си го като дебелак с усмивка от ухо до ухо, с първокачествен салам в едната ръка и чаша черно кафе в другата. Във въображението му Синг-Синг миришеше като гозбите в мамината къща от времето, когато майка му още беше с всичкия си, а той – нейна гордост и радост.
За зла участ Синг-Синг беше гледал в друга посока, когато единственото зорко ченге в града беше забелязало Барберио да пикае в една задна уличка и го беше разпознало по старото му описание. Млад полицай на не повече от двадесет и пет, решил да бъде герой. Прекалено тъп, за да си вземе поука от предупредителния изстрел на беглеца. Вместо да се прикрие и да изчака Барберио да го нападне, той се втурна нетърпеливо към него.
И Барберио стреля. Нямаше друг избор.
Зоркото око отговори на огъня. Тогава Синг-Синг, изглежда, се намеси, защото насоченият към сърцето на затворника куршум го улучи в крака, а куршумът, който Барберио на свой ред изстреля, попадна право в носа на полицая. Ченгето се просна, сякаш внезапно си беше спомнило, че има среща със земята, а уплашеният Барберио напусна мястото, като ругаеше и кървеше. За пръв път прострелваше човек, при това полицай. Добър начин да влезе в занаята, няма що.
Ала Синг-Синг още бдеше над него. Раната го болеше, но превръзката на Джералдин беше спряла кървенето, а алкохолът беше сторил чудеса с болката. И ето го половин ден по-късно, уморен, но жив, прекосил половин град, така претъпкан с отмъстителни ченгета, че сякаш имаше парад на психопатите по случай Полицейския бал. Сега Барберио искаше от своя покровител само едно – място, на което да отдъхне за кратко. Съвсем за кратко, колкото да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход. Нямаше да е зле и да дремне час-два.
Само че го болеше стомахът – жестока, пронизваща болка, която напоследък се беше засилила. Може би щеше да намери телефон, след като си почине, от който да се обади отново на Джералдин и да я склони да придума някой лекар да го види. Беше решил да напусне града до полунощ, но сега това му се струваше немислимо. Опасно или не, щеше да се наложи да прекара нощта тук, а може би и по-голяма част от
следващия ден; щеше да избяга в провинцията, когато събере малко сили и му извадят куршума.
Боже, как само го свиваше проклетият стомах. Барберио предполагаше, че е получил язва от гадната помия, която в затвора наричаха храна. Доста от обитателите му имаха проблеми със стомаха и срането. Но няколко дни тъпчене с пица и бира и щеше да е като нов, изобщо не се съмняваше в това.
Думата рак не присъстваше в речника на Барберио. И през ум не му минаваше, че може да страда от подобно фатално заболяване. Все едно говедо за заколение да се тревожи за растящо навътре копито. Човек със занаят като неговия, в който си заобиколен от смъртоносни инструменти, не очаква да умре от рак на стомаха. Но болката беше точно това.

Негово величество Роухед

Той взе пушката, която стоеше до вратата, като се стараеше да не изпуска двора от поглед. Гуен беше оставила Амилия на кухненския под и набираше номера на бърза помощ. Момичето си бе поело дъх и сега стенеше. Ще се оправи. Изплашило се е от шибания нарушител, това е. От нарушителя. На негова земя.
Дени отвори вратата и излезе на двора. Беше по риза, а имаше пронизващ вятър, но беше спряло да вали. Земята под краката му лъщеше, от стрехите и портика капеше – изнервящ звук, който го съпровождаше на всяка крачка.
Вратата на обора се открехна отново и този път остана отворена. Вътре не се виждаше нищо. Може да е било ефект на светлината...
Не. Беше зърнал някого. Оборът не беше празен. Даже в момента го наблюдаваха (не беше понито). Бяха забелязали пушката в ръцете му и се бяха изпотили от страх. Нека. Да нахлуват така в собствеността му. Може да им гръмне топките като едното нищо.
Измина останалото разстояние с няколко решителни крачки и влезе в обора.
Беше настъпил стомаха на понито, а там, вдясно, лежеше единият му крак с оглозгана до кост подбедрица. Локви съсирваща се кръв отразяваха дупките по покрива. Направо му призля от гледката.
– Добре. – Той се обърна към сенките. – Излизай! – И вдигна пушката. – Чуваш ли ме, скапаняко? Излизай или ще те пратя на оня свят!
Не се шегуваше.
Нещо се раздвижи между балите сено в дъното на обора.
"Пипнах ли те, копеле" – помисли си Дени.
Нарушителят се изправи в целия си почти триметров ръст и го изгледа втренчено.
– Боже!
После се втурна без предупреждение към него, бърз и огромен като локомотив. Дени стреля. Куршумът улучи гиганта в гърдите, но дори не го забави.
Той се обърна и побягна, но камъните на двора бяха хлъзгави. След два удара на сърцето Роухед го настигна; още един и го хвана.
Гуен чу изстрела и пусна телефона. Изтича до прозореца и видя огромната фигура, надвиснала над Дени. Гигантът изрева, сграбчи съпруга ѝ и го запрати към небето като чувал с перушина. Гуен гледаше безпомощно как тялото на Дени се преобръща във въздуха и пада на земята. То се стовари на двора с глух удар, който сякаш отекна в костите ѝ, после великанът скочи върху него и стъпка любимото ѝ лице, превръщайки го в каша.
Тя изпищя и запуши устата си с длан. Твърде късно. Гигантът я чу и погледна към нея, втренчи се в жената и злобният му поглед я прониза през стъклото. О, боже, беше я видял и сега тичаше към прозореца, летеше като локомотив и се хилеше, а свирепата му усмивка беше пълна с обещания.
Жената вдигна Амилия от пода, прегърна я здраво и притисна лицето ѝ към врата си. Може би момичето нямаше да го види – не трябваше. Шумът от тичащите по мокрия двор стъпки се усили. Гигантска сянка изпълни кухнята.
– Боже, помогни ми.
Великанът се появи на прозореца, огромното му туловище закри светлината, похотливото му противно лице се удари в мокрото стъкло. После го разби и се промуши вътре, без да обръща внимание на острите парчета, които се забиваха в плътта му. Надушваше детско месо. Искаше детско месо. Щеше да има детско месо.
Зъбатата му усмивка се превърна в противен смях. От челюстта му се проточиха въжета от слюнка и ноктестите му ръце загребаха въздуха като лапите на котка, драпаща да сграбчи мишка в клетка.

Изповедта на савана (на един порнограф)

Някога той бе имал плът. Плът, кости и амбиции. Преди цяла вечност... или поне така му се струваше, защото споменът за това блажено състояние избледняваше бързо.
Имаше следи от предишния му живот, които останаха, времето и разложението не успяха да му отнемат всичко. Можеше да си представи ясно и болезнено лицата на онези, които бе обичал и мразил. Те се взираха в него от миналото, ярки и отчетливи. Все още виждаше сладките изражения на децата си, когато ги приспиваше. И същите изражения, макар и не така сладки, върху лицата на изродите, които беше убил.
От някои спомени му се доплакваше, но нямаше сълзи, които да пролее с колосаните си очи. Освен това беше късно за съжаление. Съжалението беше лукс, запазен за живите, които все още имат време, дъх и енергия за действие. Той нямаше. Малкият Рони, както го наричаше майка му (ех, да можеше да го види сега), беше мъртъв от почти три седмици. Беше късно за разкаяние.
Направи всичко възможно да поправи допуснатите грешки. Удължи максимално съществуването си, открадвайки скъпоценно време да закърпи дупките в окаяното си битие. Малкият Рони на мама винаги е бил подреден – образец на подреденост. Това бе една от причините да обича счетоводството. Преследването на няколко загубени пенита чрез стотици изчисления беше игра, на която се наслаждаваше, да не говорим за задоволството, с което изравняваше сметките в края на деня. За съжаление, разбра твърде късно, че животът не е идеален. Все пак беше дал всичко от себе си, а това, както обичаше да казва майка му, беше всичко, на което човек можеше да се надява. Не му оставаше друго, освен да признае греховете си и после да изслуша смирено присъдата с празни ръце. И ето го сега – седи на излъсканата от употреба седалка в изповедалнята на "Света Мария Магдалена" и се измъчва от мисълта, че тялото, което си е присвоил, няма да издържи достатъчно дълго, за да изповяда всички грехове, които носи в лененото си сърце. Той се съсредоточи, като се опита да запази тялото и духа си свързани за тези няколко последни, жизненоважни минути.
Отец Руни щеше да дойде скоро. Щеше да седне зад зарешетеното прозорче на изповедалнята и да му предложи думи на утеха, разбиране и опрощение; после Рони Глас щеше да използва оставащите минути от откраднатото си съществуване, за да му разкаже своята история.
Като начало щеше да опровергае най-ужасното петно върху репутацията си – обвинението, че е порнограф.
Порнограф.
Самата мисъл беше абсурдна. В него нямаше капчица страст към порнографията. Всеки, който го бе познавал през тридесет и две годишния му живот, щеше да потвърди това. За бога, та той дори не харесваше особено секса. Каква ирония. От всички хора, които можеха да обвинят в разврат, Рони беше най-неподходящият. Докато всички около него парадираха с прелюбодеянията си и ги размахваха като пишки, той бе водил безупречно съществуване. Също като автомобилните катастрофи, забранените плътски удоволствия се случваха на другите, а не на него. Сексът беше шеметно пътуване, на което можеш да се отдадеш веднъж в годината. Два пъти беше поносимо, три – отвратително. Беше ли изненадващо тогава, че за деветгодишния си брак с добра католичка този добър католик се беше сдобил само с две деца?
Но той беше обичал жена си, без да изпитва похот към нея, а Бернадет беше споделяла равнодушието му към секса, така че апатичният му член никога не беше ставал повод за раздори между двамата. А децата бяха радост. Саманта вече се превръщаше в образец на вежливост и спретнатост, а Имоджен (макар и само на две) притежавааше усмивката на майка си.
В крайна сметка бе имал хубав живот. Беше успял да стане почти пълноправен собственик на невзрачна къща, долепена до друга къща в зелените покрайнини на Южен Лондон. Беше притежавал малка градина, за която се грижеше всяка неделя – огледало на душата му. Беше водил образцов живот, тих и скромен, или поне така смяташе.
И животът му щеше да продължи да бъде такъв, ако не беше алчен по природа. Лакомията го беше погубила, нямаше две мнения по въпроса.

11


И двете са хубави, макар и по различен начин. Преводът на тази пратчетка обаче е под всякаква критика и ми разваля удоволствието от четенето - добре че е Бъчър да ми го оправя 8)

12

"Г-н Монк и финансовата криза" от Лий Голдбърг


"Новият роман с главен герой Монк е изпъстрен с етюдите на една комедия от грешки, белязана от специалните му детективски умения. Истината е, че едва ли има друго  съвременно четиво, което да съдържа толкова спонтанни хумористични моменти, оплетени в невероятни сюжетни обрати." – San Francisco Chronicle

Мислите си, че поредицата за гениалния детектив Монк се е изчерпала? Нищо подобно - този десети роман е още по-спонтанен и по-жив от предишните!
Смятате, че това е една безкрайна история с едни и същи хумористични сцени? Напротив, Монк е създаден да бъде непредвидим и да очарова на всяка крачка.

Щатът Калифорния е във фалит, потапяйки Сан Франциско в дълбока финансова криза. Полицейското управление на Сан Франциско е принудено – отново – да уволни Ейдриън Монк като консултант. Монк смята, че може да преживява със спестяванията си, докато нещата се стабилизират. Тогава Натали научава, че преди известно време Монк е инвестирал парите си при Боб Сийбс, харизматичният шеф на „Рейниер Инвестмънтс”, който току-що е бил арестуван по обвинения за организирането на финансова измама на стойност два милиарда долара. Сметките на всички клиенти на Сийбс – включително тази на Монк – са напълно заличени.
Когато ключовият свидетел в правителствения иск срещу Сийбс е убит, Монк е убеден, че извършителят е Сийбс, макар че е под домашен арест, докато пред сградата 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата стои орда папараци.
Да бъдеш разорен и без работа, обаче, има едно предимство: Монк може да посвети цялата си обсесивна енергия на разкриването на и на тази мистерия. Макар че Монк е лишен от спестяванията си чрез измама, дошло е време за разплата.


Откъси

Краката ни скърцаха и хрущяха по разпиления чакъл и боровите иглички. Монк направи гримаса, докато се опитваше да намери чиста пътека.
- Това е като да вървиш по горещи въглени, само дето бих предпочел въглените.
- Ще ти изгорят краката – каза Дишър.
- И всички микроби заедно с тях. Да вървиш по борови иглички е по-смъртоносно, отколкото да вървиш по употребявани спринцовки. Едно убождане и си мъртъв.

*

Първото, което Монк направи, беше да си сложи чифт хирургически ръкавици, от онези, които често използваше на местопрестъпленията.
- Защо правите това? – попитах.
 - Защото не искам да стана наркоман.
- Не можете да станете наркоман, като се занимавате с пари – казах.
- Не съм съгласен. Според изследване, представено на двеста трийсет и осмата Национална среща на Американското химическо общество, в повече от деветдесет процента от книжните пари в обръщение има следи от кокаин.
- Шегувате се – казах.
- Ще ми се да се шегувах, Натали. Нужно е само едно подушване на незащитените ти ръце, след като си докоснала погрешната десетдоларова банкнота, и – бум – вече си проститутка-наркоманка. А банкнотите, които не са покрити със слой кока, са заразени с безброй болести, включващи, но не ограничаващи се до това - свински грип, ешерихия коли и разяждаща плътта ебола.
- И това ли го имаше в изследването?
- Това е просто здрав разум. Най-мръсното нещо на света са парите. Нямаш представа къде са били или колко ръце са ги докосвали.

*

Онзи ден в съседната къща се появиха някакви типове, окосиха изсъхналата морава и я напръскаха със зелена боя. Банките предприемаха тази процедура с много от конфискуваните заради просрочена ипотека къщи в квартала ми. Аз изплащах редовно вноските по ипотеката си и тревата ми не беше изсъхнала, но се изкушавах да помоля типовете да боядисат моравата ми само за да изглежда така добре от разстояние, както и онези на всички останали.
Великият детектив Ейдриън Монк, моят страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство работодател, също харесваше идеята за боядисване със спрей на моравата ми, но това е защото обича еднаквостта. За Монк нямаше значение, че има нещо поначало абсурдно в боядисването на мъртви растения и че това може да е симптом за проблем, много по-голям от повяхващите морави.
Например Монк има удивително точно око за детайлите, но съм сигурна, че не забеляза, че специализираният магазин за сирене на Двайсет и четвърта улица беше затворил. Възхитително високомерният maitre fromager affineur ми каза, че бизнесът му рязко западнал, защото – с изключение на онези индивидуално опаковани, съвършено квадратни резени блудкаво топено сирене, което Монк харесва толкова много –
сиренето се било превърнало в лукс в свят, където хората трудно си позволявали и най-необходимото.
Това беше свят, в който аз, самотна майка, отглеждаща дъщеря тийнейджърка, живеех от години. Никога не бях си позволявала “сирене за ценители”. Но внезапно сякаш всички останали се присъединяваха към мен. Самият щат Калифорния сега беше точно като мен – либерал със свободен дух с предимно слънчева нагласа, олюляващ се на ръба на финансов крах.
Но докато всички около мен губеха работата и домовете си, аз намирах гузна утеха във факта, че стига хората да продължават да се избиват помежду си, Монк ще продължи да бъде консултант към Полицейското управление на Сан Франциско, а аз ще продължа да се прехранвам като негова асистентка.
Монк не забелязваше страданията, били те финансови или други, на хората наоколо, защото беше изцяло погълнат от своите собствени. За него страданието беше начин на живот, призвание и форма на изкуство, нещо, в което да се търкаля, изпълнен с нещастие и, колкото и странно да звучи това, до известна степен с утеха. За него страданието беше толкова познато и приятно, колкото е щастието за нас,
останалите.
Дори при това положение моята работа беше да облекчавам страданията, за да може той да функционира в обществото и да се съсредоточи върху разкриването на убийства.
Моя задача беше да се погрижа хората около него и местата, които посещаваше, да отговарят на неговите неописуемо чудати правила за ред и чистота.
За Монк нямаше нищо по-плашещо от промяната. Например всеки ден носеше едни и същи дрехи: кафяво спортно сако върху бяла риза от сто процента памук, закопчана до яката. Всички ризи имаха по осем копчета, разбира се. Ушитите му по поръчка памучни панталони имаха по осем гайки за колан.
Монк се стремеше да води строго организиран, симетричен и антисептичен живот.
Правех всичко по силите си да му помогна да постигне тази невъзможна и непривлекателна цел.
Но колкото и да се стараеше да упражнява пълен контрол над заобикалящата го среда, Монк все пак не можеше да се изолира от световната финансова криза, която откри от личен опит рано в една делнична сутрин в кварталния супермаркет “Сейфуей”.
Отидохме да попълним запаса му от бутилирана вода “Съмит Крийк” – единствената напитка, която той пиеше. Не преувеличавам – пиеше само това. Никаква друга течност не влизаше в устата му. Дори зъбите си миеше с нея.
Затова беше крайно разстроен като откри, че по рафтовете няма никакви бутилки “Съмит Крийк”. Пространството, обикновено заемано от нея, беше заето от бутилки с “Ароухед” и “Евиан”.
Той ме погледна:
– Къде ми е водата?
– Предполагам, че е свършила.
Монк наклони глава на една страна, после на друга, изучавайки рафта така, както би оглеждал местопрестъпление.
– Не, не е това. Махнали са етикета с този артикул от рафта.
– Може би в този магазин вече не я зареждат.
– Не ставай смешна, Натали. Бутилираната вода “Съмит Крийк” е основна човешка необходимост.
– За вас, господин Монк.
– За цялото човечество – заяви той. – Никой не може да живее без вода.
Посочих към десетките други марки бутилирана вода:
– Тук се продават много други марки вода.
– Тази помия не е вода.
– На мен определено ми прилича на вода.
– Те искат да си мислиш точно това.
– Те? – попитах. – Кои са те?
– Не се заблуждавай само защото това е бистра течност. Може да е всичко. Може да е слюнка.
– Не мисля.
– Толкова си наивна – каза Монк. – Има трудови лагери, в които гладуващи роби прекарват жалките си животи, като пълнят бутилки със слюнка, които после се продават по целия свят като фалшива вода на хора като теб.
– Това звучи напълно безсмислено.
– Светът е жесток – каза Монк. – Покварата няма край.
– Помислете логично, г-н Монк. Вместо да се хвърлят усилия и да се поробват хората, за да плюят в бутилки, няма ли да е безкрайно по-лесно просто да пълнят бутилките с чешмяна вода?
– Чешмяната вода представлява преработена мръсна вода, а строежът и управлението на пречиствателни станции струват милиони долари – заяви той. – Наистина ли мислиш, че те имат пречиствателни станции там?
– Къде? – попитах. – Къде е това “там”? Кои са “те”?
– Порасни, Натали. – Той поклати глава и замарширува надолу по пътеката между рафтовете към задната част на магазина.
Забързах след него.
– Къде отивате?
– Да намеря управителя и да поискам обяснение.
– Защо просто не пробваме в друг супермаркет?
– Това е моят магазин – тросна се той. – Трябваха ми години да го организирам както трябва.
– Нима?
– Идвам късно нощем и подреждам всичко по продукти и срок на годност. Това е работа, която край няма, но ми доставя наслада.
Разбира се, че му доставяше. Това не бе изненада. Неочакваното откритие беше, че не знаех нищо за това нощно развлечение. Работех за Монк от години и въпреки това още имаше неща, които не знаех за него. Изглежда, той имаше таен живот, още по-скучен и тъжен от онзи, който водеше наяве.
– Наистина ли ви позволяват да правите това? – попитах.
– Освен това жуля драскотините от балатума – допълни Монк. – Пазарските колички нанасят жестоки поражения по настилката, когато се управляват безразсъдно. Хората би трябвало да бъдат много по-внимателни.
Сега ми стана ясно защо служителите в магазина го оставяха да преподрежда стоките им. Това беше малка цена за безплатни услуги по почистването. Можеха да прекарват нощите си в постоянна почивка.
Открихме управителя, едър мъж с червена престилка, да подрежда кутии със зърнени закуски в края на една от пътеките. На табелката с името му пишеше:
Артър Ъптън.
– Артър – каза Монк. – Трябва да поговорим.
Управителят се обърна с изнурена въздишка:
– Казах ви и преди, г-н Монк, няма да спрем да продаваме дъвка само защото някои хора я изплюват на улицата.
– Какво сте направили с бутилираната вода “Съмит Крийк”?
Артър трепна:
– Мислех, че знаете. Вече не я зареждаме.
– А трябва – настоя Монк.
– Вече никой не я зарежда.
Монк поклати глава и размаха ръце, сякаш за да прогони цялата ситуация.
– Не, не, не, това не е позволено. Длъжни сте да я продавате.
– “Съмит Крийк” излезе от бизнеса – обясни Артър.
Монк продължаваше да клати глава и да размахва ръце в трескаво отрицание.
– Това е невъзможно. Немислимо.
– Преди две години “Съмит Крийк” взе заем от милиони долари, за да придобие компания за енергийни напитки – продължи спокойно Артър. – Работата с енергийната напитка се издъни, при което “Съмит Крийк” затъна още повече в дългове. Обявиха компанията за продан, но никой не проявяви интерес да я купи. И се наложи да прекратят работа.
– Правителството не се ли намеси, за да ги спаси? – попита Монк.
– Това е бутилирана вода – каза Артър.
– Това е същината на живота – отвърна Монк.
– Има и друга бутилирана вода. По дяволите, можете просто да завъртите крана и да пиете оттам.
Тази реплика бе толкова оскърбителна за Монк, че внезапно го накара да спре да клати глава и да ръкомаха. Той погледна Артър в очите.
– По-скоро бих пил собствената си пот, но това няма да е възможно – рече Монк, – защото ще умра от обезводняване.
– Пийте сок – предложи Артър. – Или прясно мляко.
– Прясно мляко? Знаете ли откъде идва млякото?
– От кравите – каза Артър.
– И наистина предлагате да пия това?
– Защо не?
– Това са телесните течности на друго животно, Артър. Може би трябва да излоча и малко кравешка пикня, като така и така съм се захванал. Или кучешки лиги. Какво ще кажеш за чаша хладна, вкусна свинска храчка? Ммм, добре звучи.
– Прясното мляко е напълно здравословно – отбеляза Артър.
– Това, което предлагате, е отвратително, нехигиенично, извратено, и гнусно.
– Добре, изпийте една кока-кола. Или енергийна напитка – каза Артър. – Наистина не ме е грижа.
– Как можете да лишавате хората от питейна вода, да им казвате да пият телесни течности, и да се наричате “Сейфуей”? – изкрещя вбесено Монк. – Това не е “Сейфуей”. Това е “Детуей!”
Хванах здраво Монк подръка:
– Да вървим.
– Магазинът на смъртта! – изкрещя той, обвинително насочил пръст към стреснатия управител. – Магазинът на смъртта!
Повлякох Монк към изхода.
– Говорете по-тихо, господин Монк, иначе ще повикат полиция.
– Ако те не го направят, би трябвало да го сторим ние, защото тук се извършва отвратително престъпление – каза Монк, после изкрещя още няколко пъти: – “Детуей”! Магазинът на смъртта!

13
Обичам разнообразието, но наблягам на трилърите, хорърите, фентъзито и фантастиката.

14
*

Питър сто на сто вече се е прибрал, а от Кий Уест се излиза само по това шосе. И ако съм още тук на сутринта, той неминуемо ще ме намери. В никакъв случай не бива да допусна такова нещо.
Щом видях отдалеч наближаващите в северна посока фарове, излязох на пътя и плахо вдигнах палец.
Водачът ме забеляза и мина на къси. И чух надутото докрай радио.
Кой ли би спрял да качи някого на това самотно място по пътя? – запитах се със затаен дъх. Някой добър самарянин? Или някой извратеняк? Ами ако е Питър?
Прехапах устната си да не трепери. Обля ме светлината и автомобилът спря.
Моментално забелязах, че не е обикновена лека кола, а стар тунингован пикап с щръкнали през черешовочервения заден капак уиндсърфове и платна. А от радиото дънеха "Ей Си/Ди Си".
Дъхът ми спря, като срещнах погледите на двамата в пикапа. Шофьорът ми се стори сравнително дружелюбен – млад мъж с къса червеникаворуса коса. Гол до кръста.
Като приятеля си – по-жилав, по-възрастен и по-зъл на вид мъж с бутилка между краката и татуировка на надарена русалка под лакътя. Стреснах се, щом забелязах замъглените им кръвясали очи и долових уханието на марихуана.
По дяволите! Точно на такива ли трябваше да налетя?
– Ей, пънкарке, да те качим ли искаш? – провикна се надрусаният шофьор и намали силата на звука.
Приятелят му, със скапания вид на фен на "Ред Хот Чили Пепърс", отпи от ликьора "Садърн Камфърт" и се оригна.
– В кабината е малко тесничко, но ще ти направя място да седнеш – рече татуираният и обърса уста с русалката.
Не трябваше да бързам, укорих се и усетих как ледените иглички на страха се разходиха по гръбнака ми. Не биваше да стопирам, преди да съм стигнала до някое място с повече къщи, повече светлини.
– Не, отказах се, момчета – рекох и се отдалечих. – Ще си продължа пеша. Благодаря ви. Пък и гаджето ще ме настигне всеки момент.
Усетих как сърцето ми бие лудо в гърлото, когато пикапът включи на скорост. Но ми се прищя да ревна, като установих, че пълзи успоредно с мен.
– Честна дума. С най-голямо удоволствие ще те качим – провикна се шофьорът.
Внезапно пикапът се изстреля встрани и се извъртя на сто и осемдесет градуса точно пред мен.
– Хайде, стига си се правила на кучка, ами се качвай – захили ми се кльощавият и отвори вратата си. – Няма да те изнасилим. Обещаваме ти.

*

Песнах сака, извърнах се и хукнах в обратната посока. Кльощавият гадняр се изсмя, а когато пикапът пак включи на скорост, нададе боен вик. Хвърлих поглед през рамо и видях, че ме преследват на заден ход.
Дали пък просто не искаха да ме уплашат? В такъв случай дяволски добре се справяха.
Вече се колебаех дали да не скоча в храсталака, че да се скрия, когато видях нов чифт фарове да се приближават по моста от юг. Изскочих на платното и панически размахах ръце. Колата намали ход и спря на три метра от мен. Беше тъмен на цвят мерцедес.
– Ей, добре ли си? – викна мъжът иззад волана. Имаше английски акцент. От задната седалка се разджавка лудо един Джак-Ръсел териер.
Докато успея да му отвърна, пикапът вдигна пушилка и закова на заден ход пред луксозната лимузина. Отвътре изскочиха двамата голи до кръста младежи.
– Махай се, бе глупак. Да не искаш да те пратим в болница? – изсъска оня, злият, и размаха бутилката като боздуган.
Но вместо да се отдалечи с писък на гумите, както се боях, че ще стори, водачът на мерцедеса само се надвеси през прозореца и се засмя.
– О, не изпитвам ни най-малкото желание да ходя в болница – рече им с превзет, капризен шекспировски глас. – Но ако желаете, можем да си поиграем на "Чичо доктор" отзад в пичовския ви пикап. Пу пръв да съм чичо доктор!
Кой желае да го прегледам?
Осъзнах моментално, че е от многолюдната гей общност на Кий Уест.
Жилавият с татуировката подхвърли вещо бутилката във въздуха и се приближи към вратата му.
– Ще ти прегледаме само портфейлчето, педераст мръсен. Но първо ще ти начукам зъбките в гърленцето.
В този момент шофьорът на мерцедеса отвори вратата си, а на мен ми провисна ченето.
Чернокосият хубавец се оказа масивен, над метър и осемдесет на ръст, с гръден кош на бодибилдър и бицепси, които едва се вместваха в черната му ризка.
– Извинете ме за нетактичността, млади момко – каза и приближи оня уиндсърфист, кръстосал възлести ръце пред гръдния си кош с обиколка най-малко сто и трийсет сантиметра. – Но казвал ли ви е някой какви прекрасни очи притежавате? Чакайте да видя дали ще позная: вие сте зодия Стрелец, нали?
Двамата глупаци първо зяпнаха в англичанина гей с фигура на борец от Световната федерация по кеч, после се спогледаха с ужас в очите и хукнаха към пикапа си. Докато се отдалечаваха с мръсна газ, един от сърфовете се изсипа през задния капак право на шосето.
– Намекът е ясен. Двама са малко, трима са много – рече ми огромният англичанин, ухили се и ми намигна. – Цял живот все така ми върви.

*

– Сър Франк на вашите услуги, милейди – приближи се англичанинът и ми подаде десница. – А онова дребно гаменче в колата ми – и посочи териера – е моят верен оръженосец Рупърт. Надявам се, че онези двамата не бяха ваши приятели?
– Ни най-малко – отвърнах и поех огромната му длан. – Просто двама простаци, които предлагаха да ме качат. Много ви благодаря, че спряхте. Вие с Рупърт с това ли се занимавате – да спасявате девици в беда?
– Честно казано, бихме предпочели да спасим някой принц, но в конкретния случай, само този път, допускаме изключение. Качвайте се. Отивам само до Литъл Торч, но с удоволствие ще ви позволя да ме придружите.
– Първо ме спасявате, после ми предлагате да пътувам с вас! – възкликнах. – Ако не бях толкова прашна от пътя, щях да ви прегърна.
– Ако не бяхте толкова прашна от пътя, щях да ви позволя – засмя се отново Франк. – Всъщност имам една малка молба към вас. Боя се, че тази вечер с Рупърт попрекалихме с празненствата. А по този участък от пътя понякога дебнат полицаи и никак не ни се ще да ни хванат, че шофираме в нетрезво състояние. Вие, от друга страна, ми се струвате съвсем трезва. Бихте ли седнала зад волана?
Да седна зад волана ли? И то на мерцедес? Че как?!
– Няма проблем – отвърнах. – Стига Рупърт да не възразява.
Сър Франк се надвеси и се допита до кучето.
– Рупърт каза да сядате и да давате пълна газ.
Пуснах една усмивка на моя загорял от слънцето мускулест приятел и се настаних на шофьорското място.
Спасена от англичанин гей в ролята на Чаровния принц, рекох си. Само в Кий Уест може да ти се случи подобно нещо.
Интериорът на купето бе от естествено дърво, а седалките бяха тапицирани с висококачествена кожа, която ухаеше на скъп одеколон. И на камион с кокошки съм готова да се кача, помислих си и затворих вратата с тихо, солидно щракване като на банков трезор. Безспорно късметът ми най-после бе проработил.
Превключих лоста за скоростите и леко докоснах педала на газта. Колата изрева, изхвърли зад себе си струя пясък и се понесе по шосето като изтърван от клетката лъв.
– Малко по-полекичка, ако обичате? – подсказа ми Франк, извади от жабката плоско сребърно шише и отпи. – Боя се, че не чух името ви.
– Нина – изтърсих първото, което ми дойде наум.
– За здравето на прекрасната Нина! – вдигна тост той и пак отпи.
А пък аз се кефех на колата. До този момент не бях се качвала в мерцедес, камо ли да бях карала. Опивах се от лекотата, с която се управляваше, и най-вече от това как парапетът на шосето се размазваше покрай очите ми и от двете страни, а разстоянието между мен и Питър нарастваше все повече. Планът ми за бягство се развиваше далеч
над очакванията ми.
– Пътуването на стоп по презморското шосе ми се струва доста опасна работа, Нина – каза Франк. – Я ми кажете, вие бягате ли от нещо, или бързате да стигнете някъде?
– Нито едното, нито другото – излъгах отново. – Дойдохме от Ню Джързи на почивка. С приятелките ми бяхме отседнали на остров Биг Пайн. И се изгубихме една друга по време на парти в Стария град.
– От Ню Джързи ли? – Франк огледа евтиния ми тоалет и направи невярваща гримаса. – Ами да, защо пък не, всъщност…
– Страхотна кола имате – реших да сменя темата.
Франк се изсмя и отмести падналия небрежно над окото му черен кичур. В тъмните му очи имаше нещо почти азиатско. А и зъбите му май бяха прекалено идеални. Дали пък не са с фасети? – зачудих се.
– Хм. Много странен коментар – каза. – Точно същите думи изрекох и аз преди час на собственика й, след като ме качи. Голям зор видях да натикам едрото копеле в багажника, ще знаете.
Моля? Това пък какво беше? – помислих си, но пуснах лек, неуверен смях.
Извърнах се да го огледам. Но той само отпи от шишето и продължи да гледа безмълвно напред. Единственият шум идваше от вятъра в мрака. След продължителна, неловка и напрегната пауза той най-после се изсмя на глас.
– Ду-ду-ду-ду. Ду-ду-ду-ду – изимитира темата от сериала "Зоната на здрача", преди наново да избухне в смях. – Извинявайте. Не можах да се сдържа. Де да можехте да си видите физиономията. Научете се да усещате, когато ви занасят, красавице Нина. Макар автостопът наистина да е опасно нещо. Имахте късмет, че в мое лице попаднахте на добър човек. Ами ако някой откачен чекиджия ви беше сгащил там, сред онази пустош?
– Още веднъж... много съм ви благодарна – рекох, след като преглътнах.
Аз ли съм пренапрегната? – зачудих се. Или нещата стават страшни с главоломна скорост?
Полагах всички усилия да не откъсвам поглед от пътя пред себе си, когато до мен нещо проблесна и се чу силно изщракване.
Франк издърпа моментната снимка от полароида, който изведнъж се озова в ръцете му, и взе да я размахва във въздуха.
Мамка му! Тоя сега и ще ме снима ли?
– Фотографията ми е нещо като хоби – обясни и взе да духа на кадъра. – И знаете ли кой ми е любимият американски израз? "Прави само снимки, оставяй само следи."
Виждате ми се шокирана. Нима едно хубаво момиче като вас не обича да го снимат?
В този миг в съзнанието ми изплува откъс от новинарския репортаж за Десантчика, който бях видяла в болницата. Дробовете ми спряха да работят и насмалко да изскоча от шосето.
За откраднатата кола и трупа в багажника може и да се беше пошегувал, но на мястото, от което бе отвлечена една от проститутките, бяха намерили фолиото от моментална снимка с полароид!
– Кажи "зеле" – рече Франк и пак насочи фотоапарата.

*

– Притежавате хубава костна структура – каза Франк, докато карах, а той развяваше втората моментална снимка. – Един мой приятел се занимава с издирване на манекенки. Какво ще кажете, ако попроменим малко външността ви? Ефектът ще е направо невероятен. Ще ви направя няколко портрета на лицето. Но първо ще трябва да оправим ужасната ви прическа. Да не сте попаднали на някой сляп фризьор, когато я боядисвахте? В караваната ми ще можете да си вземете душ.
При думата "каравана" гърлото ми съвсем се затвори, сякаш му бяха натикали парцал. Понеже и за Десантчика се предполагаше, че ползва каравана. И едва тогава забелязах ключодържателя, който висеше от таблото.
Не.
Затворих очи, а ръцете ми се разтрепериха върху кожения волан.
Орел върху черен щит. С достатъчно военни бях контактувала в Кий Уест, за да знам, че това е емблемата на въздушнодесантната дивизия. А "въздушнодесантна" ще рече парашути и парашутни въжета. Но какво пък ще търси един англичанин в американската армия?
– Е, какво решавате? За портретите имам предвид. Да ги направя ли? – попита Франк, а на мен мигновено ми се изпариха всички молекули от слюнка в устата ми.
Видях пред себе си светлини. Червен неонов надпис в малка витрина. Крайпътен бар. Дадох газ.
– Имам нужда от тоалетна. Ще спра тук – рекох едваедва.
– Няма смисъл – отвърна Франк. – Вече почти стигнахме до караваната ми. Има и тоалетна. Само след секунди ще сме там.
Не вдигах крак от газта, включих мигача.
– Наистина не мога да стискам повече.
– Добре – рече Франк и остави фотоапарата. – Както казвате вие, янкитата, "Щом си на зор, няма как".
Може пък и да съм го преценила погрешно. Дали не избързвах с изводите си? Няма значение, рекох си. Така или иначе, нещата се развиваха по-гадно от очакванията ми.
Франк завинти капачката на плоското шише и го върна в жабката, а аз намалих и отбих в паркинга на заведението.
Но когато той извади ръката си, държеше в нея къс черен пистолет. И натика дулото в едната ми ноздра.
– Всъщност я по-добре карай напред, мръснице – изрече неочаквано с нюйоркски акцент. Английското в речта му категорично се беше изгубило. Да не говорим, че и като гей беше престанал да говори. – Не спирай, да ти го…

*

Джак-Ръсел териерът се разлая измежду двете седалки, а червените светлини на бара се заотдалечаваха от лявата ми страна.
– Това пък какво е? – успях да изпелтеча въпреки пълния ми шок.
– Това ли? Това е "Валтер П99" – каза Франк и размаха грозното оръжие пред очите ми. И капризните нотки се бяха изпарили. Гласът му бе станал по-плътен и леден.
– Ама защо?
Вече дишах на пресекулки. Взех да хипервентилирам. Не можех да повярвам, че всичко това се случва с мен. Сигурно съм заспала край пътя и сънувам. Поне такова чувство имах. Иначе как пък точно това ме сполетя? Нали трябваше само да се преструвам на отвлечена?
А излизаше, че наистина ме отвличат!
– Знаеш ли кое най-много мразя? – попита ме той с глас като на Робърт де Ниро. – Сладуранчета като теб, дето си мислят, че само като раздрусат сладкото си дупенце, целият свят ще се юрне да им угажда. Ако аз бях жена, щях да се обеся в мига, в който навлезех в пубертета. Честна дума, пред Бога се кълна. Не мога да ти опиша колко си отвратителна.
Из дълбините на причинената ми от терора музикална фуга изплува споменът за нещо, което бях чела навремето, как жертвите трябвало да се помъчат да си придадат по-човешки вид. Понеже ако похитителят се убедял в човечността им, щяло да му е по-трудно да им навреди.
– Моля ти се, недей. Бременна съм. Пусни ме.
– Бременна ли? А бащата знае ли?
– Ти ли си онзи? – попитах в желанието си да отклоня вниманието му от себе си. – Онзи от вестниците? Който отвличал жени?
– Ти как мислиш? – въздъхна той.
– "Десантчика". Ама че тъп прякор. Не можа ли поне един репортер да измисли нещо по-свястно? Ти как би се нарекъл?
В устата ми разцъфтя болка, след като той прекара с всичка сила дулото на пистолета по устните и зъбите ми.
– А ти що не млъкнеш, преди да съм натрошил фините ти скули, а?
Зави ми се свят. Асфалтът като че се надипли през предното стъкло. Стомахът ми се сви на най-стегнатия възел на света.
Само след миг осъзнах, че наистина ще повърна – от бисквитките, от преумората и от най-големия ужас, който бях преживявала през живота си. Съдържанието на стомаха ми се заплиска и завихри и взе да търси моментален излаз.
Наклоних се наляво, че да повърна през прозореца, когато ми щукна друга идея. Пък и какво повече имах да губя?
Извърнах се и се издрайфах с всичка сила в скута на Десантчика.
Той взе да вие от отвращение, а в това време аз се пресегнах импулсивно и откопчах предпазния му колан. Двигателят изпищя, като настъпих газта до тенекията и рязко извих волана надясно.
И въпреки че въздушната възглавница се наду, минаващият през рамото ми колан успя да прежули врата ми, когато се ударихме челно в един телеграфен стълб. Предният капак се сгъна на две и разби предното стъкло на парченца, преди инерцията да извърти колата нагоре и надясно. Ушите ми писнаха от най-силното стържене на пирони върху черна дъска в света, докато се пързаляхме покрай бетонния парапет.
А после се преметнахме назад през мантинелата и по-летяхме надолу.

15

"Игра на криеница" от Джеймс Патерсън

Нина Блум е адвокат с процъфтяваща практика и любяща майка, която не би се спряла пред нищо, за да запази комфортния си начин на живот в Ню Йорк, постигнат с цената на огромни усилия – включително е готова да излъже всекиго, дори дъщеря си, относно своето минало. Но когато невинен човек е обвинен в убийство, тя си дава сметка, че не може да допусне той да плати за чужди престъпления.
Тайният живот на Нина започва преди 18 години. Тя е красива, има прекрасен съпруг полицай и води безгрижно съществование в Кий Уест – един от прелестните острови във Флорида. Но щастието й е разбито брутално най-внезапно и тя трябва да бяга и да промени самоличността си, за да се спаси.
И ето че Нина рискува всичко, завръщайки се във Флорида, за да се изправи лице в лице със злото, от което е избягала.

Джеймс Патерсън държи рекорда на "Гинес" по брой на първи места в листата за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс". С първата си книга печели наградата "Едгар" за най-добър дебютен криминален роман (1976), когато авторът е едва двайсет и седем годишен. Оттогава е написал повече от трийсет криминални романа, сред които над 10 от поредицата с детектива психолог Алекс Крос. През 1997 г. "Парамаунт Пикчърс" снима изключително успешен филм по "Целуни момичетата", в който ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Две други негови книги също са филмирани успешно. Джеймс Патерсън твърди, че иска да бъде "кралят на романите, четящи се на един дъх". Според почитателите на неговите трилъри той вече е такъв. Книгите му са оглавявали класацията за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс" 63 пъти, а общият им тираж в световен мащаб е 220 милиона екземпляра.


------------------------------------

Колите се разминаваха по "Норт Рузвелт", а аз не можех да помръдна, забила поглед в лъскавия преден капак на колата на Питър, оставена на паркинга пред "Бест Уестърн".
Окей, мина ми през ум след цели пет минути, които бяха нужни, за да поолекне шокът.
А сега бавно, изкомандвах си.
Обмисли всичко най-подробно.
Напънах се. Но нищо не се получаваше. Абсолютно безплодно беше. Нямаше за какво да мисля. И най-големият идиот знае не по-зле от мен какво означава присъствието на колата на съпруга ти на един хотелски паркинг.
И само една дума се въртеше из объркания ми ум. Всяка една от буквите й като че я набиваха силом върху по-върхността на мозъка ми със старомодна пишеща машина:
Л-Ъ-Ж-Е-Ц.
Питър ме е лъгал.
Никаква пътно-ремонтна дейност на Биг Пайн. Никакви извънредни часове. Ясно ми ставаше, че и специален отряд на АБН няма и никога не е имало. Питър ме беше излъгал онази вечер така, както ме е лъгал и за другите двойни смени през последните два месеца.
Застанала в мрака на тротоара срещу "Бест Уестърн", най-много ме порази – повече от болката, повече дори от гнева – внезапното осъзнаване на собствената ми беззащитност.
Понеже целият ми живот се върти около Питър, помислих си. И къщата е негова, и колата, и яхтата. Какво бях успяла да си купя с шестте долара на час, които ми плащаха през последните две години за недеклариран пред данъчните кетъринг? Някоя и друга дрешка от "Гап"? От време на време по някое излизане на ресторант?
Нищо си нямам, отчетох. Дори стипендията във Флорида Юнивърсити, от която сама се бях лишила в изблик на безумие, когато напълно се отказах да съм предпазлива, да
хвана последния самолет и да започна чисто нов живот а ла Джими Бъфет.
Заложила бях всичките си чипове на Питър, но не беше нужно да си гений, за да изчислиш колко яко съм изгубила, след като колата му е оттатък улицата.
Момент. Стой така. Поправка, рекох и обхванах с две длани корема си.
Яката загуба беше не само моя.
На борда вече присъстваше и чисто новото ми бебче.
А ти какво очакваше, Дженийн? – изкрещя следващата ми мисъл.
И си дадох сметка, че новият ми вътрешен глас е гласът на мама – онзи незабравим, мрачен пиянски бяс, който все по-често бях чувала след смъртта на татко.
Ти наистина ли си толкова тъпа, Дженийн? Що за полицай е онзи, който скрива нечия смърт? Що за полицай ще тръгне да се отървава от нечий труп? Това да не са ти скаутите? Наистина ли си смятала, че можеш да натвориш една истински кървава бъркотия, без да си платиш за нея? И понеже сме на темата "кървави бъркотии", какво да кажем за картечния пистолет, който намери на яхтата на красивия си съпруг?
Усетих как около тила ме стегна усещане за ужас, от което ми настръхна косата. Дадох на заден ход, докато опрях гръб в стената на видеотеката. Свлякох се по нея и дупето ми седна върху студения твърд бетон.
Трафикът си се движеше незаинтересовано по тъмната улица, а аз зарових лице в дланите си като детенце, което се мъчи да стане невидимо. И тъкмо в този миг осъзнах за пръв път и друго нещо.
Което до този момент някак си ми беше убягвало.
Приемала бях като чиста монета всичко, което Питър ми бе разправял за себе си.
А нямах никаква представа кой всъщност е той.

*

Спрях курсора, а ръката ми върху мишката се разтрепери.
На снимката беше Питър.
Няколко години по-млад и в униформата на Бостънското полицейско управление.
Гледах го в очите и усетих как гърлото ми постепенно се стяга, докато накрая се сви колкото сламка за пиене.
По едно време затворих очи, за да прогоня и снимката, и целия останал рушащ се около мен свят.
Невероятно, повтарях си и стисках очи.
Очаквах полека-лека да се свестя, но не се получаваше. Библиотечният стол под мен изведнъж се разклати, сякаш някой му беше махнал всички винтове.
Мислех си, че съм съзряла в деня на татковата смърт, но очевидно съм се заблуждавала дълбоко. И сега, седнала пред портрета на съпруга ми, който го изобличаваше като лъжец, усетих как сърцето ми отстъпи пред разума.
Тръснах глава, вперила поглед в брачната си халка и годежния пръстен. Трябваше да се измъкна от пясъка. Да се пробудя, и то – незабавно.
Повече нямаше накъде да отричам. Снимките не лъжеха.
Факт: Питър беше от Бостън, а не от Ню Йорк.
Факт: Питър вече е бил женен, за жена, която е била убита.
Факт: Питър ме беше лъгал от самото начало.
Факт: затънала съм до гуша в лайна.
А когато погледнах надолу и видях ново заглавие до снимката на Питър, ми се стори, че времето спря. Очите ми пробягаха по седемте думи и имах чувството, че бързо въртящият се свят се е заковал на място точно тук, под луминесцентното библиотечно осветление.
Бях решила, че по-лошо не може да бъде.
Божичко, колко съм се заблуждавала.
"Разпитват ченге за смъртта на жена му" гласеше заглавието.

*

Първото, което направих, бе да върна най-прилежно дрехите по местата им. Куфара – също. Бръкнах на дъното на чекмеджето с чорапите ми и събрах всички монети, които бях получавала като бакшиши от кетъринга и които трупах, за да купя на Питър часовник за годишнината ни. Двеста и единайсет долара не бяха кой знае колко пари, но други нямах.
Пъхнах парите в чантичката кенгуру и се преоблякох в тренировъчен екип – тениска, маратонки и шорти. Накрая влязох в банята, намазах устните си с гланц и вързах косата си на симпатична конска опашка.
Целта ми: да изглеждам колкото се може по-привлекателна.
За да ме отвлече следобед Десантчика.
Вдъхновението ми дойде от телевизионния репортаж, който бях гледала в болницата. За изчезналата жена в Маратон. И от факта, че се предполагало в момента Десантчика
да върлува из южните флоридски острови. Дотук броят на изчезналите млади жени бе стигнал до деветнайсет.
А аз щях да съм двайсети номер.
Давах си сметка, че Питър хич не е глупав. И че за да успее, планът ми трябва да е безгрешен, перфектен във всяко едно отношение. Понеже той още от първата секунда щеше да се усъмни. Както и новият ми приятел от ФБР.
Но нямах друг избор. Длъжна бях да опитам, ако исках да се отърва от Питър, да се измъкна от огромната дупка, която си бях изкопала. Друга възможност нямаше да ми се удаде.
Погледнах за последно огледалото, а след него – ръчния ми часовник. Наближаваше обед. Отидох в спалнята и огледах през плъзгащите се щори морската шир. Нямаше и помен от яхтата на Питър. Поне засега. Тоест имах аванс от шест-седем часа.
И нямах никакво желание да закъснявам за собственото си погребение.
Заключих външната врата, навих нагоре сивата тениска и потупах коремчето си.
– Пожелай ни успех – казах на бебето. – Защото мама трябва на всяка цена да успее.

*

След като моят млад приятел, практикуващият дзен каубой, ме снабди с парашутното въже, забих първо в един магазин за стари дрехи в Бахама Вилидж, а след това си купих и сак. На излизане от аптеката с две препълнени книжни кесии ме спря кльощаво бездомно двайсет и нещо годишно момиче с помътнели от слънце и дрога очи и с бебе на ръце и ми поиска пари.
Макар да нямах такива в излишество, спрях и й дадох един долар, като същевременно си казах наум молитва дано скоро и аз да не изпадна в нейното положение.
Минах с веспата обратно по Флаглър Стрийт и спрях да обядвам в любимата ми кубинска кръчмичка. Изядох бавно сандвича кубано със свинско и кашкавал, а в това време слънцето приближаваше зенита си.
По мои изчисления Питър надали щеше да тръгне да ме търси преди полунощ. Ако ми проработеше късметът, можеше да изчака и до сутринта.
След като се наобядвах, се върнах на плажа Смадърс, който е на югоизточната страна на острова. И в най-безлюдния му край, в близост до аерогарата, отбих мотопеда, слязох и тръгнах пеша по пясъчната пътека между дюните.
Намерих място, където морската трева ми стигаше до гърдите, и се сниших.
Нямаше жива душа нито по плажа, нито във водата.
Моментът бе настъпил.
Първата ми работа бе да изсипя ключовете и портфейла ми от чантичката кенгуру. После със закупената за целта ножица отрязах парче парашутно въже и го пуснах върху сиди уокмена ми.
Сега беше ред на нещо, което ме ужасяваше, но и беше най-съществената част от плана ми. Извадих от сака едно пакетче и го отворих.
В него имаше ножчета за самобръсначка, които блестяха като парченца огледало на слънцето. Взех едно и замислено огледах тялото си, все още несигурна какво точно да направя. По някое време преглътнах на сухо и се спрях върху левия ми прасец.
Прехапах устна и направих срез от горе до долу. Изсъсках през зъби и почнах малко под коляното. А като усилих натиска върху острието, от очите ми бликнаха сълзи.
В началото по прасеца ми се процеди съвсем слаба струйка кръв, но със стягане и разпускане на мускула успях да се сдобия с едно съвсем прилично поточе, което взе да капе от петата ми и да оставя тъмни петна по пясъка. Подскачах известно време на един крак в желанието да опръскам с кръвта чантичката кенгуру, пясъка, морската трева и парчето парашутно въже.
Само след десет минути районът доби идеален вид: сцена на кървава схватка.
Така де. Питър нали се беше прострелял сам, за да направи местопрестъплението си по-убедително? Нима аз също не можех да се самонараня в името на достоверността?
Направих няколко подскока настрани и седнах на пясъка. Почистих внимателно раната със закупената от аптеката кислородна вода, сложих марля и я бинтовах. Като се стараех да не оставям никакъв боклук след себе си.
Вече бинтована, подритнах малко пясък върху вещите.
Постоях около минута с подпряна на палеца ми брадичка, като художник пред платно.
Всичко беше така, както трябва.
"Заключих" пръсти за късмет и се отдалечих.

Страници: [1] 2 3 ... 7
: ??:??