Покажи участието - deadface

Покажи участието

От тук може да видиш всички публикации на този потребител.


Теми - deadface

Страници: [1] 2 3 ... 5
1
След успешните конкурси за разкази, вдъхновени от Стивън Кинг ("Вдъхновени от Краля") и Рей Бредбъри ("451 градуса по Бредбъри"),
списание "Дракус" и издателство "Гаяна" обявиха нов конкурс:


https://dracusmagazine.wordpress.com

ПО КРИЛЕТЕ НА ГАРВАНА

Цитат
Конкурс  за разказ, вдъхновен от Едгар Алън По.

Очакваме вашите произведения в обем до 4040 думи, като задължително изискване е към тях да добавите в свободен текст, в обем до една страница, по какъв начин сте били вдъхновени (произведение, герой и т.н.).

Всеки автор може да участва с един разказ.

Файловете очакваме с шрифт Times New Roman, големина 12, в .doc формат.

Изпращайте ги на e-mail: dracus@abv.bg до 30.06.2016 г.

Отличените разкази ще бъдат издадени в самостоятелен сборник, а включените автори ще получат авторски екземпляри от него.

2


"Кървави книги" том 4 от Клайв Баркър

Цитат
Не се здрависвайте с Чарли, ако ви подаде ръка.
Не бъркайте в джоба на скитника.
Не търсете откровения в Тексас през сезона на смерчовете.
Не прекрачвайте прага на Григорий, освен ако не сте Дявола.
И най-важното - стойте далеч от Горящия човек, особено ако по радиото звучат любовни песни.
Да не кажете после, че не сме ви предупредили.

"Изключителен разказвач."
Дж. Г. Балард

"Най-големият фантазьор на нашето време."
Куентин Тарантино

"Клайв Баркър е специалист по анатомията на Ада."
Уес Крейвън

Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.

Откъс:

Бунтът срещу тялото

Всеки път, когато Чарли Джордж се събудеше посред нощ, ръцете му застиваха неподвижно. Той можеше да избута част от завивките в половината на Елън, защото му е станало горещо. Или да отиде в просъница до кухнята, за да си налее чаша студен ябълков сок, после да се върне в леглото, да се сгуши до спящата на една страна Елън и да задреме отново. Независимо от случая, ръцете изчакваха Чарли да затвори отново очи и дишането му да стане равномерно като тиктакането на часовник. И подновяваха тайния си живот едва когато бяха сигурни, че е заспал дълбоко.

* * *

В продължение на месеци Чарли се будеше с неприятна болка в китките и дланите.
– Иди на лекар – казваше му Елън, коравосърдечна както винаги. – Защо не отидеш да те прегледа лекар?
Той мразеше лекарите, ето защо. Кой здравомислещ човек би се доверил на някой, избрал за професия да се мотае около болни хора?
– Навярно работя твърде много – казваше Чарли.
– Може и така да е – промърморваше Елън.
И това действително бе най-вероятното обяснение. Той работеше като опаковчик и ръцете му не спираха през целия ден. Уморяваха се. Нямаше нищо нередно в това.
– Спри да се тормозиш, Чарли – каза той на отражението си една сутрин, докато пошляпваше бузите си, за да им придаде малко руменина, – ръцете ти са съвсем наред. И така, нощ след нощ се повтаряше едно и също:
Семейство Джордж спят един до друг в съпружеското легло. Той – по гръб, като тихо похърква, тя – свита на кълбо от лявата му страна. Главата на Чарли е подпряна на две дебели възглавници. Устата му е леко отворена и очите му следят поредното въображаемо приключение под осеяните с венички клепачи. Може би тази вечер е пожарникар, който се втурва храбро в обхванат от пламъци бордей. Сънува дълбоко – понякога се мръщи, понякога се усмихва доволно.
После под чаршафа нещо се размърдва. Бавно, сякаш предпазливо, ръцете на Чарли се измъкват от топлината на постелята и се показват отгоре. Когато се срещат върху издутия корем, показалците им си кимат като ноктести глави. Поздравяват се и се потупват сърдечно като стари бойни другари. В съня си Чарли простенва – бордеят се е срутил върху него. Ръцете незабавно заемат хоризонтално положение, преструвайки се на невинни. След известно време, когато равномерният ритъм на дишането му се е възобновил, те подхващат сериозен спор.
Някой случаен наблюдател, озовал се край леглото на семейство Джордж, би решил, че Чарли страда от психично разстройство заради начина, по който китките му се извиват и подскачат, като ту се галят, ту сякаш се борят. Но колкото и спазматични да са движенията, които се извършват, в тях, изглежда, има някаква закономерност, някакъв порядък. Затова човек би допуснал, че спящият мъж е глухоням и говори насън. Само че ръцете използват непознат жестомимичен език и не се опитват да общуват с друг, а разговарят помежду си. Това е тайна среща, която се провежда само между китките на Чарли. Те ще останат върху корема му цяла нощ, за да заговорничат срещу властта на тялото.

* * *

Чарли не беше в пълно неведение за бунта, който назряваше в китките му. Измъчваше го неясно подозрение, че нещо в живота му не е съвсем наред. Все по-често имаше чувството, че е изключен от ставащото около него, че е по-скоро наблюдател, отколкото участник в ежедневните си дейности. Да вземем например интимния му живот.
Той не беше голям любовник, но и никога не бе смятал, че има от какво да се срамува. Елън изглеждаше доволна от ласките му. Напоследък обаче Чарли се чувстваше някак дистанциран от любовния акт. Ръцете му обхождаха тялото на жена му, като докосваха вещо най-интимните места, а той наблюдаваше действията им от разстояние, без да може да се наслади на усещането за топлина и влажност. Не че пръстите му бяха станали по-сковани. Тъкмо обратното. Напоследък Елън бе започнала да ги целува, за да му покаже задоволството си от техните умения. Но похвалите ѝ изобщо не го успокояваха. Караха го да се чувства още по-зле, защото ръцете му ѝ доставяха такова удоволствие, пък той не усещаше нищо.
Появиха се и други признаци за психическа нестабилност – дребни, но дразнещи. Чарли откри, че пръстите му барабанят победни маршове по кутиите, които лепеше във фабриката, а ръцете му чупят моливи – трошат ги на малки парчета и ръсят трески и графит по пода на пакетажното помещение, а той дори не осъзнава какво прави.
Но най-голямо смущение изпита, когато разбра, че се ръкува с напълно непознати. Случи се на три пъти: веднъж на една автобусна спирка и два пъти в асансьора на фабриката. Навярно се вкопчваше в хората, защото търсеше подсъзнателно опора в един променящ се свят. Независимо от причината положението бе ужасно неловко, особено когато Чарли откри, че е сграбчил ръката на собствения си бригадир. И стана още по-неловко, щом ръката на бригадира стисна на свой ред неговата – и двамата мъже се втренчиха в ръцете си като собственици на кучета, които гледат как непослушните им домашни любимци се сношават в краищата на поводите си.
Чарли започна все по-често да се вглежда в дланите си, като търсеше косми по тях. Майка му го беше предупредила навремето, че това е първият признак на лудостта. Не наличието на косми, а търсенето на такива.

* * *

Настъпи време да се бърза. Ръцете продължаваха да спорят нощем върху корема му, но вече бяха наясно, че психическото състояние на Чарли е достигнало критична точка. Беше въпрос на дни препускащото му въображение да открие истината.
Какво да правят? Да рискуват едно по-ранно отделяне с всички възможни последствия или да оставят нестабилността на Чарли да следва непредсказуемия си курс? По пътя към лудостта той би могъл да разкрие техния заговор. Споровете ставаха по-разгорещени. Лявата китка, както винаги, беше предпазлива:
– Ами ако грешим – казваше рязко тя – и без тялото няма живот?
– Тогава никога няма да разберем, че сме сгрешили – отвръщаше Дясната.
Лявата се замисляше за миг над проблема, после питаше:
– А как ще го направим, когато настъпи моментът? – Това беше неприятен въпрос и Лявата знаеше, че той безпокои водача повече от всеки друг. – Как? – настояваше тя и повтаряше: – Как? Как?
– Ще намерим начин – отговаряше Дясната. – Важното е разрезът да е чист.
– А ако се съпротивлява?
– Човек се съпротивлява с ръцете си, а ръцете му ще въстанат срещу него.
– И коя от нас ще го направи?
– Той си служи по-добре с мен – отвръщаше Дясната, – така че аз ще използвам оръжието. Ти ще си тръгнеш.
Лявата притихваше. През целия си живот не се бяха разделяли нито веднъж. Мисълта да си тръгне изобщо не ѝ беше приятна.
– После ще се върнеш за мен – казваше Дясната.
– Ще го направя.
Длъжна си. Аз съм Месията. Без мен нищо няма да се получи. Трябва да събереш армия и след това да дойдеш да ме освободиш.
– Ако е необходимо, ще отида до края на света.
– Не бъди сантиментална.
След това се прегръщаха като братя след дълга раздяла и се кълняха във вечна вярност. Ах, тези нощи, изпълнени с трескавата еуфория на подготвяния бунт. Дори през деня, когато си бяха обещали да стоят далеч една от друга, понякога се озоваваха заедно в момент на бездействие и се потупваха взаимно с думите:
– Скоро, скоро.
Или:
– Ще се видим пак тази вечер; среща върху корема му.
Или:
– Какво ли ще бъде, когато светът стане наш?

* * *

Чарли знаеше, че е близо до нервен срив. От време на време поглеждаше неволно ръцете си и виждаше как показалците им са вирнати във въздуха като глави на дълговрати зверове, които оглеждат хоризонта. В параноята си той си даде сметка, че се заглежда и в ръцете на други хора. Беше обсебен от езика им – език, който не отговаряше на поведението на техните притежатели. Съблазнителните ръце на непорочната
секретарка. Маниакалните ръце на убиец, който твърди по телевизията, че е невинен. Ръце, които издават собствениците си с всеки жест, опровергават гнева им с извинение и любовта – с ярост. Струваше му се, че тези признаци на бунт се виждат навсякъде. Накрая разбра, че трябва да поговори с някого, преди да е изгубил напълно разсъдъка си.
Избра Ралф Фрай от счетоводството – сериозен, скромен човек, на когото имаше доверие. Ралф се отнесе с разбиране.
– Преживях същите неща, когато Ивон ме напусна – каза той. – Ужасни нервни пристъпи.
– И как се справи с тях?
– Отидох на психиатър. Името му е Джудуайн. Трябва да се подложиш на терапия. Ще станеш друг човек.
Чарли претегли наум идеята.
– Защо не? – каза той след известен размисъл. – Скъпо ли взема?
– Да, но е добър. Избави ме от нервните пристъпи за нула време. Преди да отида при него, си внушавах, че имам проблеми в леглото също като теб. А виж ме сега. – Фрай направи широк жест. – Изпитвам толкова потиснати страсти, че не знам откъде да започна. – Той се ухили глупаво. – Но съм щастлив като риба във вода. Никога не съм бил по-щастлив. Така че пробвай с него. Той ще ти каже какво те възбужда.
– Проблемът не е в секса – възрази Чарли.
– Повярвай ми – каза Фрай с многозначителна усмивка. – Проблемът винаги е в секса.

3




Вдъхновени от Краля (антология)
/разкази от български автори, вдъхновени от Стивън Кинг/

Сборникът е с обем 466 страници и включва 28 разказа + превод на поемата на Робърт Браунинг "Чайлд Роланд Кулата достигна". Можете да си го поръчате от фб страницата на списанието или на посочените тук имейл адреси.

4
Писателят Явор Цанев и сп. „Дракус” гостуват на читалище „Възраждане” в Старинен Пловдив

На 14 май от 18:00 часа Явор Цанев ще представи в читалище „Възраждане” новите си книги и списанието, което издава; ще говори за дейността на издателство „Gaiana book&art studio” и за новия конкурс на сп. „Дракус”.
„Дракус” е периодично издание за фантастика, фентъзи, хорър и криминални разкази. Съществува от 2012 г. и излиза четири пъти в годината. Има необичаен и запомнящ се формат, рубрика за млади творци под 18 години и рубрика с преводи на чуждестранни автори-класици. Списанието организира ежегодни конкурси за българска белетристика с поощрителни награди - в момента се провежда нов конкурс за разказ, вдъхновен от Стивън Кинг, като отличените творби ще бъдат издадени в отделен сборник в края на годината.
Издателят на „Дракус”, който вече има зад гърба си няколко авторски книги с поезия и проза, издаде през 2013 два нови сборника с разкази в жанровете фантастика, трилър, хорър и магически реализъм - „Странноприемницата” и „Вино за мъртвите”. Във втория от тях е включен и разказът „Селцето”, с който Явор спечели специална награда в конкурса за фантастичен разказ на името на големия писател-фантаст Агоп Мелконян.

Читалището се намира на ул. "Стоян Чалъков" 1, в Стария град

5

"Зимна приказка в Ню Йорк" от Марк Хелприн

Бестселър №1 на "Ню Йорк Таймс" за февруари, "Зимна приказка в Ню Йорк" е обявена от "Ню Йорк Таймс Бук Ревю" за един от най-добрите американски романи за последните 25 години.

Цитат
Шедьовърът на Марк Хелприн ще ви пренесе в Ню Йорк отпреди Първата световна война, в град, пречистен от дебелата пелена на безпрецедентни снегове. Една зимна нощ Питър Лейк – майстор механик и крадец – прави опит да ограби непристъпно като крепост имение в Горен Уест Сайд. Макар да си мисли, че къщата е празна, дъщерята на семейството, което живее там, си е у дома. Така започва любовната история на ирландския крадец и Бевърли Пен – момиче, умиращо от туберкулоза. Любовта им е толкова силна, че Питър Лейк, обикновен и необразован човек, ще бъде тласнат в битка да спре времето и да съживи мъртвите. Непримиримата му борба е една от най-красивите и необикновени истории в американската литература.

"Този роман излиза извън границите на съвременната литература. Това е любовна история между един писател и изразните средства." - Newsday

"Абсолютно необикновена... От целия роман струи зашеметяващо усещане за красота и емоционална фантазия... От дълго време не се е появявала толкова забавна, съдържателна, въздействаща и всеобхватна книга... Изпитвам известно притеснение, което досега не ми се е случвало в работата ми като критик, да не би да не успея да представя това великолепно произведение в пълния му блясък." - Бенджамин ДеМот, New York Times Book Review

"Хелприн създава невероятно красива и живописна история, която изпълва душата." - Publishers Weekly

"Хелприн не е просто уважаван автор; той има качествата на велик писател." - USA Today

"Хелприн борави безстрашно и виртуозно с езика... предава живописно атмосферата и многобройните пейзажи на града със спираща дъха поетичност... От тази книга без никакво съмнение струи гениалност... Читателят със сигурност ще остане запленен от невероятно богатото въображение на Хелприн." - Saturday Review

"Хелприн чисто и просто наелектризира цялата вселена!" - The Boston Globe


Откъси

В мига, в който Бевърли отвори вратата към желязното стълбище и в небето проблесна светлина, Питър Лейк хвърли куката си, която се издигна в съвършена дъга и безпрепятствено стигна до покрива. Закачи се с тупване, подобно на звука, издаван от врязваща се в дърво брадва. Бевърли обаче не го чу, тъй като куката се приземи в мига, в който вратата се затвори. С пълната си с инструменти раница на гърба Питър Лейк се изкачи като алпинист по завързаното за куката въже, като през цялото време я умоляваше на глас да не се извади. Бевърли се завъртя около централната колона на витото стълбище сякаш танцуваше надолу по стъпалата на изпълнен с музика палат. Беше четири часът сутринта.
Градът все още спеше. Няколко тънки струйки дим се издигаха необезпокоени, а в реката тук-таме просветваше сигналната лампа на някой плавателен съд, закотвен здраво или заседнал в леда. Замаяни и обсебени, и Бевърли, и Питър Лейк бяха заети с трескава работа. Тя въртеше пируети на втория етаж и събличаше дрехите си в движение, докато чакаше басейна да се напълни с достатъчно топла вода, в която да се скрие от студа, който щеше да си играе с невидимите въртопчета на повърхността. Бевърли не бе свикнала да се напряга толкова и вероятно щеше да е добре да се въздържи, но въпреки това тя танцуваше както хората често танцуват, когато никой не ги гледа – освободени и лишени от всякаква стеснителност, като дете, което подскача като козле. На покрива Питър Лейк, запъхтян като велосипедист, въртеше тежка ръчна дрелка.
– Проклетият покрив е дебел поне деветдесет сантиметра – каза той на себе си, докато бургията навлизаше все по-навътре, но не стигаше до другия край. Помисли си, че е попаднал на някоя напречна греда и започна да дълбае нова дупка. След няколко минути патронникът се опря плътно в покрива, а свредлото още не бе пробило.
– Какво става тук? – попита изключително раздразнен Питър Лейк. Обикновено вече щеше да е обрал къщата и да си е заминал. Той обаче не знаеше, че Айзък Пен (като ексцентричен и червив с пари стар китоловец) бе поръчал къщата му да бъде построена от най-добрите корабостроители в Нова Англия и по-точно покривът да е конструиран като корпуса на полярните китоловни кораби, които оцеляват и сред сковани от ледове води. По неизвестна причина Айзък Пен се страхуваше от метеорити и затова мансардата на дома му бе в общи линии един цял масивен дървен блок. Гредите бяха толкова дебели и плътно наредени, че Питър Лейк нямаше да си пробие път навътре, дори да разполагаше с време чак до юни. Започна да става все по-неспокоен, когато осъзна, че може би ще се наложи да влезе през някой комин. Дори през лятото това бе изключително неприятно, но през зимата обикновено възникваха още по-големи усложнения.
Докато Питър Лейк ходеше по покрива, Бевърли се приготви да влезе във ваната. Къпалнята на Айзък Пен представляваше резервоар, настлан с черни плочки и бежов мрамор, дълъг три метра, широк два и половина метра и дълбок метър и половина. Водата се вливаше в него по гладък каменен перваз, опасващ целия периметър на басейна, издигаше се на силни бълбукащи струи от дъното и танцуваше по повърхността, след като се изсипеше от широко отворените усти на златни китове. Всичките деца на Пен, най-скоро от тях Уила, се бяха научили да плуват тук. И въпреки заслужената си репутация на стожер на добродетелността Айзък Пен не възразяваше мъже и жени да се къпят заедно голи, стига да проявяват достатъчна свенливост. Той бе научил този обичай в Япония и твърдеше, че е изключително цивилизован. Ако обществото научеше за това, щеше да го прикове на позорния стълб.
Басейнът бе пълен до половината и приличаше на бурно море заради вихрещите се топли мехурчета. Питър Лейк намери вратата, водеща до осветеното вито стълбище. Мина му през ум, че може да е някакъв капан, но си помисли и че просто може да е извадил късмет. Вратата бе от масивна стомана: някой я бе забравил отключена, след като си бе тръгнал от верандата. Той реши да я изпробва и извади пистолета си. Бевърли вдигна ръце. Не, нямаше температура. Улови отражението си в огледалото. Беше красива, а колко прекрасно бе да си красив, вместо да чезнеш от болест. Питър Лейк надзърна през вратата на покрива и остави очите си да свикнат със светлината. След това пристъпи през прага, а Бевърли скочи с краката напред и цопна със силен вик във водата. Той заслиза по спираловидните стълби, от което му се зави свят. Тя разпери ръце и се остави струите вода да я завъртят. Тъкмо когато той стигна на първия етаж, с пистолет в ръка и очи, озъртащи се във всички посоки, тя се хвана за един от златните китове, опъна крака и започна да рита на място с песен на уста. Бевърли заплете косата си на хлабава плитка, която се разстла в прозрачната вода, плискаща гърба й. Крайниците й, по-гладки и съвършени и от слонова кост, прекрасни примери за изящна форма, красиви в движението си един до друг, бяха опънати и слаби, а ръцете й държаха златния кит сякаш бе лютня. Ако треската се завърнеше, то щеше да почака, докато приключи с банята и отново да зачерви кожата й като поле с червени рози. Но тя не мислеше за това, докато пляскаше с крака и пееше, а водата преливаше от басейна.

*

Опашката на белия кон се поклащаше наляво-надясно, докато той потичваше в тръс по пустите улици и булеварди. Движеше се с грацията на танцьор, което не е изненадващо – конете са красиви животни, но най-забележителното у тях е, че се движат така, сякаш чуват музика. С увереност, която го озадачаваше, жребецът вървеше на юг към парка "Батъри", видим в края на дълга тясна улица като белоснежно поле, нашарено от дългите сенки на високите дървета. До парка пристанището започваше да се облива в цветове на утринната светлина – полюшващи се пластове от зелено, сребристо и синьо. В края на тази полярна дъга на хоризонта се разстилаше плътна белота – рамката, в която бе поместен целият град, – която изгревът започваше да обагря в златисто. Светлозлатистото прииждаше и се оттегляше на вълни от топлина и рефракция, докато не заприличаше на място, където се крият хиляди градове, или на порта към небесата. Конят се спря да погледа и очите му се изпълниха със златна светлина. От ноздрите му излизаше пара, докато съзерцаваше недостижимата, примамлива далечина. Стоеше на улицата сякаш бе статуя, а златистото блещукаше все по-ярко и кипеше в синята си постеля. Мястото му се стори съвършено и той реши да стигне до него.
Отново потегли напред, но след малко установи, че улицата свършва при масивната желязна порта на парка "Батъри". Върна се назад и пое по друг път, но и там се натъкна на порта със същата изработка. Опита много други улици, но все стигаше до големи железни врати, нито една от които не бе отворена. Докато се луташе из този лабиринт, златистото ставаше все по-ярко и накрая сякаш обгърна половината свят. Бялата пустош със сигурност водеше до онзи друг, съвършен свят и макар да нямаше идея как ще прекоси водата, конят искаше да влезе в "Батъри", сякаш му бе предопределено да отиде там. Той препускаше отчаяно по уличките и през покритите със сняг тревни площи, без да изпуска от поглед златистите отблясъци.
В края на, както изглеждаше, последната уличка, водеща към брега, той отново се озова пред порта, заключена с просто резе. Дишаше тежко и докато се взираше през решетките, дъхът му се издигаше на пара около му. Край: Никога нямаше да успее да влезе в парка и оттам да прескочи някак си синьо-зелената вода към златистите облаци. Тъкмо се канеше да поеме обратно към града, може би, за да намери моста и да се върне в Бруклин, когато сред тишината, в която и собственото му дишане звучеше като оглушителен прибой, чу множество стъпки.
Първо се долавяха съвсем слабо, но с приближаването си шумът се усилваше все повече, докато земята не потрепери, сякаш наблизо препуска друг кон. Стъпките обаче не бяха от конски копита, а човешки, и хората изведнъж се появиха с гръм и трясък. Макар да тичаха с всички сили, изглеждаха, сякаш се движат на забавен каданс. Отне им доста време да стигнат до средата на поляната, но когато все пак се добраха дотам, конят видя, че един от мъжете тича напред, а останалите, десет-дванайсет души, го гонят. Преследваният дишаше тежко и от време на време ускоряваше бяг умишлено. На места падаше, но веднага скачаше на крака и отново хукваше. Преследвачите също падаха на моменти, но се изправяха по-бавно, поради което редицата им се разкъсваше. Размахваха ръце във въздуха и крещяха. Преследваният обаче не издаваше нито звук и изглеждаше почти скован, докато тичаше, освен когато прескачаше някоя преспа или ниска ограда с разперени като криле ръце.
Когато мъжът наближи, конят го хареса. Движеше се добре, макар и не елегантно като жребец или танцьор, или сякаш чува музика, но у него се долавяше дух. Случващото се като че ли се дължеше изцяло на начина, по който мъжът се движеше, а цялата сцена изглеждаше много по-дълбока от проста гонитба в снега. Въпреки това останалите хора го настигаха. Конят не разбираше как успяваха, тъй като бяха облечени с тежки палта и шапки, а мъжът бе гологлав и носеше само шал и зимно яке. Той бе със зимни ботуши, а преследвачите с ниски половинки, които несъмнено се пълнеха с вледеняващ краката сняг. Но те тичаха по-бързо от него, очевидно ги биваше в това, а и като че ли имаха повече опит.
Единият от преследвачите спря, разкрачи крака в снега, вдигна пистолет с две ръце и стреля по бягащия мъж. Гърмежът отекна от сградите около парка и накацалите по заледените алеи гълъби литнаха вкупом. Бягащият мъж погледна за миг назад и рязко смени посоката към улицата, където конят стоеше като хипнотизиран. И преследвачите завиха и го наближиха още повече, тъй като минаваха по хипотенузата на въображаем триъгълник, а мъжът тичаше по втория катет. Бяха на не повече от шейсет метра зад него, когато друг от групата спря, за да стреля. Гърмежът прозвуча толкова наблизо, че конят се стресна и отскочи назад.
Мъжът, който се опитваше да избяга, наближаваше портата. Конят отстъпи назад към една барака. Не искаше да се забърква в тази каша, но тъй като бе твърде любопитен, не издържа да се крие дълго и след малко подаде глава иззад ъгъла на бараката, за да види какво ще стане. Бягащият мъж отвори портата с мощен удар с юмрук, мина през нея и я затръшна силно. Извади от колана си тежка стоманена кама и задъхан зачука с нея резето така, че да не може да се помръдне повече. След това с измъчен поглед се обърна и хукна по улицата.
Преследвачите вече бяха стигнали до оградата, когато мъжът се подхлъзна на заледена локва. Той падна, удари си силно главата в земята и се преобърна няколко пъти, преди да спре проснат неподвижно. Сърцето на коня се разтуптя, когато видя дузината мъже да се хвърлят върху оградата сякаш са военен отряд. Несъмнено имаха вид на престъпници със странно изкривени лица, изсечени като от камък чела, миниатюрни брадички, носове и уши, които сякаш бяха зашити на главите им, и коси, които растяха абсурдно ниско над челата им (по-ниско нямаше накъде). Излъчваха жестокост, струяща от тях като електрически заряд.
Един от мъжете вдигна пистолета си и се прицели, но друг – очевидно главатарят им – каза:
– Не! Не по този начин. Сгащихме го и ще го убием бавно, с нож.
Групата се зае да катери оградата.
Ако конят не надничаше към него иззад бараката, падналият мъж вероятно нямаше да се надигне. Името му бе Питър Лейк и той си каза на глас:
– Здраво си загазил, щом дори и кон те съжалява, проклет глупако.
Тези думи го накараха да се размърда. Той се изправи на крака и се обърна към коня. Дванайсетимата мъже, които не виждаха животното зад бараката, си помислиха, че Питър Лейк или е полудял, или им крои някакъв номер.
– Конче! – извика Питър Лейк. Конят вдигна глава. – Конче, моля те! – разпери ръце той. Другите мъже един по един се приземяваха отсам оградата. Не бързаха, защото се намираха едва на няколко метра, улицата бе пуста, жертвата им стоеше на едно място и бяха сигурни, че ще го хванат.
Сърцето на Питър Лейк биеше така силно, че цялото му тяло се тресеше. Той се чувстваше нелепо и безпомощен като повреден двигател.
– О, Боже – каза той, трептящ като механична играчка. – О, Иисусе, Дево Мария и Йосиф, дайте ми сили!
Всичко зависеше от коня.
Той прескочи заледената локва, спусна се към Питър Лейк и наведе широкия си бял врат. Питър Лейк се окопити, обгърна с ръце изящната като на лебед шия и се метна на гърба му. Отново се бе измъкнал и ликуваше, макар сред студения въздух да отекнаха изстрелите на пистолет. След като бе станал негов съучастник, конят се извъртя с едно елегантно движение и приклекна на задните си крака, за да си поеме дъх, да събере сили и да се втурне напред. В този миг Питър Лейк се обърна с лице към сащисаните преследвачи и им се изсмя. Цялото му същество се смееше. Той усети как конят се стрелва напред и двамата се понесоха по улицата и оставиха Пърли Соумс и част от бандата на Късоопашатите до желязната ограда да стрелят с пистолетите си и да ругаят – и дванайсетимата с изключение на самия Пърли, който прехапа устни, присви очи и започна да обмисля нови начини да залови жертвата си. Шумът от многобройните гърмежи бе оглушителен.
Вече излязъл от обхвата на куршумите, Питър Лейк пое в галоп през мекия сняг покрай затворените магазини и се понесе на север като светкавица през пробуждащия се град.

*

Водите на езерото Кохийрис бяха наситено сини като водата в кръгло, кристално езеро на някой ледник. Гъмжаха от армии сребристи риби (които изскачаха над повърхността като размахани мечове) и се стрелкаха сред призрачен вир от неизменни интензивни звукови вълни. По време на буря езерото се гневеше и бушуваше, а да пиеш от водите му носеше пробуждане и благодат. Всяка година, някъде в началото на зимата, езерото Кохийрис изненадваше всички, като замръзваше буквално за една нощ. Най-късно през втората седмица на декември жителите на градчето Езерото Кохийрис сядаха пред камините след вечеря и се взираха в мрака около гредите на таваните, докато ветровете от Канада нахлуваха на орди и нападаха селището им от север. Тези ветрове се бяха родили и израснали в арктическия кръг и се бяха научили на обноски по пътя си на юг, в Монреал – или поне така се говореше, тъй като хората от Езерото Кохийрис не хранеха особено уважение към обноските и маниерите в Монреал. Ветровете събаряха керемиди, чупеха клони и катурваха неукрепени комини. Щом задухаха, всички знаеха, че зимата е започнала и че ще мине дълго време, докато пролетта отново позлати езерото с топящите се потоци, разливащи се по отново дишащите полета.
Но една зима ветровете бяха много по-силни и студени, откогато и да било преди. Вечерта, в която задухаха, птиците се блъскаха в скалите и дърветата, децата плачеха, а свещите мъждукаха. Госпожа Геймли, дъщеря й Вирджиния и бебето на Вирджиния, Мартин, седяха в къщурката си и си представяха какъв ад вилнее над езерото. Чуваха как огромните вълни се разбиват в меките туфи, където полетата се срещаха с водата. Госпожа Геймли разправяше, че по средата на езерото вятърът завихря вълните в гигантски пенливи замъци и разорава дълбините, откъдето всички огромни чудовища, сред които и Донамула, излизат на повърхността като след ранна оран.
– Слушай – рече тя. – Писъците им се чуват, докато се въртят презглава. Горките създания! Макар да са кръстоска между родени в морето паяци, гърчещи се змии и най-острите ножове; въпреки че очите им са огромни и облещени, без мигли, и се взират в теб като кривогледи просяци; и макар зъбите им да са като гора от костеливи бръсначи, жалко е да ги слушаш как плачат.
Вирджиния се взираше в мрака и се ослушваше за писъците на водните създания, мятани напред-назад като в центрофуга по средата на езерото. Чуваше обаче единствено вятъра.
Госпожа Геймли обърна малките си очички с досада и вдигна пръст.
– Шшт! – прошепна тя и се ослуша. – Ето! Не ги ли чуваш?
– Не! – отвърна Вирджиния. – Чувам единствено вятъра.
– Нима наистина не чуваш чудовищата, Вирджиния?
– Не, майко, чувам само вятъра.
– Обзалагам се, че малкото пашкулче ги чува – рече госпожа Геймли, като имаше предвид бебето, спящо, загърнато в дебели одеяла. – Тези създания наистина съществуват. Виждала съм ги. Когато бях малка и живеех в северния край на езерото (много преди да се омъжа за Тиодор), ги виждахме непрекъснато. Разбира се, това бе отдавна. Плуваха на стада и идваха до брега край къщата като опитомени кучета. Понякога прескачаха кея, а друг път потапяха някоя лодка. Със сестра ми стояхме на пристана и ги хранехме с пай. Обожаваха пайове. Донамула, създание дълго шейсет метра и широко петнайсет, обичаше черешов пай. Хвърляхме пая във въздуха, а то го улавяше с дългия си десет метра език. Един ден баща ми реши, че е твърде опасно и ни забрани да храним чудовището. Донамула повече никога не се върна – Госпожа Геймли сбърчи вежди: – Чудя се дали още ме помни.

6
Излезе първата книга от нова, епична - и доста зловеща - дарк фентъзи поредица, която вече е успяла да очарова и наплаши юношите (че и родителите им) в дузина държави :)



"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни


Цитат
Първата смразяваща история от "Хрониките Уордстоун", вдъхновила филма "Седмият син" с Джеф Бриджис, Бен Барнс и Джулиан Мур в главните роли.

Години наред рицарят-магьосник Джон Грегъри, Прогонващия духове, пази Графството от злото. Сега краят на неговото време наближава, но кой ще поеме този важен занаят?
Мнозина чираци са се опитвали… Някои са се провалили, други са избягали, трети не са успели да останат живи. Останало е само едно момче. Томас Уорд. Той е последната надежда. Но дали той има шанс срещу Майка Молкин, най-опасната вещица в Графството?
 
"Зловеща и с бързо препускащо действие, тази поредица е завладяваща в еднаква степен за възрастните и за децата… Красиво написана!"  - The Good Book Guide
"Читателите, които търсят близки срещи с неспокойните мъртъвци и други зловещи създания, не е нужно да продължават с търсенето." – Kirkus Review
"Тази вълнуваща и ужасяваща книга не бива да се чете след стъмване!" – Parents’ News
"Дилейни ни възхищава със силата на изричаните думи. Подтикваща към размисъл фантазия." – Sunday Times

Джоузеф Дилейни е учител по английски и живее в Ланкашир. Има три деца и шестима внуци и умее да говори прекрасно пред публика. Домът му се намира насред Територията на Богъртите, а неговото село си има богърт, наречен Бродещият из коридорите, положен да спи вечния си сън под стъпалата на една къща, недалече от църквата. Ако щете вярвайте, обитаваната от духове къща в "Чиракът на Прогонващия духове" има за прототип истинска къща! Като дете Джоузеф живял в подобна къща в Престън, където сънувал повтарящ се кошмар. В съня си седял на килим в предната стая, докато майка му плетяла. После навсякъде се възцарявал студ и едно подобно на сянка създание се появявало от студената изба, вдигало го и го понасяло обратно към тъмнината. И което е още по-стряскащо… братята му сънували същия кошмар!


Откъси

Прогонващия духове извади от джоба си ключ, отключи вратата и влезе пръв в тъмнината вътре. Отначало бях съвсем доволен просто да си стоя навън на ситния дъждец, но когато той запали свещ и я постави на пода близо до средата на малката предна стая, разбрах, че щях да се чувствам по-удобно в изоставен обор за крави. Не се виждаше нито една мебел, само гол под от големи каменни плочи и купчина мръсна слама под прозореца. Освен това стаята беше влажна, въздухът – много влажен и студен, а на светлината на потрепващата свещ видях, че дъхът ми излиза на облачета пара.
Онова, което видях, беше достатъчно неприятно, но това, което той каза, беше още по-ужасно:
– Е, момче, имам дела за вършене, затова ще потеглям, но по-късно ще се върна. Знаеш ли какво трябва да правиш?
– Не, сър – отвърнах, наблюдавайки потрепващата свещ, разтревожен, че можеше да угасне всеки миг.
– Е, каквото ти казах по-рано. Не слушаше ли? Трябва да бъдеш нащрек, не да се унасяш в бленуване. Както и да е, не е нещо трудно – обясни той, почесвайки се по брадата, сякаш в нея пълзеше нещо. – Просто трябва да прекараш нощта тук сам. Водя всичките си нови чираци в тази стара къща през първата им нощ, за да разбера колко им е куражът. О, има обаче едно нещо, което не съм ти казал. В полунощ ще очаквам да слезеш в избата и да се изправиш срещу онова, което дебне там. Справиш ли се с това, е твърде вероятно да те приема за постоянно. Някакви въпроси?
Имах въпроси и още как, но бях твърде изплашен, за да искам да чуя отговорите. Затова просто поклатих глава и се опитах да удържа треперенето на горната си устна.
– Как ще разбереш кога е полунощ? – попита той.
Свих рамене. Доста ме биваше да отгатвам кое време е по положението на слънцето или на звездите и ако някога се събудех посред нощ, почти винаги знаех точно кое време е, но тук не бях толкова сигурен. На някои места времето сякаш се движи по-бавно и имах предчувствие, че тази стара къща щеше да е едно от тях.
Внезапно си спомних часовника на църквата.
– Току-що мина седем часът – рекох. – Ще се ослушвам за дванайсет удара на часовника.
– Е, сега поне си буден – каза Прогонващия духове с лека усмивка. – Когато часовникът удари дванайсет, вземи остатъка от свещта и го използвай, за да стигнеш долу до избата. Дотогава спи, ако успееш. Сега слушай внимателно – трябва да запомниш три важни неща. Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука, и не закъснявай да слезеш в избата.
Той пристъпи към предната врата.
– Какво е третото нещо? – провикнах се в последния момент.
– Свещта, момче. Каквото и друго да правиш, не я оставяй да изгасне...
После той си отиде, затваряйки вратата след себе си, и аз останах съвсем сам. Предпазливо вдигнах свещта, отидох до кухненската врата и надникнах вътре. Там нямаше нищо, освен каменен умивалник. Задната врата беше затворена, но вятърът още виеше под прага й. Отдясно имаше други две врати. Едната беше отворена и можех да видя голите дървени стълби, които водеха към спалните на горния етаж. Другата, най-близката до мен, беше затворена.
Нещо в тази затворена врата ме обезпокои, но реших да погледна набързо. Нервно хванах дръжката на бравата и дръпнах вратата. Беше трудно да я помръдна и за момент изпитах зловещо чувство, че някой я държи затворена от другата страна. Когато дръпнах още по-силно, тя се отвори с рязко движение и аз загубих равновесие. Залитнах две стъпки назад и едва не изпуснах свещта.
Каменни стъпала водеха надолу в тъмнината; бяха почернели от въглищен прах. Правеха завой наляво, така че не можех да видя право надолу в избата, но нагоре по тях се разнесе студен полъх, от който пламъкът на свещта започна да играе и потрепва. Затворих бързо вратата и се върнах в предната стая, затваряйки и кухненската врата.
Внимателно оставих свещта на пода в ъгъла, най-далече от вратата и прозореца. Щом се уверих, че няма да се преобърне, се огледах за място на пода, където можех да спя. Нямаше кой знае какъв избор. Със сигурност нямаше да спя на влажната слама, затова се настаних в средата на стаята.
Големите каменни плочи бяха твърди и студени, но аз затворих очи. Заспях ли, щях да съм далече от тази зловеща стара къща и се чувствах напълно уверен, че ще да се събудя точно преди полунощ.
Обикновено заспивам лесно, но сега беше различно. Не преставах да треперя от студ, а вятърът започваше да блъска стъклата на прозорците. От стените се носеха и шумолящи, и потропващи звуци. Просто мишки – повтарях си. Определено бяхме свикнали с тях във фермата. Но после, внезапно, от някъде долу в дълбините на тъмната изба се разнесе стряскащ нов звук.
Отначало беше слаб и ме накара да напрегна слух, но постепенно се усили, докато вече не се съмнявах какво чувам. Долу в избата ставаше нещо, което не би трябвало да се случва. Някой копаеше ритмично, обръщайки тежката пръст с остра метална лопата. Първо се разнесе стърженето на металния ръб, удрящ се в каменна повърхност, последвано от тих, жвакащ, всмукващ звук, когато лопатата се заби дълбоко в тежката глина и я освободи от пръстта.
Това продължи няколко минути, докато шумът спря така внезапно, както беше започнал. Стана съвсем тихо. Дори мишките спряха да тропат. Сякаш къщата и всичко в нея бяха затаили дъх. Знам, че аз бях.
Тишината приключи с отекващ звук от думкане. Последва цяла поредица от думкащи звуци, с определен ритъм. Думкания, които ставаха по-силни. И по-силни. И се приближаваха...
Някой се изкачваше по стълбите от избата.
Грабнах свещта и се свих в най-далечния ъгъл. Туп, туп, все по-близо и по-близо, разнесе се звукът от тежки ботуши.
Кой ли можеше да копае там долу в тъмнината? Кой ли можеше да се качва по стълбите сега?
Но може би въпросът не беше кой се качваше по стълбите. Може би въпросът беше какво...
Чух отварянето на вратата към избата и глухия тропот на ботуши в кухнята. Оттеглих се пак в ъгъла, опитвайки се да се смаля, докато чаках кухненската врата да се отвори.
И тя наистина се отвори, много бавно, със силно скърцане. Нещо пристъпи в стаята. Тогава почувствах студ. Истински студ. Онзи студ, който ми подсказваше, че наблизо има нещо, чието място не беше на тази земя. Беше като студенината на Хълма на палача, само че далеч, далеч по-ужасно.
Повдигнах свещта. Пламъкът й потрепваше и хвърляше зловещи сенки, които танцуваха по стените и тавана.
– Кой е там? – попитах. – Кой е там? – с глас, треперещ дори по-силно от ръката, с която държах свещта.
Отговор не последва. Дори вятърът отвън беше замлъкнал.
– Кой е там? – провикнах се отново.
Отново никакъв отговор, но невидими ботуши застъргаха по каменните плочи, докато пристъпваха към мен. Идваха все по-близо и по-близо, и вече дочух дишане. Нещо голямо дишаше тежко. Звучеше като грамаден впрегатен кон, който току-що бе извлякъл тежък товар нагоре по стръмен хълм.
В последния момент стъпките се отклониха от мен и спряха близо до прозореца. Бях затаил дъх и нещото до прозореца, изглежда, дишаше и за двама ни, поемайки големи глътки въздух в дробовете си, сякаш все не можеше да се насити.
Точно когато вече не можех да издържам, съществото издаде огромна въздишка, която прозвуча едновременно уморена и тъжна, и невидимите ботуши застъргаха пак по плочите – тежки стъпки, които се отдалечиха от прозореца, обратно към вратата. Когато започнаха да слизат с глух тропот надолу по стъпалата на избата, най-сетне можех отново да дишам.
Сърцето ми започна да бие по-бавно, ръцете ми престанаха да треперят и постепенно се успокоих. Трябваше да се овладея. Бях изплашен, но ако това беше най-лошото, което щеше да се случи тази нощ, то аз се бях справил с него, бях издържал първото си изпитание. Щях да бъда чирак на Прогонващия духове, така че щеше да ми се наложи да свикна с места като тази обитавана от духове къща. Това си вървеше с работата.
Някъде след около пет минути се почувствах по-добре. Дори си помислих да направя нов опит да заспя, но както казва понякога татко: "Няма покой за грешниците". Е, не знам какво бях прегрешил, но внезапно се разнесе нов звук, който ме смути.
Отначало беше слаб и далечен – някой чукаше по някаква врата. Настъпи пауза, а после се случи отново. Три отчетливи потропвания, този път малко по-близо. Нова пауза и още три потропвания.
Не ми отне много време да разгадая какво ставаше. Някой тропаше силно по всяка врата на улицата, приближавайки се все повече и повече до номер тринайсет. Когато най-сетне стигнаха до обитаваната от духове къща, трите потропвания по предната врата бяха достатъчно силни да събудят и мъртвите. Дали нещото в избата щеше да се качи по стъпалата, за да отговори на този повик? Чувствах се хванат в капан между двете: нещо отвън, което искаше да влезе; нещо долу, което искаше да бъде свободно.
А после, изведнъж, всичко беше наред. От другата страна на предната врата ме повика един глас – глас, който разпознах.
– Том! Том! Отвори вратата! Пусни ме да вляза!
Беше мама. Толкова се зарадвах да я чуя, че се втурнах към предната врата, без да мисля. Навън валеше и тя щеше да се намокри.
– Бързо, Том, бързо! – извика мама. – Не ме карай да чакам.
Вече повдигах резето, за да отворя, когато си спомних предупреждението на Прогонващия духове: "Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука..."
Но как можех да оставя мама там навън в тъмното?
– Хайде, Том! Пусни ме вътре! – обади се отново гласът.
Спомняйки си какво беше казал Прогонващия духове, аз си поех дълбоко дъх и се опитах да помисля. Здравият разум ми казваше, че не може да е тя. Защо би ме последвала чак дотук? Откъде щеше да знае къде отиваме? А и мама не би пътувала сама. Татко или Джак биха я придружили.
Не, отвън чакаше нещо друго. Нещо без ръце, което въпреки това можеше да тропа на вратата. Нещо без крака, което въпреки това можеше да стои на плочника.

7
Излезе и третият том:



"Кървави книги" том 3 от Клайв Баркър

Цитат
Чувате ли? Мъртвите отново са тук и дращят с нокти по плътта, за да запишат необикновените си истории. Вземете тези топли, още живи страници и прокарайте внимателно пръст по кървящите рани, за да проследите буквите на страданието. Тези рани ще ви разкажат за силата на киното, ще съживят древен детски кошмар и ще ви срещнат с отмъстителен дух, който ненавижда порнографията, ще ви разкрият тайните на морските течения и ще се опитат да ви удавят, а ако все пак оживеете, ще ви се иска да сте мъртви, защото няма да сте същите.

Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.

Откъси:

Рожба на киното

Въпреки че имаше куршум в тялото си, Барберио се чувстваше добре. Да, гърдите го стягаха, когато си поемеше по-дълбоко дъх, а раната в бедрото му изглеждаше ужасно, но го бяха прострелвали и преди и винаги се бе изплъзвал от смъртта с усмивка. Поне беше свободен – това беше най-важното. Никой, кълнеше се той, никой няма да го затвори отново; по-скоро ще се самоубие, отколкото да позволи да го арестуват. Ако късметът му изневери и го сгащят, ще лапне пистолета и ще си пръсне главата. За нищо на света няма да го върнат жив в онази килия.
Когато си затворен и броиш всяка секунда, животът ти се струва безкрайно дълъг. Бяха му нужни няколко месеца, за да научи този урок. Животът в кафеза е дълъг, еднообразен и потискащ и ако не си предпазлив, скоро започваш да си мислиш, че е по-добре да умреш, отколкото да продължиш да съществуваш в лайняната дупка. По-добре да се обесиш нощем с колана, вместо да се обречеш на скука още двадесет и четири часа осемдесет и шест хиляди и четиристотин секунди.
Затова Барберио реши да рискува.
Първо си купи пистолет от черния пазар в затвора. Струваше му всичко, което притежаваше, плюс няколко услуги, които трябваше да извърши навън, ако искаше да го оставят да живее. После избяга по най-баналния начин – прескочи стената. И богът на обирджиите на магазини за алкохол явно бдеше над него през онази нощ, защото проклет да е, ако не офейка без пукнато куче по петите.
А ченгетата? От неделя насам се дънеха по всички параграфи: търсеха го там, където никога не би отишъл; бяха задържали брат му и снаха му по подозрение, че го укриват, пък те дори не знаеха, че е избягал; разпространяваха бюлетин с описанието му отпреди да влезе в затвора, когато беше с девет килограма по-тежък. Знаеше всичко това от Джералдин – жена, с която в доброто старо време бе имал любовна връзка. Тя го превърза и му даде бутилката "Садърн Комфорт", която сега лежеше в джоба му почти празна. Барберио беше приел пиячката и съчувствието на Джералдин, сетне беше продължил по пътя си, уповавайки се на легендарния кретенизъм на полицията и на божеството, което го беше ръководило до момента.
Синг-Синг, така наричаше той този бог. Представяше си го като дебелак с усмивка от ухо до ухо, с първокачествен салам в едната ръка и чаша черно кафе в другата. Във въображението му Синг-Синг миришеше като гозбите в мамината къща от времето, когато майка му още беше с всичкия си, а той – нейна гордост и радост.
За зла участ Синг-Синг беше гледал в друга посока, когато единственото зорко ченге в града беше забелязало Барберио да пикае в една задна уличка и го беше разпознало по старото му описание. Млад полицай на не повече от двадесет и пет, решил да бъде герой. Прекалено тъп, за да си вземе поука от предупредителния изстрел на беглеца. Вместо да се прикрие и да изчака Барберио да го нападне, той се втурна нетърпеливо към него.
И Барберио стреля. Нямаше друг избор.
Зоркото око отговори на огъня. Тогава Синг-Синг, изглежда, се намеси, защото насоченият към сърцето на затворника куршум го улучи в крака, а куршумът, който Барберио на свой ред изстреля, попадна право в носа на полицая. Ченгето се просна, сякаш внезапно си беше спомнило, че има среща със земята, а уплашеният Барберио напусна мястото, като ругаеше и кървеше. За пръв път прострелваше човек, при това полицай. Добър начин да влезе в занаята, няма що.
Ала Синг-Синг още бдеше над него. Раната го болеше, но превръзката на Джералдин беше спряла кървенето, а алкохолът беше сторил чудеса с болката. И ето го половин ден по-късно, уморен, но жив, прекосил половин град, така претъпкан с отмъстителни ченгета, че сякаш имаше парад на психопатите по случай Полицейския бал. Сега Барберио искаше от своя покровител само едно – място, на което да отдъхне за кратко. Съвсем за кратко, колкото да си поеме дъх и да обмисли следващия си ход. Нямаше да е зле и да дремне час-два.
Само че го болеше стомахът – жестока, пронизваща болка, която напоследък се беше засилила. Може би щеше да намери телефон, след като си почине, от който да се обади отново на Джералдин и да я склони да придума някой лекар да го види. Беше решил да напусне града до полунощ, но сега това му се струваше немислимо. Опасно или не, щеше да се наложи да прекара нощта тук, а може би и по-голяма част от
следващия ден; щеше да избяга в провинцията, когато събере малко сили и му извадят куршума.
Боже, как само го свиваше проклетият стомах. Барберио предполагаше, че е получил язва от гадната помия, която в затвора наричаха храна. Доста от обитателите му имаха проблеми със стомаха и срането. Но няколко дни тъпчене с пица и бира и щеше да е като нов, изобщо не се съмняваше в това.
Думата рак не присъстваше в речника на Барберио. И през ум не му минаваше, че може да страда от подобно фатално заболяване. Все едно говедо за заколение да се тревожи за растящо навътре копито. Човек със занаят като неговия, в който си заобиколен от смъртоносни инструменти, не очаква да умре от рак на стомаха. Но болката беше точно това.

Негово величество Роухед

Той взе пушката, която стоеше до вратата, като се стараеше да не изпуска двора от поглед. Гуен беше оставила Амилия на кухненския под и набираше номера на бърза помощ. Момичето си бе поело дъх и сега стенеше. Ще се оправи. Изплашило се е от шибания нарушител, това е. От нарушителя. На негова земя.
Дени отвори вратата и излезе на двора. Беше по риза, а имаше пронизващ вятър, но беше спряло да вали. Земята под краката му лъщеше, от стрехите и портика капеше – изнервящ звук, който го съпровождаше на всяка крачка.
Вратата на обора се открехна отново и този път остана отворена. Вътре не се виждаше нищо. Може да е било ефект на светлината...
Не. Беше зърнал някого. Оборът не беше празен. Даже в момента го наблюдаваха (не беше понито). Бяха забелязали пушката в ръцете му и се бяха изпотили от страх. Нека. Да нахлуват така в собствеността му. Може да им гръмне топките като едното нищо.
Измина останалото разстояние с няколко решителни крачки и влезе в обора.
Беше настъпил стомаха на понито, а там, вдясно, лежеше единият му крак с оглозгана до кост подбедрица. Локви съсирваща се кръв отразяваха дупките по покрива. Направо му призля от гледката.
– Добре. – Той се обърна към сенките. – Излизай! – И вдигна пушката. – Чуваш ли ме, скапаняко? Излизай или ще те пратя на оня свят!
Не се шегуваше.
Нещо се раздвижи между балите сено в дъното на обора.
"Пипнах ли те, копеле" – помисли си Дени.
Нарушителят се изправи в целия си почти триметров ръст и го изгледа втренчено.
– Боже!
После се втурна без предупреждение към него, бърз и огромен като локомотив. Дени стреля. Куршумът улучи гиганта в гърдите, но дори не го забави.
Той се обърна и побягна, но камъните на двора бяха хлъзгави. След два удара на сърцето Роухед го настигна; още един и го хвана.
Гуен чу изстрела и пусна телефона. Изтича до прозореца и видя огромната фигура, надвиснала над Дени. Гигантът изрева, сграбчи съпруга ѝ и го запрати към небето като чувал с перушина. Гуен гледаше безпомощно как тялото на Дени се преобръща във въздуха и пада на земята. То се стовари на двора с глух удар, който сякаш отекна в костите ѝ, после великанът скочи върху него и стъпка любимото ѝ лице, превръщайки го в каша.
Тя изпищя и запуши устата си с длан. Твърде късно. Гигантът я чу и погледна към нея, втренчи се в жената и злобният му поглед я прониза през стъклото. О, боже, беше я видял и сега тичаше към прозореца, летеше като локомотив и се хилеше, а свирепата му усмивка беше пълна с обещания.
Жената вдигна Амилия от пода, прегърна я здраво и притисна лицето ѝ към врата си. Може би момичето нямаше да го види – не трябваше. Шумът от тичащите по мокрия двор стъпки се усили. Гигантска сянка изпълни кухнята.
– Боже, помогни ми.
Великанът се появи на прозореца, огромното му туловище закри светлината, похотливото му противно лице се удари в мокрото стъкло. После го разби и се промуши вътре, без да обръща внимание на острите парчета, които се забиваха в плътта му. Надушваше детско месо. Искаше детско месо. Щеше да има детско месо.
Зъбатата му усмивка се превърна в противен смях. От челюстта му се проточиха въжета от слюнка и ноктестите му ръце загребаха въздуха като лапите на котка, драпаща да сграбчи мишка в клетка.

Изповедта на савана (на един порнограф)

Някога той бе имал плът. Плът, кости и амбиции. Преди цяла вечност... или поне така му се струваше, защото споменът за това блажено състояние избледняваше бързо.
Имаше следи от предишния му живот, които останаха, времето и разложението не успяха да му отнемат всичко. Можеше да си представи ясно и болезнено лицата на онези, които бе обичал и мразил. Те се взираха в него от миналото, ярки и отчетливи. Все още виждаше сладките изражения на децата си, когато ги приспиваше. И същите изражения, макар и не така сладки, върху лицата на изродите, които беше убил.
От някои спомени му се доплакваше, но нямаше сълзи, които да пролее с колосаните си очи. Освен това беше късно за съжаление. Съжалението беше лукс, запазен за живите, които все още имат време, дъх и енергия за действие. Той нямаше. Малкият Рони, както го наричаше майка му (ех, да можеше да го види сега), беше мъртъв от почти три седмици. Беше късно за разкаяние.
Направи всичко възможно да поправи допуснатите грешки. Удължи максимално съществуването си, открадвайки скъпоценно време да закърпи дупките в окаяното си битие. Малкият Рони на мама винаги е бил подреден – образец на подреденост. Това бе една от причините да обича счетоводството. Преследването на няколко загубени пенита чрез стотици изчисления беше игра, на която се наслаждаваше, да не говорим за задоволството, с което изравняваше сметките в края на деня. За съжаление, разбра твърде късно, че животът не е идеален. Все пак беше дал всичко от себе си, а това, както обичаше да казва майка му, беше всичко, на което човек можеше да се надява. Не му оставаше друго, освен да признае греховете си и после да изслуша смирено присъдата с празни ръце. И ето го сега – седи на излъсканата от употреба седалка в изповедалнята на "Света Мария Магдалена" и се измъчва от мисълта, че тялото, което си е присвоил, няма да издържи достатъчно дълго, за да изповяда всички грехове, които носи в лененото си сърце. Той се съсредоточи, като се опита да запази тялото и духа си свързани за тези няколко последни, жизненоважни минути.
Отец Руни щеше да дойде скоро. Щеше да седне зад зарешетеното прозорче на изповедалнята и да му предложи думи на утеха, разбиране и опрощение; после Рони Глас щеше да използва оставащите минути от откраднатото си съществуване, за да му разкаже своята история.
Като начало щеше да опровергае най-ужасното петно върху репутацията си – обвинението, че е порнограф.
Порнограф.
Самата мисъл беше абсурдна. В него нямаше капчица страст към порнографията. Всеки, който го бе познавал през тридесет и две годишния му живот, щеше да потвърди това. За бога, та той дори не харесваше особено секса. Каква ирония. От всички хора, които можеха да обвинят в разврат, Рони беше най-неподходящият. Докато всички около него парадираха с прелюбодеянията си и ги размахваха като пишки, той бе водил безупречно съществуване. Също като автомобилните катастрофи, забранените плътски удоволствия се случваха на другите, а не на него. Сексът беше шеметно пътуване, на което можеш да се отдадеш веднъж в годината. Два пъти беше поносимо, три – отвратително. Беше ли изненадващо тогава, че за деветгодишния си брак с добра католичка този добър католик се беше сдобил само с две деца?
Но той беше обичал жена си, без да изпитва похот към нея, а Бернадет беше споделяла равнодушието му към секса, така че апатичният му член никога не беше ставал повод за раздори между двамата. А децата бяха радост. Саманта вече се превръщаше в образец на вежливост и спретнатост, а Имоджен (макар и само на две) притежавааше усмивката на майка си.
В крайна сметка бе имал хубав живот. Беше успял да стане почти пълноправен собственик на невзрачна къща, долепена до друга къща в зелените покрайнини на Южен Лондон. Беше притежавал малка градина, за която се грижеше всяка неделя – огледало на душата му. Беше водил образцов живот, тих и скромен, или поне така смяташе.
И животът му щеше да продължи да бъде такъв, ако не беше алчен по природа. Лакомията го беше погубила, нямаше две мнения по въпроса.

8

"Г-н Монк и финансовата криза" от Лий Голдбърг


"Новият роман с главен герой Монк е изпъстрен с етюдите на една комедия от грешки, белязана от специалните му детективски умения. Истината е, че едва ли има друго  съвременно четиво, което да съдържа толкова спонтанни хумористични моменти, оплетени в невероятни сюжетни обрати." – San Francisco Chronicle

Мислите си, че поредицата за гениалния детектив Монк се е изчерпала? Нищо подобно - този десети роман е още по-спонтанен и по-жив от предишните!
Смятате, че това е една безкрайна история с едни и същи хумористични сцени? Напротив, Монк е създаден да бъде непредвидим и да очарова на всяка крачка.

Щатът Калифорния е във фалит, потапяйки Сан Франциско в дълбока финансова криза. Полицейското управление на Сан Франциско е принудено – отново – да уволни Ейдриън Монк като консултант. Монк смята, че може да преживява със спестяванията си, докато нещата се стабилизират. Тогава Натали научава, че преди известно време Монк е инвестирал парите си при Боб Сийбс, харизматичният шеф на „Рейниер Инвестмънтс”, който току-що е бил арестуван по обвинения за организирането на финансова измама на стойност два милиарда долара. Сметките на всички клиенти на Сийбс – включително тази на Монк – са напълно заличени.
Когато ключовият свидетел в правителствения иск срещу Сийбс е убит, Монк е убеден, че извършителят е Сийбс, макар че е под домашен арест, докато пред сградата 24 часа в денонощието и 7 дни в седмицата стои орда папараци.
Да бъдеш разорен и без работа, обаче, има едно предимство: Монк може да посвети цялата си обсесивна енергия на разкриването на и на тази мистерия. Макар че Монк е лишен от спестяванията си чрез измама, дошло е време за разплата.


Откъси

Краката ни скърцаха и хрущяха по разпиления чакъл и боровите иглички. Монк направи гримаса, докато се опитваше да намери чиста пътека.
- Това е като да вървиш по горещи въглени, само дето бих предпочел въглените.
- Ще ти изгорят краката – каза Дишър.
- И всички микроби заедно с тях. Да вървиш по борови иглички е по-смъртоносно, отколкото да вървиш по употребявани спринцовки. Едно убождане и си мъртъв.

*

Първото, което Монк направи, беше да си сложи чифт хирургически ръкавици, от онези, които често използваше на местопрестъпленията.
- Защо правите това? – попитах.
 - Защото не искам да стана наркоман.
- Не можете да станете наркоман, като се занимавате с пари – казах.
- Не съм съгласен. Според изследване, представено на двеста трийсет и осмата Национална среща на Американското химическо общество, в повече от деветдесет процента от книжните пари в обръщение има следи от кокаин.
- Шегувате се – казах.
- Ще ми се да се шегувах, Натали. Нужно е само едно подушване на незащитените ти ръце, след като си докоснала погрешната десетдоларова банкнота, и – бум – вече си проститутка-наркоманка. А банкнотите, които не са покрити със слой кока, са заразени с безброй болести, включващи, но не ограничаващи се до това - свински грип, ешерихия коли и разяждаща плътта ебола.
- И това ли го имаше в изследването?
- Това е просто здрав разум. Най-мръсното нещо на света са парите. Нямаш представа къде са били или колко ръце са ги докосвали.

*

Онзи ден в съседната къща се появиха някакви типове, окосиха изсъхналата морава и я напръскаха със зелена боя. Банките предприемаха тази процедура с много от конфискуваните заради просрочена ипотека къщи в квартала ми. Аз изплащах редовно вноските по ипотеката си и тревата ми не беше изсъхнала, но се изкушавах да помоля типовете да боядисат моравата ми само за да изглежда така добре от разстояние, както и онези на всички останали.
Великият детектив Ейдриън Монк, моят страдащ от обсесивно-компулсивно разстройство работодател, също харесваше идеята за боядисване със спрей на моравата ми, но това е защото обича еднаквостта. За Монк нямаше значение, че има нещо поначало абсурдно в боядисването на мъртви растения и че това може да е симптом за проблем, много по-голям от повяхващите морави.
Например Монк има удивително точно око за детайлите, но съм сигурна, че не забеляза, че специализираният магазин за сирене на Двайсет и четвърта улица беше затворил. Възхитително високомерният maitre fromager affineur ми каза, че бизнесът му рязко западнал, защото – с изключение на онези индивидуално опаковани, съвършено квадратни резени блудкаво топено сирене, което Монк харесва толкова много –
сиренето се било превърнало в лукс в свят, където хората трудно си позволявали и най-необходимото.
Това беше свят, в който аз, самотна майка, отглеждаща дъщеря тийнейджърка, живеех от години. Никога не бях си позволявала “сирене за ценители”. Но внезапно сякаш всички останали се присъединяваха към мен. Самият щат Калифорния сега беше точно като мен – либерал със свободен дух с предимно слънчева нагласа, олюляващ се на ръба на финансов крах.
Но докато всички около мен губеха работата и домовете си, аз намирах гузна утеха във факта, че стига хората да продължават да се избиват помежду си, Монк ще продължи да бъде консултант към Полицейското управление на Сан Франциско, а аз ще продължа да се прехранвам като негова асистентка.
Монк не забелязваше страданията, били те финансови или други, на хората наоколо, защото беше изцяло погълнат от своите собствени. За него страданието беше начин на живот, призвание и форма на изкуство, нещо, в което да се търкаля, изпълнен с нещастие и, колкото и странно да звучи това, до известна степен с утеха. За него страданието беше толкова познато и приятно, колкото е щастието за нас,
останалите.
Дори при това положение моята работа беше да облекчавам страданията, за да може той да функционира в обществото и да се съсредоточи върху разкриването на убийства.
Моя задача беше да се погрижа хората около него и местата, които посещаваше, да отговарят на неговите неописуемо чудати правила за ред и чистота.
За Монк нямаше нищо по-плашещо от промяната. Например всеки ден носеше едни и същи дрехи: кафяво спортно сако върху бяла риза от сто процента памук, закопчана до яката. Всички ризи имаха по осем копчета, разбира се. Ушитите му по поръчка памучни панталони имаха по осем гайки за колан.
Монк се стремеше да води строго организиран, симетричен и антисептичен живот.
Правех всичко по силите си да му помогна да постигне тази невъзможна и непривлекателна цел.
Но колкото и да се стараеше да упражнява пълен контрол над заобикалящата го среда, Монк все пак не можеше да се изолира от световната финансова криза, която откри от личен опит рано в една делнична сутрин в кварталния супермаркет “Сейфуей”.
Отидохме да попълним запаса му от бутилирана вода “Съмит Крийк” – единствената напитка, която той пиеше. Не преувеличавам – пиеше само това. Никаква друга течност не влизаше в устата му. Дори зъбите си миеше с нея.
Затова беше крайно разстроен като откри, че по рафтовете няма никакви бутилки “Съмит Крийк”. Пространството, обикновено заемано от нея, беше заето от бутилки с “Ароухед” и “Евиан”.
Той ме погледна:
– Къде ми е водата?
– Предполагам, че е свършила.
Монк наклони глава на една страна, после на друга, изучавайки рафта така, както би оглеждал местопрестъпление.
– Не, не е това. Махнали са етикета с този артикул от рафта.
– Може би в този магазин вече не я зареждат.
– Не ставай смешна, Натали. Бутилираната вода “Съмит Крийк” е основна човешка необходимост.
– За вас, господин Монк.
– За цялото човечество – заяви той. – Никой не може да живее без вода.
Посочих към десетките други марки бутилирана вода:
– Тук се продават много други марки вода.
– Тази помия не е вода.
– На мен определено ми прилича на вода.
– Те искат да си мислиш точно това.
– Те? – попитах. – Кои са те?
– Не се заблуждавай само защото това е бистра течност. Може да е всичко. Може да е слюнка.
– Не мисля.
– Толкова си наивна – каза Монк. – Има трудови лагери, в които гладуващи роби прекарват жалките си животи, като пълнят бутилки със слюнка, които после се продават по целия свят като фалшива вода на хора като теб.
– Това звучи напълно безсмислено.
– Светът е жесток – каза Монк. – Покварата няма край.
– Помислете логично, г-н Монк. Вместо да се хвърлят усилия и да се поробват хората, за да плюят в бутилки, няма ли да е безкрайно по-лесно просто да пълнят бутилките с чешмяна вода?
– Чешмяната вода представлява преработена мръсна вода, а строежът и управлението на пречиствателни станции струват милиони долари – заяви той. – Наистина ли мислиш, че те имат пречиствателни станции там?
– Къде? – попитах. – Къде е това “там”? Кои са “те”?
– Порасни, Натали. – Той поклати глава и замарширува надолу по пътеката между рафтовете към задната част на магазина.
Забързах след него.
– Къде отивате?
– Да намеря управителя и да поискам обяснение.
– Защо просто не пробваме в друг супермаркет?
– Това е моят магазин – тросна се той. – Трябваха ми години да го организирам както трябва.
– Нима?
– Идвам късно нощем и подреждам всичко по продукти и срок на годност. Това е работа, която край няма, но ми доставя наслада.
Разбира се, че му доставяше. Това не бе изненада. Неочакваното откритие беше, че не знаех нищо за това нощно развлечение. Работех за Монк от години и въпреки това още имаше неща, които не знаех за него. Изглежда, той имаше таен живот, още по-скучен и тъжен от онзи, който водеше наяве.
– Наистина ли ви позволяват да правите това? – попитах.
– Освен това жуля драскотините от балатума – допълни Монк. – Пазарските колички нанасят жестоки поражения по настилката, когато се управляват безразсъдно. Хората би трябвало да бъдат много по-внимателни.
Сега ми стана ясно защо служителите в магазина го оставяха да преподрежда стоките им. Това беше малка цена за безплатни услуги по почистването. Можеха да прекарват нощите си в постоянна почивка.
Открихме управителя, едър мъж с червена престилка, да подрежда кутии със зърнени закуски в края на една от пътеките. На табелката с името му пишеше:
Артър Ъптън.
– Артър – каза Монк. – Трябва да поговорим.
Управителят се обърна с изнурена въздишка:
– Казах ви и преди, г-н Монк, няма да спрем да продаваме дъвка само защото някои хора я изплюват на улицата.
– Какво сте направили с бутилираната вода “Съмит Крийк”?
Артър трепна:
– Мислех, че знаете. Вече не я зареждаме.
– А трябва – настоя Монк.
– Вече никой не я зарежда.
Монк поклати глава и размаха ръце, сякаш за да прогони цялата ситуация.
– Не, не, не, това не е позволено. Длъжни сте да я продавате.
– “Съмит Крийк” излезе от бизнеса – обясни Артър.
Монк продължаваше да клати глава и да размахва ръце в трескаво отрицание.
– Това е невъзможно. Немислимо.
– Преди две години “Съмит Крийк” взе заем от милиони долари, за да придобие компания за енергийни напитки – продължи спокойно Артър. – Работата с енергийната напитка се издъни, при което “Съмит Крийк” затъна още повече в дългове. Обявиха компанията за продан, но никой не проявяви интерес да я купи. И се наложи да прекратят работа.
– Правителството не се ли намеси, за да ги спаси? – попита Монк.
– Това е бутилирана вода – каза Артър.
– Това е същината на живота – отвърна Монк.
– Има и друга бутилирана вода. По дяволите, можете просто да завъртите крана и да пиете оттам.
Тази реплика бе толкова оскърбителна за Монк, че внезапно го накара да спре да клати глава и да ръкомаха. Той погледна Артър в очите.
– По-скоро бих пил собствената си пот, но това няма да е възможно – рече Монк, – защото ще умра от обезводняване.
– Пийте сок – предложи Артър. – Или прясно мляко.
– Прясно мляко? Знаете ли откъде идва млякото?
– От кравите – каза Артър.
– И наистина предлагате да пия това?
– Защо не?
– Това са телесните течности на друго животно, Артър. Може би трябва да излоча и малко кравешка пикня, като така и така съм се захванал. Или кучешки лиги. Какво ще кажеш за чаша хладна, вкусна свинска храчка? Ммм, добре звучи.
– Прясното мляко е напълно здравословно – отбеляза Артър.
– Това, което предлагате, е отвратително, нехигиенично, извратено, и гнусно.
– Добре, изпийте една кока-кола. Или енергийна напитка – каза Артър. – Наистина не ме е грижа.
– Как можете да лишавате хората от питейна вода, да им казвате да пият телесни течности, и да се наричате “Сейфуей”? – изкрещя вбесено Монк. – Това не е “Сейфуей”. Това е “Детуей!”
Хванах здраво Монк подръка:
– Да вървим.
– Магазинът на смъртта! – изкрещя той, обвинително насочил пръст към стреснатия управител. – Магазинът на смъртта!
Повлякох Монк към изхода.
– Говорете по-тихо, господин Монк, иначе ще повикат полиция.
– Ако те не го направят, би трябвало да го сторим ние, защото тук се извършва отвратително престъпление – каза Монк, после изкрещя още няколко пъти: – “Детуей”! Магазинът на смъртта!

9

"Игра на криеница" от Джеймс Патерсън

Нина Блум е адвокат с процъфтяваща практика и любяща майка, която не би се спряла пред нищо, за да запази комфортния си начин на живот в Ню Йорк, постигнат с цената на огромни усилия – включително е готова да излъже всекиго, дори дъщеря си, относно своето минало. Но когато невинен човек е обвинен в убийство, тя си дава сметка, че не може да допусне той да плати за чужди престъпления.
Тайният живот на Нина започва преди 18 години. Тя е красива, има прекрасен съпруг полицай и води безгрижно съществование в Кий Уест – един от прелестните острови във Флорида. Но щастието й е разбито брутално най-внезапно и тя трябва да бяга и да промени самоличността си, за да се спаси.
И ето че Нина рискува всичко, завръщайки се във Флорида, за да се изправи лице в лице със злото, от което е избягала.

Джеймс Патерсън държи рекорда на "Гинес" по брой на първи места в листата за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс". С първата си книга печели наградата "Едгар" за най-добър дебютен криминален роман (1976), когато авторът е едва двайсет и седем годишен. Оттогава е написал повече от трийсет криминални романа, сред които над 10 от поредицата с детектива психолог Алекс Крос. През 1997 г. "Парамаунт Пикчърс" снима изключително успешен филм по "Целуни момичетата", в който ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Две други негови книги също са филмирани успешно. Джеймс Патерсън твърди, че иска да бъде "кралят на романите, четящи се на един дъх". Според почитателите на неговите трилъри той вече е такъв. Книгите му са оглавявали класацията за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс" 63 пъти, а общият им тираж в световен мащаб е 220 милиона екземпляра.


------------------------------------

Колите се разминаваха по "Норт Рузвелт", а аз не можех да помръдна, забила поглед в лъскавия преден капак на колата на Питър, оставена на паркинга пред "Бест Уестърн".
Окей, мина ми през ум след цели пет минути, които бяха нужни, за да поолекне шокът.
А сега бавно, изкомандвах си.
Обмисли всичко най-подробно.
Напънах се. Но нищо не се получаваше. Абсолютно безплодно беше. Нямаше за какво да мисля. И най-големият идиот знае не по-зле от мен какво означава присъствието на колата на съпруга ти на един хотелски паркинг.
И само една дума се въртеше из объркания ми ум. Всяка една от буквите й като че я набиваха силом върху по-върхността на мозъка ми със старомодна пишеща машина:
Л-Ъ-Ж-Е-Ц.
Питър ме е лъгал.
Никаква пътно-ремонтна дейност на Биг Пайн. Никакви извънредни часове. Ясно ми ставаше, че и специален отряд на АБН няма и никога не е имало. Питър ме беше излъгал онази вечер така, както ме е лъгал и за другите двойни смени през последните два месеца.
Застанала в мрака на тротоара срещу "Бест Уестърн", най-много ме порази – повече от болката, повече дори от гнева – внезапното осъзнаване на собствената ми беззащитност.
Понеже целият ми живот се върти около Питър, помислих си. И къщата е негова, и колата, и яхтата. Какво бях успяла да си купя с шестте долара на час, които ми плащаха през последните две години за недеклариран пред данъчните кетъринг? Някоя и друга дрешка от "Гап"? От време на време по някое излизане на ресторант?
Нищо си нямам, отчетох. Дори стипендията във Флорида Юнивърсити, от която сама се бях лишила в изблик на безумие, когато напълно се отказах да съм предпазлива, да
хвана последния самолет и да започна чисто нов живот а ла Джими Бъфет.
Заложила бях всичките си чипове на Питър, но не беше нужно да си гений, за да изчислиш колко яко съм изгубила, след като колата му е оттатък улицата.
Момент. Стой така. Поправка, рекох и обхванах с две длани корема си.
Яката загуба беше не само моя.
На борда вече присъстваше и чисто новото ми бебче.
А ти какво очакваше, Дженийн? – изкрещя следващата ми мисъл.
И си дадох сметка, че новият ми вътрешен глас е гласът на мама – онзи незабравим, мрачен пиянски бяс, който все по-често бях чувала след смъртта на татко.
Ти наистина ли си толкова тъпа, Дженийн? Що за полицай е онзи, който скрива нечия смърт? Що за полицай ще тръгне да се отървава от нечий труп? Това да не са ти скаутите? Наистина ли си смятала, че можеш да натвориш една истински кървава бъркотия, без да си платиш за нея? И понеже сме на темата "кървави бъркотии", какво да кажем за картечния пистолет, който намери на яхтата на красивия си съпруг?
Усетих как около тила ме стегна усещане за ужас, от което ми настръхна косата. Дадох на заден ход, докато опрях гръб в стената на видеотеката. Свлякох се по нея и дупето ми седна върху студения твърд бетон.
Трафикът си се движеше незаинтересовано по тъмната улица, а аз зарових лице в дланите си като детенце, което се мъчи да стане невидимо. И тъкмо в този миг осъзнах за пръв път и друго нещо.
Което до този момент някак си ми беше убягвало.
Приемала бях като чиста монета всичко, което Питър ми бе разправял за себе си.
А нямах никаква представа кой всъщност е той.

*

Спрях курсора, а ръката ми върху мишката се разтрепери.
На снимката беше Питър.
Няколко години по-млад и в униформата на Бостънското полицейско управление.
Гледах го в очите и усетих как гърлото ми постепенно се стяга, докато накрая се сви колкото сламка за пиене.
По едно време затворих очи, за да прогоня и снимката, и целия останал рушащ се около мен свят.
Невероятно, повтарях си и стисках очи.
Очаквах полека-лека да се свестя, но не се получаваше. Библиотечният стол под мен изведнъж се разклати, сякаш някой му беше махнал всички винтове.
Мислех си, че съм съзряла в деня на татковата смърт, но очевидно съм се заблуждавала дълбоко. И сега, седнала пред портрета на съпруга ми, който го изобличаваше като лъжец, усетих как сърцето ми отстъпи пред разума.
Тръснах глава, вперила поглед в брачната си халка и годежния пръстен. Трябваше да се измъкна от пясъка. Да се пробудя, и то – незабавно.
Повече нямаше накъде да отричам. Снимките не лъжеха.
Факт: Питър беше от Бостън, а не от Ню Йорк.
Факт: Питър вече е бил женен, за жена, която е била убита.
Факт: Питър ме беше лъгал от самото начало.
Факт: затънала съм до гуша в лайна.
А когато погледнах надолу и видях ново заглавие до снимката на Питър, ми се стори, че времето спря. Очите ми пробягаха по седемте думи и имах чувството, че бързо въртящият се свят се е заковал на място точно тук, под луминесцентното библиотечно осветление.
Бях решила, че по-лошо не може да бъде.
Божичко, колко съм се заблуждавала.
"Разпитват ченге за смъртта на жена му" гласеше заглавието.

*

Първото, което направих, бе да върна най-прилежно дрехите по местата им. Куфара – също. Бръкнах на дъното на чекмеджето с чорапите ми и събрах всички монети, които бях получавала като бакшиши от кетъринга и които трупах, за да купя на Питър часовник за годишнината ни. Двеста и единайсет долара не бяха кой знае колко пари, но други нямах.
Пъхнах парите в чантичката кенгуру и се преоблякох в тренировъчен екип – тениска, маратонки и шорти. Накрая влязох в банята, намазах устните си с гланц и вързах косата си на симпатична конска опашка.
Целта ми: да изглеждам колкото се може по-привлекателна.
За да ме отвлече следобед Десантчика.
Вдъхновението ми дойде от телевизионния репортаж, който бях гледала в болницата. За изчезналата жена в Маратон. И от факта, че се предполагало в момента Десантчика
да върлува из южните флоридски острови. Дотук броят на изчезналите млади жени бе стигнал до деветнайсет.
А аз щях да съм двайсети номер.
Давах си сметка, че Питър хич не е глупав. И че за да успее, планът ми трябва да е безгрешен, перфектен във всяко едно отношение. Понеже той още от първата секунда щеше да се усъмни. Както и новият ми приятел от ФБР.
Но нямах друг избор. Длъжна бях да опитам, ако исках да се отърва от Питър, да се измъкна от огромната дупка, която си бях изкопала. Друга възможност нямаше да ми се удаде.
Погледнах за последно огледалото, а след него – ръчния ми часовник. Наближаваше обед. Отидох в спалнята и огледах през плъзгащите се щори морската шир. Нямаше и помен от яхтата на Питър. Поне засега. Тоест имах аванс от шест-седем часа.
И нямах никакво желание да закъснявам за собственото си погребение.
Заключих външната врата, навих нагоре сивата тениска и потупах коремчето си.
– Пожелай ни успех – казах на бебето. – Защото мама трябва на всяка цена да успее.

*

След като моят млад приятел, практикуващият дзен каубой, ме снабди с парашутното въже, забих първо в един магазин за стари дрехи в Бахама Вилидж, а след това си купих и сак. На излизане от аптеката с две препълнени книжни кесии ме спря кльощаво бездомно двайсет и нещо годишно момиче с помътнели от слънце и дрога очи и с бебе на ръце и ми поиска пари.
Макар да нямах такива в излишество, спрях и й дадох един долар, като същевременно си казах наум молитва дано скоро и аз да не изпадна в нейното положение.
Минах с веспата обратно по Флаглър Стрийт и спрях да обядвам в любимата ми кубинска кръчмичка. Изядох бавно сандвича кубано със свинско и кашкавал, а в това време слънцето приближаваше зенита си.
По мои изчисления Питър надали щеше да тръгне да ме търси преди полунощ. Ако ми проработеше късметът, можеше да изчака и до сутринта.
След като се наобядвах, се върнах на плажа Смадърс, който е на югоизточната страна на острова. И в най-безлюдния му край, в близост до аерогарата, отбих мотопеда, слязох и тръгнах пеша по пясъчната пътека между дюните.
Намерих място, където морската трева ми стигаше до гърдите, и се сниших.
Нямаше жива душа нито по плажа, нито във водата.
Моментът бе настъпил.
Първата ми работа бе да изсипя ключовете и портфейла ми от чантичката кенгуру. После със закупената за целта ножица отрязах парче парашутно въже и го пуснах върху сиди уокмена ми.
Сега беше ред на нещо, което ме ужасяваше, но и беше най-съществената част от плана ми. Извадих от сака едно пакетче и го отворих.
В него имаше ножчета за самобръсначка, които блестяха като парченца огледало на слънцето. Взех едно и замислено огледах тялото си, все още несигурна какво точно да направя. По някое време преглътнах на сухо и се спрях върху левия ми прасец.
Прехапах устна и направих срез от горе до долу. Изсъсках през зъби и почнах малко под коляното. А като усилих натиска върху острието, от очите ми бликнаха сълзи.
В началото по прасеца ми се процеди съвсем слаба струйка кръв, но със стягане и разпускане на мускула успях да се сдобия с едно съвсем прилично поточе, което взе да капе от петата ми и да оставя тъмни петна по пясъка. Подскачах известно време на един крак в желанието да опръскам с кръвта чантичката кенгуру, пясъка, морската трева и парчето парашутно въже.
Само след десет минути районът доби идеален вид: сцена на кървава схватка.
Така де. Питър нали се беше прострелял сам, за да направи местопрестъплението си по-убедително? Нима аз също не можех да се самонараня в името на достоверността?
Направих няколко подскока настрани и седнах на пясъка. Почистих внимателно раната със закупената от аптеката кислородна вода, сложих марля и я бинтовах. Като се стараех да не оставям никакъв боклук след себе си.
Вече бинтована, подритнах малко пясък върху вещите.
Постоях около минута с подпряна на палеца ми брадичка, като художник пред платно.
Всичко беше така, както трябва.
"Заключих" пръсти за късмет и се отдалечих.

10

"През Вселената" от Бет Ревис


"Ужасяващ и очарователно клаустрофобичен шедьовър, наполовина научнофантастичен, наполовина дистопичен, но изцяло брилянтен!" - в. "Ню Йорк Таймс"

Изминали са двеста години, откакто седемнайсетгодишната Ейми е напуснала Земята заедно с родителите си. Космическият кораб "Благословеният", който ги отнася все по-навътре в космическото пространство, е с размерите на цяла държава и е един затворен в себе си свят. Ейми е потопена в дълбок сън в криогенна камера и е предвидено да се събуди на нова планета. Но най-неочаквано някой започва да изключва камерите, обричайки замразените пътници на смърт. Ейми оцелява на косъм, но се озовава сама сред враждебно настроени непознати в затвореното пространство на кораба, където всичко й е чуждо. Ще съумее ли Ейми не само да оцелее, но и да поведе кораба и пътниците му към ново бъдеще?

"През Вселената" е бестселър на "Ню Йорк Таймс" и е обявена от "Амазон" за най-добра книга на 2011 г.


Откъси

Криогенната течност се плискаше покрай ушите ми и изпълваше ковчега. Вдигнах глава.
Забавяне? Какво забавяне? Опитах се да кажа нещо между тръбите, но те изпълваха устата ми, притискаха езика и заглушаваха думите ми.
– Хабер си нямам. Нещо заради горивото, някаква информация от сондите. Ама защо пък ни карат да спазваме графика за замразяване?
Криогенната течност се издигаше бързо. Завъртях глава, за да чуя с дясното ми ухо какво си говореха.
– Че на кой му пука? – попита Ед. – Не и на тях, те ще проспят всичко, така или иначе. Казват, че на кораба ще му трябват триста години, за да стигне до другата планета. голяма работа, че щял да пътува още една година!
Помъчих се да седна. Мускулите ми бяха стегнати и бавни и аз се напрегнах цялата. Опитах се пак да говоря, но течността вече се плискаше върху лицето ми.
– Стой кротко. Отпусни се – извика силно Ед точно в лицето ми.
Аз заклатих с глава. Боже, те не разбираха ли? Една година си беше огромна разлика! Това означаваше още една година, в която можех да бъда с Джейсън, още една година щях да съм жива! Аз се подписах за триста години… не за триста и една!
Нечии нежни ръце – ръцете на Хасан? – ме натиснаха под криогенната течност. Задържах въздуха си. Опитах се да се надигна.
Исках си моята година! Моята последна година – още една година!
– Дишай под течността!
Думите на Ед достигнаха до мен приглушени, едва разбираеми. Опитах се да поклатя глава, но мускулите ми не реагираха, дробовете ми се бунтуваха и студената, леденостудената течност се втурна надолу в носа ми, мина покрай тръбите и изпълни тялото ми.
Когато хлопнаха капака, разбрах, че всичко бе свършено.
Бях пленница в стъкления ковчег на Снежанка.
Един от двамата хвана ковчега откъм краката и го забута към моята вратичка в моргата. и тогава започнах да си представям, че там вече ме чака прекрасният принц, той ще ме събуди с целувка и ние ще бъдем още една цяла година заедно.
От машината се дочу едно клик, клик, гъъър и аз знаех, че мигновеното замразяване ще настъпи след секунди и всичко, което ще остане от живота ми, ще бъде полъх от пара през вратичката на моргата.
Мислех си: Най-после ще заспя, ще забравя всичко за цели триста и една години.
После ми хрумна: Всъщност това няма да е толкова лошо.
И тогава фиууу! Мигновеният мраз изпълни миниатюрната камера. Бях цялата в лед. Бях лед.
Аз съм лед.
Но ако съм лед, тогава как така съм в съзнание? Трябваше да съм заспала, да забравя всичко за Джейсън, за живота и Земята за цели триста и една години. Преди мен замразиха други хора и нито един от тях не беше в съзнание. Ако умът ти е замразен, не можеш да си буден, нито пък да си в съзнание.
Бях чела за хора, които са изпаднали в кома, след като са им сложили упойка по време на операция, били са будни през цялото време и са усещали всичко. Надявам се – моля се – това да не се е случило и с мен. Не може да съм будна в продължение на триста и една години, няма да го понеса.
Може би сега сънувам. Изсънувала съм един цял живот по време на половинчасова дрямка. Може би съм все още в онова предшестващо замразяването състояние и всичко е само един сън. Може още да не сме излетели. Може да съм все още в състоянието на неопределеност в годината преди излитането, впримчена в капана на един сън, от който не мога да се събудя.
Може би все още ми предстоят онези триста и една години.
Може би изобщо не съм спала. Не и през целия път.
Може би, може би, може би.
Имаше едно нещо, което знаех със сигурност.
Исках си обратно моята една година.

*

– Команда? – пита ме компютърът.
Хм. Странно. Обикновено вратите се отварят автоматично, след като се осигури достъп. Каква друга команда е необходима на една врата?
– Ъъ, отвори?
Противно на очакванията ми, вратата на стаята на Старши не се отваря автоматично. Вместо това се задвижва таванът. Завъртам се на място, сърцето ми ще се пръсне. Над мен металният таван се разделя на две и бавно слиза надолу, и под него се показва...
Показва се прозорец.
Той гледа навън.
И към звездите.
На кораба има люкове, знам го, но Старши никога не ми ги е показвал, както не ми е показвал и огромния двигател, който поддържа движението на кораба, нито пък някакви архиви от времето на кораба преди Епидемията. Нямах представа, че металният таван на Голямата зала крие прозорец към Вселената.
За пръв път виждам звезди.
Нямах представа, че са толкова красиви.
Пред мен се простира цялата Вселена. Леле, колко е голяма, невероятно голяма. Очите ми се изпълват със звезден блясък.
Има толкова много звезди. Те са като бели тирета на небето с ивици от бледи цветове – най-вече червени и жълти, а понякога и сини или зелени. Когато ги виждам всичките пред себе си, имам усещането като никога досега, че скоро ще кацнем. Представям си го: корабът каца за пръв път – нощ е, няма луна, нито облаци, и преди да се захванем да създаваме нашия нов свят, всички се спираме и се взираме в звездите над нас.
– Достъп отменен – съобщава равнодушно компютърът с приятен глас. – Спускане на екрана.
Спускане на екрана? Какво значи това?
Над мен звездите блестят ярко.
И тогава прозорецът над мен се разцепва. Точно в центъра му се появява тънка пукнатина, която се разтваря все повече и повече.
Мамка му. Мамка му!
Голямата зала се изпълва със странен боботещ звук. Главата ми се мята наляво и надясно, после пак наляво и надясно, търся нещо, за което да се хвана, но тук няма нищо – Голямата зала е просто широко отворен под. Защо никога досега не ми е идвало наум, че няма смисъл да имаме стая, в която няма нищо, за което можеш да се хванеш? Тя е голяма, вярно, но тук няма нищо друго освен огромния под, стените и вратите – нищо, което да ме защити от космоса зад счупения прозорец. И сега какво? Корабът ще се разпадне на парчета? Ами аз? Ще експлодирам или ще се пръсна отвътре, нещо такова. Не си спомням кое точно, но няма значение. Крайният резултат ще е един и същ. Туниката ми тежи и ме притиска, прилепнала от пот към тялото ми, и единствената мисъл, която ми идва, е, че материята е твърде тънка срещу опустошителното космическо пространство.
Ще умра.
Космосът ще ме засмуче.
Имплозия.
Смърт.
И точно в този момент ме осенява друга мисъл: какво ще стане с останалата част от кораба? Ако Ниво кийпъри не е защитено, пространството не просто ще ме засмуче навън – то ще ме изтегли през Ниво кийпъри в Ниво шипъри и Ниво фийдъри под него. Те всички ще умрат. Всички. Абсолютно всички хора на кораба.
Краката ми се плъзгат по покрития с плочки под, когато се втурвам през стаята. (За един кратък миг краката ми понечват да се върнат към вратата на люка, онази, която води към живота и свободата, но аз не им обръщам внимание. Те просто се опитват да ме запазят жив; тях не ги вълнуват другите хора на кораба.)
Хвърлям се към големия червен бутон за аварийно блокиране над люка. Подът потреперва, когато Ниво кийпъри се изолира от останалата част на кораба. Сега вече няма връщане назад.
Обръщам се към тавана, към откритата вселена.
Към смъртта.

*

Направи сега така: Иди в стаята си. В твоята хубава, безопасна, топла стая, която не е стъклен ковчег в отделение на моргата. Легни си в леглото, което не е от лед. Запуши си ушите с ръце. Чуваш ли това? Пулсът на живота от сърцето ти, бавното вдишване и издишване от дробовете ти? Дори и когато мълчиш, когато си изолирала целия шум отвън, в тялото ти звучи хаосът от шумовете на живота. Но не и в моето. Тази тишина ме побърква. Тишината, в която ме връхлитат кошмарите.
Дали пък не съм мъртва? Как може някой да е жив без туптящо сърце, без дишащи дробове, както съм аз? Сигурно съм мъртва. И това е най-големият ми страх: след триста и една години, когато издърпат стъкления ми ковчег от моргата и оставят тялото ми да се топи като пилешко месо на кухненския плот, ще бъда точно такава, каквато съм сега. Ще прекарам цяла вечност затворена в мъртвото си тяло. Няма да има нищо след това. Ще съм затворена в себе си завинаги.
Иска ми се да крещя. Искам да отворя широко очи и да се събудя, да не бъда повече сама със себе си, но не мога.
Не мога.

11
Най-добрият гангстерски роман, който някога съм чел, вече и на български език :)


"Те живеят в нощта" от Денис Лихейн

"Те живеят в нощта" е "Кръстникът" за мислещите хора. – Стивън Кинг

Бостън, Масачузетс, началото на 20 век – епохата на Голямата депресия и Сухия режим, когато контрабандата на алкохол и организираната престъпност в САЩ процъфтяват. Алкохолът се лее, куршумите свистят, а един мъж се заема да остави своя отпечатък върху света. Но животът от тъмната страна има висока цена.
С перото на разностранен и вълнуващ разказвач Денис Лихейн представя интригуващата история на израстването на Джо Кофлин от дребен крадец до най-успешния контрабандист на ром.
Историята може да ви звучи познато: синът на виден полицай попада сред лошите и става един от тях. Но в ръцете на Лихейн сагата за възхода на Джо Кофлин до върховете на криминалната върхушка е свежа, нюансирана, гарнирана с алкохол, оръжия и мацки – и се разпростира от Бостън до Тампа и Куба. Докато Кофлин потъва все по-дълбоко в тъмната страна, сред онези, "които живеят в нощта и танцуват бързо" – той провокира един въпрос: Може ли хем да си добър гангстер, хем добър човек?

Денис Лихейн е автор на десет романа и сборник с разкази, повечето от които бестселъри на "Ню Йорк Таймс", и спечелили не една престижна литературна награда. Три от романите му са филмирани, като филмите се радват на огромен успех както от страна на публиката, така и от страна на критиката (и трите са отличени с различни награди). Романите му са преведени на трийсет и три езика.

---

"Талантливият Лихейн сътворява епична хроника на Америка по времето на Сухия режим, в която описва възхода на Джо Кофлин, бостънски гангстер от ирландски произход. История многопластова и магнетична, съдържаща вечните теми – престъпление, семейни отношения, страст, предателство – на изящно предаден исторически фон." – Publisher’s Weekly

"Мистериозна, с гибелна нотка, романтична и едновременно злокобна, тази гангстерска сага далеч надхвърля стандартите на жанра. Перото на Лихейн притежава размах, който превръща всяко изречение в читателско удоволствие. Но истинското сърце на историята – и сърцето на това велико литературно постижение – е образът на харизматичния гангстер Джо Кофлин и моралната дилема, горчивата и мъчно придобита мъдрост, която съпътства и направлява целия му живот."  – The New York Times

"Това е не само блестящ гангстерски трилър; това е блестящо писателско постижение, точка." – The Independent

"Власт, похот и морални лутания – тази комбинация е прерастнала в експолизвна творба. Епична сага за чаровни лоши момчета, фатални жени, тайна и бурна любовна афера, лоялни приятели и безмилостни врагове… И високата цена на живота от тъмната страна." – Kirkus

---

Денис Лихейн очарова с уменията си на разказвач с наистина впечатляващ стил. За разлика от повечето автори на трилъри, които наблягат на действието, диалога, напрежението и загадките, Лихейн акцентира върху обстановката, описанията и мислите на главните герои, като изгражда толкова живи, пълнокръвни и колоритни персонажи, че е просто невъзможно да останеш безучастен към съдбата им. Нещо повече, той създава изключително убедителна картина на Бостън от времето на Голямата депресия и Сухия режим – Бостън на гангстерите и продажните полицаи, на корумпираните политици, беззаконието и анархията; свят, в който оцеляват и преуспяват само най-безскрупулните и силните.

Филмовите права върху книгата са откупени от Warner Brothers. Режисьор на лентата ще бъде Бен Афлек, а главнaта роля е поверена на Леонардо ди Каприо.



Откъси от романа:

Няколко години по-късно, на едно корабче в Мексиканския залив, поставиха краката на Джо Кофлин в корито с цимент. Дванайсет въоръжени мъже чакаха да излязат в открито море, за да го изхвърлят през борда, а Джо слушаше пухтенето на двигателя и гледаше как водата се пени около кърмата. И тогава му хрумна, че почти всичко значимо, случило се в живота му – и добро, и лошо, – бе започнало в утрото, когато пътят му се пресече с този на Ема Гулд.
Запознаха се през 1926 г. малко след зазоряване една сутрин, когато Джо и братята Бартоло ограбиха стаята за игра на комар в задната част на една от кръчмите на Албърт Уайт в Южен Бостън. Преди да влязат, Джо и двамата Бартоло нямаха ни най-малка представа, че кръчмата е на Албърт Уайт. Ако знаеха, щяха да си плюят на петите в три различни посоки, за да затруднят максимално преследвачите.
Слязоха по задното стълбище без проблем. Минаха през празния бар без инциденти. Барът и казиното заемаха цялата задна част на склад за мебели край доковете, за който шефът му, Тим Хики, го бе уверил, че е собственост на някакви безобидни гърци, пристигнали наскоро от Мериленд. Но когато влязоха в стаята, завариха игра на покер в разгара си, петима играчи, пиещи кехлибарено канадско уиски от тежки кристални чаши, обгърнати от сива завеса от цигарен дим. В центъра на масата се издигаше купчина пари.
Никой от мъжете не приличаше на грък. Нито изглеждаше безобиден. Саката им бяха провесени на облегалките на столовете и оръжията на хълбоците им се виждаха ясно. Когато Джо, Дион и Паоло влязоха с извадени пистолети, никой от мъжете не посегна към оръжието си, но Джо видя, че един-двама се канят да го направят.
Една жена сервираше напитки на масата. Тя остави подноса, взе цигарата си от пепелника и дръпна отегчено пред трите дула, насочени към нея. Сякаш бе очаквала за финал на вечерта да види нещо по-впечатляващо.
Джо и братята Бартоло носеха шапки, нахлупени ниско над очите, и черни кърпи, покриващи долната половина на лицата им. Това беше добре, защото, ако някой от присъстващите ги разпознаеше, им оставаше около половин ден живот.
"Нищо работа", бе казал Тим Хики. "Удряте призори, когато там ще са останали само един-двама тъпанари да броят печалбите."
А не петима въоръжени бандити, които играят покер.
Един от играчите попита:
– Знаете ли кой е собственикът на заведението?
Джо не познаваше мъжа, но знаеше кой е онзи до него – Брени Лумис, бивш боксьор и член на бандата на Албърт Уайт, който пък на свой ред бе най-големият конкурент на Тим Хики в контрабандата на алкохол. Напоследък се носеха слухове, че Албърт се запасява с автомати "Томпсън" за предстояща война. Вече се бе разчуло – избираш страна или надгробна плоча.
Джо заяви:
– Правете каквото ви кажем, и никой няма да пострада.
Мъжът до Лумис отново си отвори устата.
– Попитах те дали знаеш кой организира тази игра, кретен такъв.
Дион Бартоло го фрасна в устата с пистолета си. Удари го достатъчно силно, че да падне от стола и да му потече кръв. Така останалите щяха да се замислят дали не е по-добре да си замълчат, вместо да им разбият устата.
Джо нареди:
– Всички, освен момичето, на колене. Вдигнете ръце зад тила и сплетете пръсти.
Брени Лумис прикова Джо с поглед.
– Като приключи всичко това, ще се обадя на майка ти, момче. Ще й предложа хубав черен костюм, да ти отива на ковчега.
Говореше се, че Лумис, бивш боксьор на клуба "Меканикс Хол" и спаринг партньор на Злия Мо Мълинс, удрял като чувал, пълен с билярдни топки. Убивал хора за Албърт Уайт. Не точно, за да си изкарва хляба, а за да покаже на Албърт, че ако тази длъжност се превърне в позиция на пълен работен ден, то тя ще му се полага по старшинство.
Джо никога не бе изпитвал такъв страх, както когато се взря в мъничките кафяви очички на Лумис, но въпреки това му посочи с пистолет пода, изненадан, че ръката му не потрепна.
Брендън Лумис сплете пръсти зад тила си и падна на колене. Останалите го последваха.
Джо се обърна към момичето.
– Елате тук, госпожице. Няма да ви нараним.
Тя угаси фаса си и го погледна така, сякаш се канеше да си запали нова цигара и може би да си долее уиски в чашата. Тръгна към него – момиче на неговата възраст, на около двайсет години, със светли очи и толкова бяла кожа, че Джо почти можеше да види кръвта и тъканите отдолу.
Той я наблюдаваше как се приближава, докато братята Бартоло прибираха оръжията на картоиграчите. Пистолетите падаха с тежко тупване върху близката маса за блекджек, но момичето дори не потрепна. В сивите й очи танцуваха пламъчета.
Тя пристъпи към дулото на пистолета му и попита:
– Какво ще желаят господата към обира си?
Джо й подаде една от двете платнени торби, които носеше.
– Парите от масата, ако обичате.
– Веднага, господине.
Когато момичето тръгна обратно към масата, Джо извади чифт белезници от другата торба и я хвърли на Паоло. Паоло се наведе към първия картоиграч, окова китките му зад гърба и продължи със следващия.
Момичето събра купчината със залози от центъра на масата – Джо забеляза сред банкнотите и часовници и бижута, – а после събра и купчинките пред всеки играч. Паоло приключи с оковаването на мъжете на пода и се зае да им запушва устата с парцали.
Джо огледа стаята – рулетката зад гърба му, масата за крапс, опряна в стената под стълбите. Преброи три маси за блекджек и една за бакара. Покрай задната стена бяха подредени шест ротативки. Ниска маса с десетина телефона служеше за телефонна централа, а на дъска зад нея имаше списък с имената на конете от снощното дванайсето надбягване в Редвил. Върху единствената друга врата, освен онази, през която бяха влезли, с тебешир бе изписано "Т" за означаване на тоалетна, което бе съвсем логично, тъй като, когато пиеха, хората трябваше и да пикаят.
Само че когато бяха прекосили бара, Джо бе забелязал две други тоалетни – напълно достатъчни за подобно заведение. А пък и тази тоалетна бе заключена с катинар.
Той погледна към легналия със запушена уста на пода Брени Лумис, който обаче го наблюдаваше как прави връзката. Джо от своя страна наблюдаваше как Лумис прави връзката. И се увери, че е бил прав от мига, в който бе зърнал катинара – тоалетната изобщо не беше тоалетна.
Това беше сейфът.
Сейфът на Албърт Уайт.
Съдейки по оборота от казината на Хики през последните два дни – първият студен уикенд на октомври, – Джо подозираше, че зад вратата има едно малко богатство.
Малкото богатство на Албърт Уайт.
Момичето се върна при него с торба, пълна със залозите от покера.
– Десертът ви, господине – подаде му тя чувалчето.
Пронизителният й поглед го смущаваше. Тя не просто се взираше в него, а през него. Джо бе убеден, че вижда лицето му зад кърпата и нахлупената ниско шапка. Някоя сутрин щеше да се размине с нея на път до павилиона за цигари и щеше да я чуе как изкрещява: "Това е той!". Нямаше да има време дори да затвори очи преди куршумите да се врежат в тялото му.
Той взе торбата и разклати белезниците на един пръст.
– Обърнете се.
– Да, господине, веднага.
Момичето се обърна с гръб към него и кръстоса ръце зад себе си. Кокалчетата й се притискаха в кръста, пръстите й висяха над дупето и Джо се усети, че последното, което му трябва в момента, е да зяпа нечий задник.
Той щракна белезниците около китките й.
– Ще бъда внимателен.
– Не се притеснявайте заради мен – погледна го тя през рамо.
– Просто се опитайте да не оставяте белези.
Боже!
– Как се казвате?
– Ема Гулд. А вие?
– Издирвания.
– Кой ви издирва? Всички момичета или само полицаите?
Джо не можеше да говори с нея и да наблюдава стаята едновременно, затова я обърна към себе си и извади от джоба си парцал, за да й запуши устата. Парцалите всъщност бяха мъжки чорапи, които Паоло Бартоло бе откраднал от работното си място в "Улуъртс".
– Смятате да сложите чорап в устата ми.
– Да.
– Чорап. В устата ми.
– Чисто нов е, уверявам ви.
Тя повдигна вежди със същия като на косата й цвят на потъмнял месинг и меки и лъскави като хермелин.
– Не бих ви излъгал – добави Джо и усети, че казва самата истина.
– Лъжците обикновено казват точно това.
Тя отвори уста като дете, примирило се, че трябва да си изпие лекарството, и на Джо му се прииска да й каже още нещо, но не успя да измисли какво. Зачуди се дали да не й зададе някакъв въпрос, само за да чуе отново гласа й.
Ема присви очи, когато пъхна чорапа в устата й, опита се да го изплюе – обичайната реакция – и завъртя глава, когато видя канапа в ръката му, но Джо бе готов. Прокара връвта през устата и я завърза стегнато на тила й. Момичето го погледна така, сякаш до този момент цялата работа бе преминала напълно достойно – дори прекрасно, – но сега изведнъж той бе оплескал всичко.
– 50 процента коприна – рече Джо.
Тя повдигна вежди.
– Чорапът – обясни Джо. – А сега вървете при приятелите си.
Момичето коленичи до Брендън Лумис, който не сваляше очи от Джо.
Джо погледна към вратата на сейфа и се взря в катинара. Усети, че Лумис проследява погледа му и се обърна към него. Очите на Лумис станаха безизразни в очакване на следващия ход на Джо.
Без да сваля поглед от него, Джо рече:
– Да тръгваме, момчета. Приключихме.
Лумис примигна бавно и Джо реши да приеме това като примирие – или поне вероятност за примирие – и да се разкара от това място.

12

"Призоваването" от Кели Армстронг
книга първа от трилогията "Най-тъмните сили"


"Тийнейджърите вече могат да крещят с все сила, за да събудят мъртвите!" - Киркус Ревю

Моето име е Клоуи Сондърс и животът ми никога няма да бъде същият. Единственото, което исках, бе да срещна нови приятели, да излизам с момчета и всичко да продължи постарому. Вече дори не знам какво означава това. Всичко започна в деня, когато видях първия си дух и духът видя мен. Сега призраците са навсякъде и няма да ме оставят на мира. За капак на всичко, някак си се озовах заключена в Лайл Хаус, "специален дом" за проблемни тийнейджъри. И все пак Лайл Хаус не е това, което изглежда. Не казвайте на никого, но мисля, че съквартирантите ми са нещо повече от това, за което се опитват да се представят. Въпросът е на чия страна са те. А аз трябва да разкрия тъмните тайни на Лайл Хаус... преди скелетите да се върнат за мен.

Кели Армстронг е родена и живее в Канада, заобиколена от съпруг, три деца и внушителна менажерия. Учила е психология, занимавала се е с компютърно програмиране, посещавала е семинари по творческо писане. Сега създава бестселъри и взривява листите на Ню Йорк Таймс – както с хоръри и трилъри, чийто главен герой е Свръхестественото, така и с ърбън фентъзи истории за тийнейджъри. В актива си има 20 романа, които я нареждат сред най-успешните автори в света.


"Призоваването" е роман, който ще допадне както на по-младите, така и на по-възрастните почитатели на жанра свръхестествен хорър/трилър. Той притежава всички елементи, необходими за едно първокласно развлекателно четиво – интересен сюжет, вълнуващи загадки, убедителни герои и напрегнато действие. Същевременно е "свежа глътка" в модерната юношеска литература, защото историята не е за вампири и книгата не е романс, а прозата на Кели Армстронг изненадва с дълбочина и майсторски поднесени сцени на психологически ужас.


Мама бе забравила да предупреди новата бавачка за мазето.
Клоуи се олюляваше на горното стъпало, посягаше с пухкавите си ръчички и към двата парапета, но толкова силно трепереше, че едва успяваше да се задържи. И краката й трепереха, а кучешките главички на пантофките й чак подскачаха. Дори дъхът й излизаше на пресекулки и тя пухтеше, сякаш досега бе тичала.
– Клоуи? – чу се приглушеният глас на Емили откъм тъмното мазе. – Майка ти каза, че кока-колата е в студения килер, но не мога да я намеря. Ще слезеш ли да ми помогнеш?
Мама каза, че е уведомила Емили за мазето. Клоуи беше сигурна. Затвори очи, за да си спомни по-добре.
Преди мама и татко да излязат от къщи, тя си играеше в стаята с телевизора. Мама я повика и Клоуи изтича в салона, където мама я прегърна и се засмя, а куклата на Клоуи й намигна с едното си око.
– Виждам, че си играеш с Принцесата – искам да кажа с Пиратката Джасмин. Още ли не е успяла да спаси горкия Аладин от Злия дух?
Клоуи поклати глава и прошепна:
– Каза ли на Емили за мазето?
– И още как! Госпожица Клоуи да стои далеч от всякакви мазета. Тази врата ще стои затворена.
После татко надникна иззад ъгъла и мама каза:
– Трябва да обсъдим въпроса с преместването, Стийв.
– Само кажи и ще поставим табелата – отвърна татко и шеговито разчорли косата на Клоуи. – И да слушаш Емили, детенце!
След това тръгнаха.
– Клоуи, знам, че ме чуваш – кресна Емили.
Клоуи отлепи пръстите си от парапета и ги напъха в ушите си.
– Клоуи!
– Аз… н-не мог-га да с-сляза в мазето – извика Клоуи. – Н-не ми раз-зрешават.
– Е, сега аз отговарям за теб и ти казвам, че можеш. Вече си голяма.
Клоуи си наложи да стъпи на по-долното стъпало. Гърлото я стегна, виждаше всичко като през мъгла, сълзи напираха в очите й.
– Клоуи Сондърс, давам ти пет секунди, а после ще те довлека насила тук и ще заключа вратата.
Клоуи се втурна надолу с такава скорост, че краката й се оплетоха. Падна в основата на стълбата, глезенът й болезнено запулсира, а като се взря в тъмнината и зърна сенките, като чу скърцането и усети специфичната миризма на мазе, по лицето й се затъркаляха сълзи. Госпожа Хоб също беше там.
Имаше и други, преди госпожа Хоб да ги изплаши и прогони оттам. Като старата госпожа Милър, с която си играеха на криеница и която я наричаше Мери. Както и господин Дрейк, който все задаваше странни въпроси, например дали някой все още живее на луната. И други неща питаше, и в повечето случаи Клоуи не знаеше как да отговори, ала той се усмихваше и я хвалеше, задето бе толкова добро момиче.
Преди много обичаше да слиза в мазето и да разговаря с хората тук. Само трябваше да избягва да поглежда зад фурната, защото там висеше човек, а лицето му бе тъмночервено и подпухнало. Той мълчеше, ала зърнеше ли го, веднага я заболяваше коремчето.
– Клоуи? – отново долетя глухият глас на Емили. – Идваш ли?
Мама би я посъветвала: "Мисли си само за хубави неща, не за лоши." Ето защо, когато Клоуи взе и последните три стъпала, тя си мислеше за госпожа Милър и господин Дрейк, а не за госпожа Хоб… е, само мъничко.
Като слезе долу, примижа в тъмнината. Бяха включени само нощните светлини, онези, които Мама бе поставила навсякъде, след като Клоуи започна да се дърпа и да не иска да слиза в мазето; тогава Мама си бе помислила, че се страхува от тъмнината, което донякъде беше вярно, но само защото мракът означаваше, че госпожа Хоб може да се промъкне и да я хване.
Клоуи вече виждаше вратата на студения килер и без да отлепя поглед от нея, се придвижи нататък колкото е възможно по-бързо. Нещо помръдна и тя забрави, че не бива да поглежда зад фурната, но това бе само висящият от тавана мъж, който се поклащаше на въжето и ръката му ту се показваше, ту отново се скриваше.
Тя изтича към вратата на студения килер и широко я отвори. Вътре беше тъмно като в рог.
– Клоуи? – повика я от тъмното Емили.
Клоуи стисна юмручета. Емили наистина се държеше подло. Криеше се от нея…
Над главата й се чуха стъпки. Мама ли е? Вече си е у дома?
– Хайде, Клоуи. Нали не се боиш от тъмното? – засмя се Емили. – Да не си бебе?
Клоуи се намръщи. Емили нищо не знае. Тя е просто едно глупаво, подло момиче. Клоуи ще си вземе кока-кола, после ще изтича по стълбата нагоре и ще я обади на Мама, така че Емили никога повече няма да й е бавачка.
Облегна се на стената в тясното помещение и се помъчи да си спомни къде точно Мама държеше кока- колата. Като че ли на рафта. Стрелна ръце нагоре и се повдигна на пръсти. Напипа хладната метална кутия.
– Клоуи? Клоуи!
Пронизителният глас на Емили долиташе отдалече. Стъпките трополяха по пода на горния етаж.
– Клоуи, къде си?
Клоуи изпусна кутията, която оглушително изтрещя на циментовия под, търкулна се в краката й със съскане и цвърчене, като разпръскваше газираната течност около пантофките й.
– Клоуи, Клоуи, къде си? – някой зад гърба й заимитира гласа на Емили, но не съвсем успешно.
Клоуи бавно се обърна назад.
На вратата стоеше старица в розов жакет, а очите и зъбите й блестяха в мрака. Госпожа Хоб. Клоуи искаше да стисне очи, ала не посмя, защото така само щеше да влоши нещата.
Кожата на госпожа Хоб се бърчеше и гърчеше. После почерня и светна, запращя като съчки в огън на открито. Големи късове се отделяха и цопваха на пода. Косата й изгаряше с цвъртене. След малко от нея не остана нищо, освен голият й череп, по който тук-там висяха парченца почерняла плът. Челюстите й се отвориха, а зъбите й продължаваха да блестят.
– Добре дошла отново, Клоуи.

*

Тя коленичи и измъкна една торба изпод леглото си.
– Не знам какво точно ще ти е нужно, но миналата година направих нещо подобно, така че съм събрала всичко, което използвахме. Тук има чаша, подправки, свещ… – Ръката й се стрелна към устата. – Кибритени клечки! О, не, нямаме кибритени клечки. Заключват ги заради Рей. Можем ли да го направим, без да палим свещта?
– Какво да направим? – разтърках лицето си. Не бях взела хапче за сън, но съзнанието ми бе все още замъглено – сякаш плувах в море от топчета памук. – Какво точно ще правим, Лиз?
– Сеанс, разбира се.
Съзнанието ми тутакси се проясни и аз се попитах дали това не е някаква шега. Ала по лицето й разбрах, че не е. Спомних си какво бе казала Тори на масата днес.
– За пол… полтъргайста ли? – предпазливо попитах аз.
Лиз се втурна към мен с такава бързина, че аз притиснах гръб в стената и протегнах напред ръце, за да се предпазя. Но тя се строполи до мен с широко отворени очи.
– Да! – отвърна. – В мен има полтъргайст. Толкова е очевидно, ала те не го виждат. Непрекъснато повтарят, че си измислям. Но как бих могла да запратя молива с такава сила? Някой видя ли ме да го хвърлям? Не. Госпожица Уенг ме вбеси и моливът литна и я удари, а всички казват: "О, Лиз го направи". Но не са прави.
– И това беше пол-полтъргайстът?
– Точно така! Според мен той иска да ме закриля, защото всеки път, щом се вбеся, наоколо ми се разхвърчават разни предмети. Опитах се да му говоря, да го накарам да престане. Но той не ме чува, защото не мога да разговарям с духове. Затова ми трябваш ти.
С мъка запазих спокойно изражение на лицето си. Веднъж гледах документален филм за един полтъргайст. Обикновено се случва с момичета като Лиз – тревожни деца, жадни за внимание. Някои си мислят, че момичетата правят номера. Други са на мнение, че енергията, която излъчват – играта на хормоните, примесена с яростта им – карат предметите да се движат.
– Ти не ми вярваш – забеляза тя.
Не, не съм казала…
– Не ми вярваш! – Тя се изправи на колене, а от очите й захвърчаха мълнии. – Никой не ми вярва!
– Лиз, аз…
Шишенцата с гел за коса зад гърба й се разклатиха. Празните закачалки в гардероба задрънчаха. Впих пръсти в матрака.
– Д-добр-ре, Лиз. Виж-ждам…
– Не, не виждаш!
Тя удари долу с ръце. Шишетата се изстреляха нагоре във въздуха и се разбиха в тавана с такава сила, че пластмасата експлодира. Гелът за коса потече надолу.
– Виждаш ли?
– Д-да.
Отново вдигна ръце като диригент, под чиято палка зазвучава крешчендо. От стената падна една фотография. Тя се удари в твърдия дървен под и наоколо се разпиляха стъкълца. Падна още една. После трета. Едно стъкълце се удари в коляното ми. На мястото на удара се появи кръв и потече надолу по крака ми.
С крайчеца на окото си зърнах как снимката, окачена над леглото ми се заклати. Изскочи от мястото си.
– Не! – извика Лиз.
Аз се свих. Лиз замахна към мен и ме избута встрани. Фотографията ме удари по рамото. Тя се изви. И двете се търкулнахме от леглото и тежко тупнахме на пода.
Останах да лежа на хълбок и се мъчех да си поема дъх.
– Много съжалявам – задъхано изрече тя. – Не исках… Нали видя какво става? Не мога да го контролирам. Когато се ядосам, всичко…
– Мислиш, че е полтъргайст, така ли?
Тя кимна, устните й трепереха.
Нямах представа какво става. Ала не беше полтъргайст – глупости! – но ако тя мислеше, че е това, ако си мислеше, че мога да му кажа да престане, той щеше да
спре.
– Добре – съгласих се аз. – Вземи свещта и ще…
Вратата се отвори с гръм и трясък. В рамката се появи силуетът на госпожа Талбът, облечена в хавлия за баня. Тя запали лампата. Аз се отдръпнах, като премигвах на светлината.
– Боже мой! – прошепна ужасена тя. – Елизабет. Какво си направила?
Скочих на крака.
– Не беше тя. Аз-аз-аз…
Започнах да пелтеча. Думите бягаха от устата ми. Погледът й зашари из стаята, тя видя парченцата стъкло на пода, капещия от тавана гел за коса, цветните петна по
стените от експлодиралия грим и аз разбрах, че не може да намери разумно обяснение на видяното.
Погледът й се спря на крака ми и тя изпищя.
– Няма нищо – казах и повдигнах крак, за да изтрия кръвта. – Не се тревожете. Малко се порязах. Когато си бръснех краката.
Тя мина покрай мен, а погледът й бе вперен в покрития със стъкла под.
– Недейте – прошепна Лиз. – Моля ви. Не исках.
– Всичко е наред, мила. Ще ти помогнем.
В стаята влезе госпожица Ван Доп със спринцовка в ръка. Тя заби успокоителната инжекция в ръката на Лиз, докато госпожа Талбът се мъчеше да я укроти, като й говореше, че ще я прехвърлят в по-добра болница, по-подходяща за нея, където ще й помогнат да се възстанови по-бързо.

*

Втурнах се към Дерек. Той се бе скрил дълбоко в сенките, бе застанал на четири крака, а горната част на тялото му и главата му едва се различаваха в мрака. От него лъхаше на пот, а вятърът носеше и една остра, горчива миризма, от която гърлото ми се сви и рефлекторно отблъсна вонящия въздух.
Тялото му се напрегна и той повърна.
– Дерек? – прошепнах аз. – Клоуи е.
Той се стегна и строго изрече:
– Върви си.
Думите прозвучаха като ръмжене, откъснало се от гърлото му, и едва се разбираха.
Пристъпих към него и казах с още по-тих глас:
– Саймън тръгна. Убедих го да тръгне и да ме остави да те намеря.
Гърбът му се изви, ръцете му се разпериха, бледите му пръсти се впиха в пръстта. Тих стон, прекъснат от мучене.
– Намери ме. Сега си върви.
– Нима мислиш, че ще те оставя в това състояние? – Направих още една крачка напред. Вонята на повръщано ме накара да запуша носа си с ръка. Задишах през устата. – Щом повръщаш, значи имаш нещо по-сериозно от треска. Нужно ти е…
– Заминавай! – Заповедта му прозвуча като животинско ръмжене и аз колебливо отстъпих назад.
Той отпусна глава. Още един стон, този път завършващ във фалцет, като скимтене. Беше облякъл тениска и когато вкопа отново пръсти в земята, мускулите му изпъкнаха като буци. Ръцете му потъмняха, сякаш някаква сянка премина над тях, после отново избледняха в заобикалящата ни тъмнина.
– Дерек, аз…
Гърбът му се изви и се издигна толкова нависоко, че видях линията на гръбнака му, тениската му се дръпна нагоре, мускулите му се извиваха и се гърчеха. После той клюмна, а накъсаното му неравно дишане се чуваше като шумоленето на листата.
– Моля те. Тръгвай. – Той смотолеви думите, сякаш изобщо не си отваряше устата.
– Имаш нужда от помощ…
– Не!
– Тогава от Саймън. Ще доведа Саймън. Ще…
– Не!
Той се изви и аз зърнах лицето му – изкривено, обезформено… чуждо. Отпусна глава, преди да успея да съобразя какво точно бях видяла.
Отвори уста и от нея се изтръгна ужасен първичен звук, сякаш изповръщаше вътрешностите си. Гърбът му отново се стрелна нагоре, ръцете му се разпериха докрай, костите му изпукаха. Ръцете му почерняха, после пак избледняха, мускулите и сухожилията му заиграха. В същия миг луната надникна иззад облака и когато ръцете му отново почерняха, видях, че по кожата му израснаха косми, подадоха се на повърхността и отново се скриха. А дланите му… Пръстите му се удължиха и се извиха, като нокти на хищник, които се забиваха в пръстта, докато гърбът му се извиваше нагоре като арка.

13
Ето нещо, което препоръчвам горещо на любителите на SF:


"Зора" от Октавия Е. Бътлър
(Кн.1 от трилогията Ксеногенезис)

Лилит Аяпо е в Андите и оплаква смъртта на съпруга и детето си, когато война унищожава Земята. Векове по-късно тя е върната към живот... от изумително способни извънземни, които се наричат оанкали. Водени от непреодолима нужда да лекуват другите, оанкалите се опитват да спасят нашата умираща планета, като се свържат генетично с човечеството. Лилит и останалата част от човечеството са обречени да делят света с тези необичайни чуждоземци. Това е тяхната история...

Октавия Бътлър ни показва по един много интелигентен начин "Прекрасния нов свят", видян през очите на жена.
Харлан Елисън

Смятам Октавия за най-важната писателка фантаст след Мери Шели.
Стивън Барнс

Блестящо представление. Предизвикателно и пророческо.
"Сиатъл Таймс"

"Зора" показва Октавия Бътлър на върха на възможностите й.
"Есънс"

Бътлър в блестяща форма... минималистична жива проза, интригуващи, добре развити идеи, солидни герои, ярко повествование.
"Къркъс Ривю"

Октавия Естел Бътлър, често наричана "голямата дама на научната фантастика", е родена в Пасадена, Калифорния на 22 юни 1947 г. В края на 60-те учи в Калифорнийския университет и посещава програма за творческо писане, водена от писателя Харлан Елисън. Първият й разказ е публикуван в антологията за научна фантастика "Клариън" през 1971 г. Първият й роман Patternmaster от поредицата Patternist излиза през 1976 г. След публикацията и успеха на "Родство" през 1979 г. Бътлър се отдава изцяло на писането. Печели наградата "Хюго" през 1984 г. за разказа "Звуци", а през 1985 г. новелата "Блъдчайлд" печели освен "Хюго", наградата "Небула", наградата "Локус" и наградата за най-добра научна фантастика на "Сайънс Фикшън Кроникъл". Сред останалите книги на Октавия Бътлър се нареждат трилогията "Ксеногенезис, Притча за Сеяча", финалист за наградата "Небула" и сред десетте най-добри книги на "Ню Йорк Таймс" за 1993 г. Продължението на романа – "Притча за Талантите", печели "Небула" през 1998 г. Октавия Бътлър умира в резултат на нелеп инцидент на 24-ти февруари 2006 г. на 58-годишна възраст.

* * *

– Не съм човек – каза той. – Не съм човешко същество.
Тя пристъпи назад към леглото, но не седна.
– А какво си?
– Тук съм, за да ти кажа и... покажа. Сега ще ме погледнеш ли?
Тя вече го гледаше... него, съществото... затова се намръщи.
– Но светлината...
– Ще се смени, когато си готова.
– Ти си... какво? От друг свят?
– От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни.
– Мина ми през ума – прошепна Лилит. – Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни.
Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да й проговори, докато не направи това, което иска – докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология?
Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в в клетката си.
– Добре – каза тя. – Покажи ми.
Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос – никаква издатина, никакви ноздри – само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу – бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад – с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам – нещо като естествена трахеотомия.
Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко.
– Не искам да те обиждам – каза тя, – но ти мъж ли си, или жена?
– Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат – каза то, – но в случая може да се каже, че съм мъж.
Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо.
– Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е – каза той. – Реалността, изглежда, притеснява човеците.
– Какво?
– Ела по-близо и погледни.
Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойствена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него.
– О, боже – прошепна тя.
И косата или каквото и да беше това се раздвижи.
Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята.
Тя замръзна, опитваше се да види, да разбере. И тогава внезапно осъзна. Отстъпи назад, засуети се около леглото и се насочи към стената отсреща. Когато нямаше накъде да продължи, тя се изправи до стената, взирайки се в него.
Медуза.
Някои от космите се гърчеха произволно и приличаха на гнездо подплашени змии, плъзнали във всички посоки.
Отвратена, тя извърна лицето си към стената.
– Не са отделни организми, това са сензорни органи. С нищо не са по-опасни от твоите очи и нос. За тях е естествено да се движат в отговор на моите желания или емоции или под влияние на външни стимулации. Имаме ги също по телата си. Ние се нуждаем от тях по същия начин, по който вие имате нужда от вашите уши, нос и очи.
– Но... – обърна се към него, невярваща.
Защо са му нужни такива неща – пипала, – за да подсилват сетивата му ли?
– Като можеш – каза той, – доближи се и ме погледни. Имаше хора, които мислеха, че са видели човешки сетивни органи на главата ми, а след това ми се ядосаха, защото разбраха, че са сгрешили.
– Не мога – прошепна тя, въпреки че точно в този момент й се искаше да го направи.
Възможно ли е толкова да се е заблуждавала и собствените й очи да са я подвели?
– Ще го направиш – каза той. – Сензорните ми органи не са опасни за теб. Ще трябва да свикнеш с тях.
– Не!
Пипалата бяха еластични. При вика й някои от тях се издължиха и се протегнаха към нея. Тя си представи големи, гърчещи се, бавно умиращи червеи, разпънали се на тротоара след дъжд. Представи си малки морски плужеци с пипала – голохрили, израснали до размера и формата на човек и по един перверзен начин приличащи на човешки същества повече от земните хора. И въпреки това се нуждаеше от говора му. Безмълвен, той й беше чужд. Тя преглътна.
– Не млъквай. Говори!
– Да?
– Защо все пак говориш английски толкова добре?
Трябва да имаш поне някакъв акцент.
– Хора като теб ме научиха. Аз говоря няколко човешки езика. Започнах да ги уча от малък.
– Колко още човеци има тук? И какво наричаш „тук”?
– Това е моят дом. Може да го наричаш кораб – огромен е в сравнение с тези, които сте построили. Това, което всъщност представлява, не може да се преведе точно. Но ти ще бъдеш разбрана, ако го наричаш кораб. Движи се в орбита около Земята, малко зад орбитата на Луната. А за това, колко човеци има тук – всички оцелели след вашата война. Прибрахме колкото можахме. Онези, които не открихме навреме, умряха от раните си, от болести, глад, радиация, студ... Тях намерихме по-късно.
Тя му повярва. В опита си да се саморазруши, човечеството направи планетата необитаема. Тя беше сигурна, че ще умре, въпреки че оцеля при бомбардировките без драскотина. Смяташе оцеляването си за нещастие – обещание за бавна смърт. И сега...
– Има ли нещо останало на Земята? – прошепна тя. – Нещо живо, искам да кажа.
– О, да. Времето и усилията помогнаха за възстановяването й.
Това я накара да спре. Тя успя да го погледне за момент, без да се разсейва от бавно извиващите се пипала.
– Възстановявате я? Защо?
– За да се използва. Един ден вие ще се върнете там.
– Ще ме изпратите обратно там? И другите хора?
– Да.
– Защо?
– Това ще научиш постепенно.
Тя се намръщи.
– Добре, започвам сега. Кажи ми.
Пипалата му се раздвижиха. Поотделно те изглеждаха по-скоро като големи червеи, отколкото като малки змии. Ставаха дълги и тънки или къси и дебели, когато... Когато какво? Когато променяше настроението си? Когато насочваше вниманието си към нещо? Тя извърна поглед.
– Не – каза той рязко. – Ще говоря с теб само ако ме погледнеш, Лилит.
Сви ръката си в юмрук и нарочно заби ноктите в дланта си, докато те не разкъсаха кожата. Докато болката все още отвличаше вниманието й, тя се обърна към него.
– Как се казваш? – попита тя.
– Каалтедийнждая лел Кахгаят аж Динсо.
Вторачи се в него, после въздъхна и поклати глава.
– Ждая – каза той. – Тази част от името представлявам аз. Останалото е моето семейство и други неща.
Тя повтори краткото име, като се опитваше да го каже точно като него и правилно да произнесе непознатото приглушено ж.
– Ждая, искам да знам каква е цената на помощта ви. Какво искате от нас?
– Не повече от това, което можеш да ни дадеш, но повече от това, което можеш да разбереш и възприемеш в този момент, тук и сега. В началото ще ти е нужно нещо повече от думите. Има неща навън, които трябва да видиш и чуеш.
– Кажи ми нещо сега, независимо дали ще го разбера, или не.
Пипалата започнаха да правят вълнообразни движения.
– Мога само да кажа, че вие, хората, притежавате нещо ценно за нас. Наистина ще се убедиш в това, ако ти кажа, че измерено с вашата мярка за време, са минали милиони години, преди ние да се осмелим да попречим на самоунищожителните действия на хора от друга планета. Много от нас оспорваха благоразумието на тази идея. Мислехме... че сте постигнали съгласие. Че всички сте искали да умрете.
– Няма разумни същества, които биха го направили!
– Напротив. Някои са го правили. И заради тях понякога са били унищожавани цели кораби с наши хора. Взехме си поука. Масовите самоубийства са едно от нещата, при които не се намесваме.
– Сега разбирате ли какво се е случило с нас?
– Ясно ми е какво се е случило. Това ми е... много чуждо. Плашещо и чуждо.
– Да, и аз се чувствам по подобен начин, въпреки че това бяха моите хора. Беше... пълно безумие.
– Повечето от хората, които прибрахме, бяха скрити под земята. Основно те бяха отговорни за разрушенията.
– И са още живи?
– Някои от тях.
– И вие възнамерявате да ги върнете на Земята?
– Не.
– Какво?
– Тези, които са още живи, са много стари. Използвахме ги внимателно и от тях научихме биология, език и култура. Пробуждахме по няколко от тях и ги оставяхме да живеят в различни части на кораба, докато ти спеше.
– Спала съм... Ждая, колко време съм спала?
Той прекоси стаята, отиде до платформата, сложи многопръстовата си ръка на нея и се издигна нагоре. С крака, свити под тялото, леко се придвижи на ръце до средата на платформата. Цялата последователност от движения беше много плавна и естествена. Беше й чужда и я заплени.
Изведнъж осъзна, че той беше с няколко стъпки по-близо до нея. Отскочи назад. След което се почувства адски глупаво и опита да се върне. Той се бе сгънал в седнала поза, която изглеждаше неудобна. Не обърна внимание на резките й движения – само пипалата на главата му се насочиха към нея като понесени от вятър. Той сякаш я гледаше, докато тя бавно пристъпваше назад към леглото. Възможно ли беше създание със сензорни пипала вместо очи наистина да вижда?
Щом се приближи по-близо до него, тя седна на пода. Това беше всичко, което можеше да направи, за да остане на мястото си. Сви колене към гърдите си и ги прегърна плътно.
– Не разбирам защо съм... защо толкова се страхувам от теб – прошепна тя. – От начина, по който изглеждаш, искам да кажа. Не си чак толкова различен. Има... по-скоро, имаше живи същества на Земята, които много приличаха на теб.
Той не каза нищо.
Погледна го намръщено, страхувайки се, че отново е изпаднал в едно от неговите дълги мълчания.
– Или е заради нещо, което правиш – настоя тя. – Нещо, за което аз не знам.
– Тук съм, за да те науча как да се чувстваш комфортно с нас – каза той. – Справяш се чудесно.
Тя не мислеше така.
– Какво направиха другите?
– Няколко се опитаха да ме убият.
Тя преглътна. Беше изумена, че бяха превъзмогнали отвращението и се бяха осмелили да го докоснат.
– Какво им направи?
– За това, че се опитаха да ме убият?
– Не, да ги подтикнеш да го направят.
– Нищо повече от това, което правя с теб сега.
– Не разбирам.
Тя се насили да го погледне.
– Можеш ли наистина да виждаш?
– Много добре.
– Различаваш ли цветове? Перспектива?
– Да.
И все пак беше факт, че той нямаше очи. Сега можеше да види, че това бяха само тъмни петна, там пипалата просто бяха израснали нагъсто. Същият беше случаят и с двете страни на главата му, където се предполагаше, че трябва да са ушите. Имаше и отвори на гърлото му, но пипалата около тях не изглеждаха толкова тъмни колкото другите. Полупрозрачни, бледосиви червеи.
– В действителност – каза той – трябва да знаеш, че виждам от всяко място, на което имам пипала, и виждам всичко, без значение дали го осъзнавам, или не. Аз не мога да не виждам.
Това звучеше ужасно – да не можеш да затвориш очите си, да се отпуснеш в уединената тъмнина зад собствените си клепачи.
– Спиш ли изобщо?
– Да, но не по начина, по който спиш ти.

14

"Кървави книги" том 2 от Клайв Баркър

Готови ли сте за нова разходка в стряскащото въображение на Баркър? Този път ще се спуснете с него до дълбините на страха, за да откриете същността на чистия, неподправен ужас; ще се състезавате с Дявола в надпреварата на века за спечелване на души и ще разберете защо не трябва да спите с жени, способни да ви убият със силата на желанието си; ще бъдете погребани живи в пясъка на пустинята, за да научите, че кръвта вода не става, и ще се убедите, че звярът си остава звяр, дори да е облечен като джентълмен.

Сборникът "Кървави книги" е носител на наградите "Уърлд Фентъзи" и "Бритиш Фентъзи".

Клайв Баркър е британски писател, филмов режисьор, сценарист, продуцент, актьор и художник. Когато дебютната му книга - сборникът с разкази и новели, който държите в ръцете си - е публикувана в Щатите, Стивън Кинг казва: "Видях бъдещето на ужаса... и то се казва Клайв Баркър". Днес шестте тома на "Кървави книги" са издадени в над 40 държави, а Баркър е един от водещите съвременни писатели в жанровете хорър и фентъзи. Много от произведенията му (сред тях и разказите в този сборник) са екранизирани, а филми като "Хелрейзър", "Кендимен" и "Среднощният влак за месо" превръщат автора в световна хорър икона.
До момента Баркър е написал над 30 книги – романи, новели, сборници с разкази и пиеси, стихосбирки, част от които са отличени с престижни литературни награди като "Уърлд Фентъзи", "Бритиш Фентъзи" и "Брам Стокър". Той е фантастичен, поетичен, метафоричен и сюрреалистичен, прозата му е едновременно страховита и красива, с много дълбочина и оригинални идеи. Някои от историите му са гротескни и странни, други са плашещи, ужасяващи и шокиращи, трети са комично-забавни. Но всички са написани със забележително черно чувство на хумор, с ирония към нравите и пороците на съвременното общество.
Баркър има невероятно въображение. Всеки негов разказ е една голяма метафора. И крие послание. Ако го държите здраво за ръка и не се отклонявате много от магистралата на неговото подсъзнание, може би ще намерите посланието. Дали ще се осмелите да го извадите на повърхността - зависи изцяло от вас.
Но имайте предвид, че ви очаква пътешествие, което се помни цял живот.
Така че внимавайте къде стъпвате.


Ето малко от съдържанието на този том:


Ужас

На шестгодишна възраст го блъсна кола. Нараняванията не бяха сериозни, но сътресението увреди слуха му частично. За него това бе дълбоко разтърсващо преживяване; не можеше да проумее защо внезапно се е оказал откъснат от света. Беше необяснимо мъчение за едно дете; струваше му се, че продължава цяла вечност.
В един момент животът му беше изглеждал истински, пълен с викове и смях. В следващия Стив се бе оказал откъснат от всичко това и външният свят се превърна в аквариум, пълен с гротескно усмихнати риби. Още по-лошо, понякога страдаше от така наречения на медицински език тинитус – бучащ или звънтящ шум в ушите. Главата му се изпълваше с най-необичайни звуци, възклицания и подсвирквания, които се явяваха един вид звукови ефекти, украсяващи плясъците на външния свят. В такива моменти стомахът му започваше да се бунтува, а около челото му се стягаше железен обръч, който раздробяваше мислите му на фрагменти, разрушаваше координацията между ръцете му, между намерението и изпълнението. Заливаше го вълна от паника, която правеше света напълно неразбираем, а главата му не спираше да звънти и бучи.
Но най-лошите страхове го връхлитаха нощем. Понякога се будеше в успокоителната допреди инцидента утроба на стаята си, за да открие, че звънтенето е започнало още в съня му.
Отваряше рязко очи. Тялото му бе мокро от пот. В съзнанието му бушуваше оглушителна врява, от която не можеше да избяга. Нищо не можеше да заглуши шума в главата му и да му върне света, с неговите разговори, смях и плач.
Сам.
Това бе началото, средата и края на ужаса. Стив беше абсолютно сам с какофонията. Затворен в тази къща, в тази стая, в това тяло, в тази глава; затворник на глухата сляпа плът.
Беше почти непоносимо. Понякога момчето се разплакваше в нощта, без да осъзнава, че вдига шум и рибите, които му бяха родители, идваха, светваха лампата и се опитваха да го успокоят, опитваха се да му помогнат, като правеха физиономии над леглото му, а немите им усти се кривяха грозно.

* * *

Деветнадесета: Тя се мие. Съблечена е до кръста, виждат се големите й гърди, лицето й е лишено от всякакво изражение. Месото е по-тъмно, отколкото на предишните снимки.
-   Миеше се редовно. Не оставяше да изминат и дванадесет часа, без да се измие от главата до петите.
-   Месото изглежда...
-   Развалено?
-   Тъмно.
-   В малката й стая е доста топло, има и няколко мухи. Открили са месото и са го нацвъкали с яйца. Да, вече е порядъчно развалено.
-   Това част от плана ли е?
-   Разбира се. Ако месото я отблъсква, когато е прясно, колко ли противно й се струва, когато е развалено? Това е същността на дилемата й, нали? Колкото по-дълго отлага да се нахрани, толкова по-силно ще бъде отвращението й към храната, с която разполага. Хваната е натясно между ужаса, който изпитва от месото, и страха, че ще умре. Кое ще надделее?
Стив също бе хванат натясно.
От една страна тази шега вече бе отишла твърде далеч и експериментът на Куейд се бе превърнал в упражнение по садизъм. От друга страна искаше да научи как завършва историята. Не можеше да отрече, че има нещо пленително в това да наблюдава страданията на жената.
Следващите седем снимки – от двадесета до двадесет и шеста – показваха едни и същи повтарящи се действия. Спане, миене, пикаене, съзерцаване на месото. Спане, миене, пикаене...
После двадесет и седмата.
-   Виждаш ли?
Тя взема месото.
Да, взема го с изкривено от ужас лице. Говеждият бут вече е напълно развален, покрит е с малки точици – яйцата на мухите. Гадост.
-   Тя го захапва.
На следващата снимка лицето й е заровено в месото.
На Стив му се стори, че усеща вкуса на разложената плът в задната част на гърлото си. Представи си вонята и дори почувства как сокът от гнилото месо се стича по езика му. Как е могла да го направи?
Двадесет и девета: Черил повръща в кофата в ъгъла на стаята.
Тридесета: Седи и гледа масата. Тя е празна. Каната с вода е разбита в стената. Чинията е счупена. Говеждото лежи на пода в слузеста локва.
Тридесет и първа: Тя спи. Главата й е заровена в преплетените й ръце.
Тридесет и втора: Станала е. Гледа отново месото, съпротивлява се на желанието. Гладът, който изпитва, е очевиден. Също и отвращението.
Тридесет и трета: Спи.
-   Колко време е изминало? – попита Стив.
-   Пет дни. Не, шест.
Шест дни.
Тридесет и четвърта: Фигурата на Черил е размазана, изглежда се блъска в една от стените. Може би си блъскаше главата в нея, Стив не беше сигурен. Не посмя да попита. Част от него не искаше да научи отговора.
Тридесет и пета: Отново спи, този път под масата. Спалният чувал е разкъсан, стаята е осеяна с парчета плат и вълма от вата.
Тридесет и шеста: Тя говори на вратата, говори през вратата, макар да знае, че няма да получи отговор.
Тридесет и седма: Черил яде гранясалото месо.
Седи спокойно под масата като първобитна жена в пещерата си, захапала е месото с предните си зъби и го разкъсва. Лицето й отново е безизразно, цялата й енергия е вложена в действието. Трябва да се нахрани. Да яде, докато гладът изчезне, докато агонията в стомаха и гаденето в главата й преминат.
Стив гледаше втренчено фотографията.


Адска надпревара

Този септември Адът излезе по улиците и площадите на Лондон от ледените дълбини на Деветия кръг и беше толкова студен, че не успя да го стоплии дори зноят на циганското лято. Както винаги, бе подготвил плановете си внимателно, защото плановете са си планове, което ще рече несигурни. Този път постъпи малко по-педантично от обикновено, като провери всяка подробност по два и по три пъти, за да е сигурно, че има всички шансове да спечели важното състезание.
Никога не му бе липсвал състезателен дух, беше изправял огъня срещу плътта милион пъти през вековете; случваше се да спечели, но по-често беше губил. В крайна сметка облогът и двубоят лежаха в основата на неговия успех. Без стремежа на хората да се конкурират, да се пазарят и обзалагат, Пандемониум отдавна да е опустял. Танци, надбягвания с кучета, надсвирване: всичко беше състезание, в което с достатъчно съобразителност можеше да спечели някоя и друга душа.
Затова през един ясен ден Адът се появи в Лондон – за да се състезава и да спечели, ако успее, достатъчно души, които да обрече на вечни мъки през идните столетия.

* * *

В една тясна безименна алея западно от "Фетър Лейн", където сенките бяха особено гъсти, мерцедесът спря. Скрит зад ъгъла на двадесетина метра от колата, Камерън видя как шофьорът отвори вратата и мъжът без устни, следван плътно от двойника на Войт, слязоха и побързаха да се пъхнат в една невзрачна сграда. Когато и тримата се скриха от погледа му, той подпря велосипеда на стената и ги последва.
На улицата цареше гробовна тишина. От това разстояние ревът на тълпата звучеше като шепот. Сякаш тази алея беше част от съвсем друг свят. Свят на пробягващи сенки на прелитащи птици, на сгради със зазидани прозорци и лющеща се боя и на миризма на гнило в застиналия въздух. В канавката лежеше мъртъв черен заек с бяло петно на врата – нечий изгубен домашен любимец. Рояк мухи се издигаха от трупа и кацаха по него, ту стреснати, ту настървени от глад.
Камерън се промъкна колкото се може по-тихо до отворената врата. Предпазливостта му се оказа излишна. Тримата мъже отдавна бяха напуснали тъмния коридор. Въздухът в преддверието бе студен и миришеше на влага. С безстрашен вид, но свито сърце, Камерън влезе в сградата със зазидани прозорци. Тапетите в коридора имаха лайнян цвят, боята на цокъла – също. Сякаш вървеше във вътрешността на черво - черво на мъртвец, студено и гадно. Стълбището в дъното на коридора бе срутено и блокираше достъпа до горния етаж. Мъжете явно не бяха продължили нагоре, а надолу.
До неизползваемото стълбище имаше избена врата и Камерън чу гласове, които идваха изпод земята.
"Сега или никога", помисли си той и отвори вратата само колкото да се промъкне в тъмнината зад нея. Въздухът беше леден. Не просто студен или влажен, а мразовит. За миг си помисли, че е влязъл в хладилен склад. Дъхът му излизаше като пара, направо му идеше да затрака със зъби.
"Късно е да се връщам", каза си Камерън, и заслиза по хлъзгавите, сякаш покрити със скреж стъпала. Тук тъмнината не беше толкова непрогледна. В долния край на дългото стълбище мъждукаше бледа светлина, чийто студен блясък нямаше нищо общо с дневната светлина. Камерън погледна с копнеж към отворената врата зад себе си. Видя му се доста примамлива, но той бе любопитен, много любопитен. Не му оставаше друго, освен да продължи да слиза.
Миризмата, която изпълваше мястото, го удари в ноздрите. Камерън имаше слабо обоняние, а вкусовите му рецептори бяха дори по-зле, както обичаше да казва жена му. Тя твърдеше, че той не може да различи чесън от роза и вероятно бе права. Обаче миризмата в това подземие му напомни за нещо, което предизвика киселини в стомаха му.
Кози. Миришеше – ех, жена му да беше тук, та да й каже, че се е сетил – на кози.
Вече беше в долния край на стълбите, намираше се на шест, може би дори на девет метра под земята. Гласовете все още звучаха приглушено, сякаш идваха иззад втора врата.
Стълбището свърши и Камерън се озова в малка стая. Стените й бяха зле варосани и надраскани с неприлични графити, главно изображения на сексуални сцени. На пода имаше канделабър със седем гнезда. Две от опушените свещи бяха запалени и горяха с мръсен, почти синкав пламък. Сега миризмата на кози бе по-силна и примесена с отвратително сладникав аромат, достоен за турски бордей.
В стаята имаше две врати и разговорът идваше иззад едната. Като стъпваше предпазливо по хлъзгавия под, той се приближи до нея и наостри уши, за да чува по-ясно гласовете. Звучаха напрегнато.
-   ...побързай...
-   ...правилните умения...
-   ...деца, деца...
Смях.
-   Вярвам, че утре всички ние...
Отново смях.
Изведнъж му се стори, че гласовете смениха посоката си, сякаш говорещите се приближаваха към вратата. Камерън отстъпи три крачки назад по ледения под, като едва не събори свещника. Пламъчетата потрепнаха и запращяха.
Трябваше да избере – или стълбите, или другата врата. Стълбите бяха пътят за бягство. Ако ги изкачеше, щеше да е извън опасност, но никога нямаше да разбере. Никога нямаше да узнае защо тук беше толкова студено, защо бяха сини пламъчетата, защо миришеше на кози. Вратата предоставяше възможност. Като отстъпи към нея, без да отделя очи от отсрещната врата, Камерън натисна леденостудената месингова дръжка. Тя се завъртя с известно затруднение и той се скри зад нея, точно когато се отвори отсрещната врата. Двете движения бяха в абсолютен синхрон.
Господ беше с него.
Докато затваряше вратата обаче, разбра, че е направил грешка. Господ изобщо не беше с него.
Игличките на студа пронизаха главата, зъбите, очите, пръстите му. Имаше чувството, че са го хвърлили гол върху айсберг. Кръвта сякаш застина във вените му; слюнката замръзна на езика му, усети боцкане по лигавицата на носа си, тъй като слузта по нея се превърна в ледени кристалчета. Студът сякаш го парализира, не можеше дори да се обърне.
Като движеше едва-едва ръцете си, Камерън заопипва джобовете си с пръсти, толкова вцепенени, че можеха да ги отрежат, без да усети.
Запалката залепна за дланта му. Влажните му от пот пръсти вече се бяха покрили със скреж. Той се опита да я запали като щит срещу тъмнината, като щит срещу студа. След многократни опити от нея най-сетне изскочи малко пращящо пламъче.
Помещението бе голямо: истинска ледена пещера. Стените и неравният таван засияха с множество блестящи искрици. Над главата му висяха остри като копия ледени сталактити. Подът, на който едва се крепеше, се спускаше под наклон към една дупка в средата на помещението. Краищата и стените на отвора, широк метър и половина-два, бяха така плътно покрити с лед, сякаш в мрака се бе изливала внезапно замръзнала река.
Камерън се сети за Ксанаду от поемата, която знаеше наизуст.
Видения от друг Албион…
Където Алф – свещената река тече,
провира се през пещери необозрими
и чезне в дълбините на мрачното море.
Ако тук долу наистина бе имало море, то бе замръзнало. Застинало навеки като смъртта.
Не му оставаше друго, освен да се задържи прав, за да не се подхлъзне по наклонения под към неизвестността. Пламъчето на запалката трепна и угасна, сякаш духнато от леден полъх.
-   Мамка му – изруга Камерън и потъна обратно в непрогледна тъмнина.
Така и не разбра дали гласът му привлече вниманието на тримата отвън или Бог напълно го изостави в този момент и ги подтикна да отворят вратата. Но тя зейна така внезапно, че блъсна Камерън и го събори. Напълно вцепенен от студ, той не можа да запази равновесие и се просна на ледения под, а помещението се изпълни с миризмата на кози.

15

"Дванайсетте" от Джъстин Кронин

Започналият в "Проходът" апокалипсис се разраства, а онези, които все още са живи, се борят отчаяно с хаоса.
Лайла е лекар и очаква раждането на първата си рожба. Заразата и вилнеещата жестокост са на път да пречупят съзнанието й, а светът около нея неумолимо се разпада.
Китридж, познат като "Последната база в Денвър", е принуден да напусне укреплението си и сега се крие, въоръжен и сам, с ясната мисъл, че бягството му ще продължи, докато има бензин в колата.
Ейприл, 18-годишна тийнейджърка, се мъчи да преведе братчето си сред труповете и разрухата до по-сигурно място.
Но тримата ще научат, че не са съвсем сами – и че в най-тъмната от всички нощи може пак да съществува надежда.

Сто години по-късно:
Ейми и спътниците й търсят начин да унищожат кръвожадните вирали и могъщите им господари. Епичният разказ за саможертва, борба и оцеляване продължава, а действието става все по-наситено и мащабно.


"Проходът" е определен за един от "Десетте най-добри романи на годината" от Time и Library Journal и една от "Най-добрите книги на годината" от Washington Post, Esquire, U.S.News & World Report.

"Великолепен… Литературните си дарби Кронин е превърнал в оръжия… Проходът може гордо да се нареди до шедьоврите в жанра." – Time
"Прочетете тази книга и от обикновения свят няма да остане и следа." – Стивън Кинг
"Мащабно, поглъщащо четиво, което ще ви накара да оставяте лампите да светят до късно през нощта." – Entertainment Weekly
"Мистична, хипнотична и епична!" – San Francisco Chronicle


Филмовите права за трилогията са купени от продуцентската къща на Ридли Скот за впечатляващите 1,75 милиона долара.


* * *

Бърнард Китридж, известен по света като "Последната база в Денвър", разбра, че е време да се маха сутринта, в която спря електричеството.
Чудеше се защо ли е отнело толкова време. Да се поддържа градската електрическа мрежа без хора беше невъзможно, а доколкото Китридж можеше да прецени от деветнайсетия етаж, в град Денвър не беше останала жива душа.
Което не означаваше, че е сам.
Прекара ранните часове на сутринта – ясна, слънчева сутрин от първата седмица на юни, с температура около двайсет и четири градуса и възможно раздвижване на чудовищата кръвопийци на свечеряване, – като се припичаше на балкона на пентхауса, който обитаваше от втората седмица на кризата. Мястото беше необятно, като реещ се във въздуха палат. Само кухнята беше колкото целия апартамент на Китридж. Вкусът на собственика, изглежда, клонеше към аскетизма: лъскави кожени мебели за сядане, които бяха поскоро предназначени за глезене на окото, отколкото за сядане, блестящи подове с искрящ травертин, пухкави кожени килимчета, стъклени масички, които сякаш висяха във въздуха. Влезе в апартамента учудващо лесно. Преди Китридж да вземе решение да го направи, половината град вече беше избит, избягал или изчезнал. От ченгетата отдавна нямаше и следа. Обмислял беше да се барикадира в една от големите къщи на Чери Крийк, но като поразсъди върху видяното, реши, че му трябва по-високо място.
Собственикът на пентхауса беше мъж, когото познаваше бегло, редовен клиент на магазина. Казваше се Уорън Фило. За свой късмет Уорън Фило се появи в магазина в деня, преди да започне цялата история, искаше да се екипира за лов в Аляска. Млад мъж, прекалено млад за парите, които имаше - вероятно пари от Уолстрийт или натрупани от първото публично предлагане на акции на някое високотехнологично предприятие. В онзи ден светът все още ведро жужеше по обичайния си начин, Китридж беше помогнал на Уорън да занесе покупките до колата си. Ферари, ами че как иначе. Застанал зад нея, Китридж се запита защо собственикът не е поръчал на табелката за номера на колата вместо букви и цифри да пише ФУКЛЬО? Явно озадачаването му е проличало, защото бързо забеляза как Уорън смутено се изчерви.
Уорън не носеше обичайния костюм, а джинси и тениска с изписано име на училище по икономика на гърдите. Младият мъж искаше да покаже на Китридж колата си, очевидно беше, но след като се изфука, осъзна колко глупаво е било да се хвали с кола пред нископоставен управител на магазин, който вероятно печели по-малко от петдесет хилядарки на година. (Всъщност броят на хилядарките беше четирийсет и шест.) Китридж си позволи да се посмее в себе си на смущението му – цяла книга би станала от нещата, от които хлапето хал хабер си нямаше – и позволи на момента да се проточи. Знам, знам, призна Уорън. Малко е прекалено. Заричах се да не стана един от задниците, които карат ферари. Но в името на Бога, да можеш да усетиш как само се движи тази кола!
Китридж беше взел адреса на Уорън от фактурата му. Когато се премести в пентахуза – предполагаше се, че Уорън е здрав, читав и в безопасност в Аляска, – трябваше само да намери правилния ключ в кабинета на управителя, да го постави на мястото му в панела на асансьора и да изкачи с него осемнайсетте етажа до пентхауса. Разтовари екипировката си. Куфар на колелца с дрехи, три сандъка с оръжие, радио, прибори за нощно виждане, сигнални ракети, чантичка за първа помощ, бутилки с белина, оксижен, за да завари вратите на асансьора, верния си лаптоп с преносима сателитна чиния, кутия с книги и достатъчно храна и вода за поне месец. Гледката от терасата, която се простираше по цялата западна страна на сградата, беше зашеметяваща и обхващаше сто и осемдесет градуса, с изглед към междущатска магистрала 25 и равнината Май хай. Постави камери с детектори за движение във всеки край на терасата: едната, насочена към улицата, другата с лице към сградата от другата страна на авенюто. Реши, че по този начин ще заснеме доста кадри, но ценните ще бъдат тези с убийствата. Оръжията, които подбра за тази задача, бяха снайпер "Ремингтън" с болтов затвор, 700Р, калибър .3381 – прекрасен баланс между точност и поразяващи качества със смъртоносно действие от двеста седемдесет и пет метра. Към него прикрепи цифров видеомерник с инфрачервени лъчи. С помощта на приборите за нощно виждане щеше да вижда отделната цел, а поставената на двунога пушка на ръба на балкона щеше да свърши останалото.
През първата нощ, безветрена и светла от вече започналата да намалява луна, Китридж застреля седем: пет на авенюто, един на отсрещния покрив и още един през прозореца на банката на нивото на улицата. Последният убит му донесе слава. Създанието, вампирът или каквото беше там – официалният термин беше "заразен" – връхлетя пред бинокъла точно преди да го простреля в уязвимото място. Качи записа в интернет и за час той обиколи света, до сутринта нямаше голяма телевизия, която да не го е излъчила. Всички искаха да знаят кой е този мъж. Кой е този безстрашен, луд самоубиец, барикадирал се на някаква висока сграда в Денвър, превърнал я в последната база на съпротива срещу заразените в Денвър?
И така се роди прозвището му – Последната база в Денвър.
От самото начало прие, че е въпрос на време да го застрелят било от ЦРУ, било от Управлението за национална сигурност или местната полиция. Голям смут беше предизвикал. В негова полза беше това, че получилият задачата да го застреля, за да го спре, първо трябваше да дойде в Денвър. Ай пи адресът на компютъра на Китридж на практика не можеше да бъде проследен в лъчеподобната мрежа от анонимизиращи сървъри, чиито номера се триеха всяка нощ, го скриваше. Повечето бяха разположени на други континенти: Русия, Китай, Индонезия, Израел, Судан. Места, до които не се простираше хватката на федералното управление, което вероятно щеше да пожелае да прекрати работата му. Видеоблогът му – два милиона посещения само за първия ден – имаше повече от триста огледални сайта и непрекъснато се добавяха нови. За по-малко от седмица се превърна в световен феномен. Туитър, Фейсбук, Хедшот, Сфиър: кадрите си пробиха път из ефира, без той да си мръдне и пръста. Един от неговите фенсайтове имаше повече от два милиона абонати. В Ибей тениските с надпис АЗ СЪМ ПОСЛЕДНАТА БАЗА В ДЕНВЪР се разпродаваха като топъл хляб.
Баща му все повтаряше: Синко, най-важното в живота е да дадеш своя принос. Кой да си помисли, че приносът на Китридж ще е видеоблог от огневата линия на апокалипсиса?
И въпреки всичко светът продължаваше да се върти. Слънцето изгряваше. На запад планините гънеха безразличните си скалисти грамади пред отиващото си човечество. Дълго време се носеше гъст дим – цели квартали бяха изпепелени напълно, – но димът вече се беше разсеял и опустошението се разкри със зловеща отчетливост. Нощем се виждаха потъналите в мрак участъци, но на места все още лампи разпръскваха мрака – проблясваха улични лампи, бензиностанции, супермаркети с характерния за тях флуоресцентен блясък, по верандите светеха лампи в очакване стопаните на къщите да се завърнат. Докато Китридж поддържаше наблюдението си на балкона, светофарът осемнайсет етажа под него прилежно сменяше светлините от зелено на жълто, после на червено и отново на зелено.
Не беше сам. Самотата го напусна много отдавна. Беше на трийсет и четири години. Малко по-тежък, отколкото би му се искало – с този негов крак не беше лесно да се спортува за сваляне на излишни килограми, – но все още беше силен. Някога беше женен, преди години. Спомняше си за този период от живота си като двайсет месеца, наситени със секс и съпружеско блаженство, последвани от също толкова месеци на крясъци, писъци, обвинения и контраобвинения, докато цялото начинание не потъна като камък, а той остана като цяло доволен, че по време на брака му не са се появили деца. Връзката му с Денвър не беше нито сантиментална, нито лична. След като излезе от Службата като ветеран, просто се озова на това място. Кой ли не твърдеше, че като награждаван ветеран лесно ще си намери работа. И вероятно беше така. Но Китридж не бързаше за никъде. Прекара по-голямата част от годината в четене – отначало обичайните четива: полицейски романи и трилъри, но накрая стигна до по-значимите книги: "Когато легна да умирам", "За кого бие камбаната", "Хъкълбери Фин", "Великият Гетсби". Прекара цял месец в четене на Мелвил, стъпка по стъпка преброждаше "Моби Дик". Подбираше повечето книги по усет – онези, които по някаква причина беше пропуснал в училище, и искрено хареса повечето от тях. Седеше в тишината на апартамента си, потънал в историите за чужди съдби и други времена, и имаше чувството, че пие вода след години на жажда. Дори се записа в няколко курса в държавния колеж. През деня работеше в магазина, а вечер и в обедната почивка четеше книгите си и подготвяше материалите за колежа. Сред страниците на тези книги се криеше сила, която го караше да се чувства по-добре, житейска лодка, за която да се държи здраво преди мрачните течения на паметта отново да го повлекат надолу. В по-ведрите дни дори беше в състояние да си представи как дълго живее по този начин. Скромен, но поносим живот.
И, разбира се, точно тогава дойде краят на света.

Страници: [1] 2 3 ... 5
: ??:??