Покажи участието
1
Култура и изкуство ~> Поезия / Re: Нещо което искам да споделя
« -: 24 Януари 2012, 01:38 »
И аз искам да споделя това с Вас. Извинявам се, че е толкова дълго, но нищо хубаво не е лесно.
Любов
Тя намира различни въплащения:
Дива, неудържимо изпепеляваща, приятелска, невинна, чиста, непорочна, искренна, майчина, като в приказка или приказен свят... Изкушаваща, страстна, завладяваща, неудържима, всеотдайна. Караща ни да летим караща ни да мечтаем, да витаем... Като водопад на мечтите... Освобождаваща, грижовна (понякога сърцето вижда, това което очите не могат). Както бурна, така и тиха. Понякога гибелна. Като гръм от ясно небе. Дори ужасяващо самотна. Огънят се разраства и не усещаме кога ще ни изпепели. Първо започва с изкушаващо завладяващ поглед, продължава с неудържимо неустоим допир... отдаваме се от все сърце на любов и сътворяваме нещо прекрасно – един живот породен от обич, отдаване на душите ни, последван от нуждатада се слееш с другата част от теб, в лицето на твоя партньор. Виждаме светът през розови очила, обръщаме повече внимание на близките си. Но правим грешки и оставамв сами (любов,любов и накрая кфоо... fuck off). Биваме разкъсвани от това, че погазваме достойнството си, за да изпитаме отново топлината от допира, да чуем отново че някой изрича „Обичам те!” и че ще ни бъде простено. Но ако не се получи равновесието се губи... Стопяваме се от мисълта за наказанието – самотата... Биваме изоставени. Затваряме се в себе си или зад високата стена, далеч от хорските погледи... отчайваме се, предаваме се... призраците на миналото ни завладаяват. Светът ни посивява, красотата губи цвета си... Предаваме се на случващото се. Вече не очакваме залеза, защото знаем, че на следващия ден ни очаква същото – болката, нищото и безкрайната самота, които ни убиват. Идва ни да завием от болка, че любимото ни същество не е до нас. Някои се обръщат към различни религии, кланят се на чужди богове... Молим се на чистот и святото, в което не сме вярвали до сега, и тепърва започваме да му се оповаваме, защото сме изчерпали всички реални шансове. И стига ме до моментът, в който близоста, допирът до любимия ни човек е като дрога за нас! Търсим вратичката или светлината в края на тунела. Имаме различен поглед за изборът, който можем да направим. Чувстваш се сякаш си нищо... Правим грешката да погледнем към ръба. Искаме прошка, но когато не ни дадът стигаме до фатални крайности погубващи живота ни. Но покрай нестихващата болка от бавно умиращите ни души забравяме, че светът би могъл да бъде по-цветен ако сами си позволим да го изживеем! И идва моментът, в който стъпваме здраво на крака, преоценяваме живота си, отваряме широко очите си и осъзнаваме, че светлината пак ще се завърне породена от вярата, че любовта не се е изчерпала и там ще намерим покой...
Любов
Тя намира различни въплащения:
Дива, неудържимо изпепеляваща, приятелска, невинна, чиста, непорочна, искренна, майчина, като в приказка или приказен свят... Изкушаваща, страстна, завладяваща, неудържима, всеотдайна. Караща ни да летим караща ни да мечтаем, да витаем... Като водопад на мечтите... Освобождаваща, грижовна (понякога сърцето вижда, това което очите не могат). Както бурна, така и тиха. Понякога гибелна. Като гръм от ясно небе. Дори ужасяващо самотна. Огънят се разраства и не усещаме кога ще ни изпепели. Първо започва с изкушаващо завладяващ поглед, продължава с неудържимо неустоим допир... отдаваме се от все сърце на любов и сътворяваме нещо прекрасно – един живот породен от обич, отдаване на душите ни, последван от нуждатада се слееш с другата част от теб, в лицето на твоя партньор. Виждаме светът през розови очила, обръщаме повече внимание на близките си. Но правим грешки и оставамв сами (любов,любов и накрая кфоо... fuck off). Биваме разкъсвани от това, че погазваме достойнството си, за да изпитаме отново топлината от допира, да чуем отново че някой изрича „Обичам те!” и че ще ни бъде простено. Но ако не се получи равновесието се губи... Стопяваме се от мисълта за наказанието – самотата... Биваме изоставени. Затваряме се в себе си или зад високата стена, далеч от хорските погледи... отчайваме се, предаваме се... призраците на миналото ни завладаяват. Светът ни посивява, красотата губи цвета си... Предаваме се на случващото се. Вече не очакваме залеза, защото знаем, че на следващия ден ни очаква същото – болката, нищото и безкрайната самота, които ни убиват. Идва ни да завием от болка, че любимото ни същество не е до нас. Някои се обръщат към различни религии, кланят се на чужди богове... Молим се на чистот и святото, в което не сме вярвали до сега, и тепърва започваме да му се оповаваме, защото сме изчерпали всички реални шансове. И стига ме до моментът, в който близоста, допирът до любимия ни човек е като дрога за нас! Търсим вратичката или светлината в края на тунела. Имаме различен поглед за изборът, който можем да направим. Чувстваш се сякаш си нищо... Правим грешката да погледнем към ръба. Искаме прошка, но когато не ни дадът стигаме до фатални крайности погубващи живота ни. Но покрай нестихващата болка от бавно умиращите ни души забравяме, че светът би могъл да бъде по-цветен ако сами си позволим да го изживеем! И идва моментът, в който стъпваме здраво на крака, преоценяваме живота си, отваряме широко очите си и осъзнаваме, че светлината пак ще се завърне породена от вярата, че любовта не се е изчерпала и там ще намерим покой...
