15
« -: 01 Август 2005, 01:55 »
Бавно започна да се ориентира. Тази бяла стая...не любов - в него властваше гузната му съвест. Сега той почуства празнотата някак позната и това в един миг го успокои, но и го удари силно. Сега страхът от неизвестното бе изместен от така познатата тъга, породена от вината. Вината пред нея и най-вече пред самия него. За кой ли път той бе изменил на себе си и на нещата, които обича, на нещата, които в очите на страничния наблюдател изглеждат толкова прости и последователни. Но не, той правеше всичко толкова тежко и мъчно, сякаш бе толкова трудно да бъдеш себе си, да обичаш...да бъдеш обичан.
Сега той бе изправен пред собствената си съвест. Сега бе моментът, в който да се срещне лице в лице със себе си и да поеме отговорност за постъпките и начина си на живот.
..."Да, ще го направя. Можеш да разчиташ на мен. Заклевам се. Заклевам се" ...
Думите се повтаряха, докато студена пот не изби по челото му.
-Яворе, Яворе, бълнуваш. Яворе, събуди се! Целият си потен! - гласът на Анелия звучеше така меко и загрижено.
-Аз...аз...просто кошмар. Всичко е наред. Заспивай, мила.
-Знаеш ли, защо не излезем утре само двамата, без децата. Трябва да се поотпуснеш, скъпи, напоследък изглеждаш много угрижен. Нека се позабавляваме.
-Виж...утре...
-Също като едно време. Помниш ли къде ходехме, когато се запознахме? Онази стара барачка и високата треава, така отдалечена от света...Помниш ли колко хубаво ни беше тогава?
-В последно време имам толкова мнго неща на главата си, да го отложим ззасега, хм?
-Както кажеш, мили. Ще почакам.
Тя покорно се обърна на другата страна и се стопи тихо в завивките.
А барачката той помнеше. И как иначе - това беше преди 4-5 години. Но той помнеше и друго и това го съсипваше. От седмици го преследва обещанието, което той й даде в онази трева - да я обича вечно и да бъде нейният "пазител на щастието", както той самият се изрази тогава. Но колко много работи се случиха и същевременно не се случиха оттогава...
Покажи участието
Ott - Smoked Glass And Chrome
