Истории за пейката пред блока...

Автор Тема: Истории за пейката пред блока...  (Прочетена 3685 пъти)

perperikon

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 587
Здравейте! Откривам тема, в която смятам да развенчавам/е/ „отличните” произведения, публикувани в раздел „Проза”. Защо тук, а не под самите произведения? Първо - защото авторите могат да изтрият или заключат за коментари „шедьоврите” си. Второ – защото повечето от графоманите в сайта имат ограничен кръг почитатели и читатели, и една градивна критика /за която всички плачат/  е добре да достигне до по-широка читателска аудитория. И трето – най-важното – искрено се надявам, че наличието на подобна рубрика би ограничило поне малко публикуването на меко казано „слабите” произведения в сайта. Наречете тази тема както искате, ако щете и „дадзибао”, но ми писна всеки ден да се сблъсквам с посредствеността, на която се свалят звезди, която поощряват и която в крайна сметка мултиплицират! Съзнавам, че от тук нататък ще си навлека много врагове, но съм готов да понеса този кръст в името на сайта - такъв, какъвто бих желал да бъде, такъв какъвто желаеха да бъде и повечете от напусналите вече класни автори! Не искам отново да чувам изтърканите фрази, че това е сайт за любители, че хората публикуват тук своите откровения, че сме тук да се разтоварваме и т.н. и т.н. Аз също съм тук да се разтоварвам, но едва ли точно графоманията с която се сблъсквам ежедневно, може да ме разтовари. Коментарите, които ще напиша също няма да ме разтоварят, повярвайте ми! Но тайно се надявам те да поизчистят поне малко блатото на „Откровения”! Въпреки всичко ще се опитам доколкото мога да запазя добрия тон и апелирам всички пишещи в тази тема да сторят същото! 
 
 Ще започна  с „Тя и той - вариант 2”, подраздел Разкази. Изборът не е случаен,   най-малкото защото авторът е човек с житейски опит и навярно би погледнал по-философски на критиката и на факта, че е пръв в предстоящата поредица. А и самият разказ, както и заглавието му, предполагат, че авторът е сметнал, че първият му разказ със същото заглавие е твърде успешен и темата заслужава развитие. А дали продължението е успешно, може и сами да прецените...


„Тя и той живеят заедно от 1 година.
Тя обича изкуството във всичките му форми.
Той обича биричка и цигарки, все по-скъпи марки. Няма лошо, но диалогът не върви. Днес, на вечеря:
- Знаеш ли, избрали са за химн на ЕС "Одата на радостта"
- Ами, някаква си ода!
- Не някаква, а от 9-та симфония на Бетовен.
- Я ми донеси още една студена биричка!”

Обикновено бройните форми в българския език се пишат с думи, а не с цифри. Каква е логиката на автора да напише правилно „една студена биричка” и неправилно „1 година” и „9-та симфония”? Това не е чат! Пак за чат, или за разговор е присъщ изразът „няма лошо”, но авторът да дава подобна оценка за действията на героите си, звучи меко казано несериозно! „Той обича биричка и цигарки, все по-скъпи марки”. Освен /не/съзнателно търсената рима, имаме и степенуване в „все по-скъпи марки”. По-скъпи от какво? От биричката? Изобщо не става ясно! Може би авторът се е опитал да каже, че героя си пада все /винаги/ по скъпи марки? А тогава тирето какво прави там? И това ЕС! Модата на съкращенията не отмря ли още след Десетия конгрес на БКП? ЕС! Превеждам за недосетливите – Европейски съюз! Но стига с правописа, за да не прозвучи като даскалско заяждане! Продължаваме...

„Вчера, докато вечерят:
- Представи си, Джокондата е изчезнала от...
- Не ми говори за някаква си анаконда, ами кажи защо хладилникът не е зареден с моята биричка!
Тя подхваща внушителната купчина съдове в мивката. В главата ù звучат първите акорди от концерт на Чайковски. После си пуска незабравимото "Болеро" на Равел. Той ù казва да спре тази дандания и да тръгват към спалнята.”

Онова за анакондата трябва да е вица, на който да се смеем! Хм... Малко по-нататък авторът вече нагледно показва, как героинята „обича изкуството във всичките му форми”. Миенето на чинии, като вид изкуство несъмнено върви идеално с Концерт за пиано и оркестър... Друг е въпросът, че концертите на Чайковски са трудни за тананикане, за разлика от балетите му, но щом като купчината съдове вдъхновява героинята – „няма лошо”! А после и това „незабравимо” Болеро! Защо точно „незабравимо”? Защото героинята не го е забравила, или защото авторът иска да покаже собственото си отношение към произведението на Равел? Със същата сила може да каже и „едноименното произведение” или някое друго клише, което пак би седяло като бяло копче върху черен шлифер!
На фона на „незабравимото” изкуство пък изпъква потребителското отношение към живота на съпруга! Първо биричката, после завличане на съпругата в спалнята, липсва само рок-енд-ролът! Пардон – сръбската музика!

„Тя решава да го заведе на опера. Той я проспива.
Тя купува билети за театър - "В очакване на Годо" от Самюел Бекет, нобелист, моноспектакъл на Татяна Лолова, за който бе наградена. Той напусна залата след 20-ина минути.”

Е, това вече не е истина! Пропускам бясната смяна на всички възможни видове времена, говореща за липса не само на редакция, а и изобщо на прочит, и съсредоточавам вниманието си към поясненията за пиесата. Липсват само линкове към Уикипедия, от която да научим още за автора на „...Годо”, Татяна Лолова, наградите и прочие! Може би това е бъдещето на литературата – поредица от линкове, а? Оставам безмълвен от това новаторство...

„По-добре да го заведе на комедия. Там артистите  безброй пъти се дегизират, един се затъркаля по пода, друг демонстративно тресе телесата си, правят се на малоумни, за да изтръгнат аплодисменти. Успяват, с друго не могат. Той се смее.”

Очевидно авторът си представя комедийните постановки на българските театри като едно непрекъснато, малоумно търкаляне по сцената, съчетано с тресене на телеса!... Ех, Слави, Слави,  и  вие, драги телевизионни комици, какво направихте с бедния български зрител, който не е престъпвал прага на храма на Мелпомена?!...

„Следващият път... Такъв няма.
Попаднала във водовъртежа на битовизми и секс-изпълненията на мачото, тя е пропуснала да се замисли колко ли е IQ-то му.”

Чета, чета и се чудя какви са тия герои, кой ги е запознавал, кой ги е женил?... И стигам до извода, че явно трябва да са били в сектата на Муун, и гуруто насила ги е събрал, без милите преди това да са се виждали! Той да я мъчи със „секс-изпълненията” си, тя него пък със своята културтрегерщина! Ех, завалиите! Каква драма, каква трагедия!...

„Но в живота, като в покера, в един момент картата се обръща.
Тя отива на художествена изложба. Гледа картина, напомняща ù грубоватите, недодялани фигури на Гоген. Един мъж застава до нея и каза:
- Не Ви ли напомня Гоген, от периода му на о. Таити?
Тръгват заедно из галерията. Излизат заедно. Той я кани на кафе. Разговорът се лее непринудено. Знае кой е Гершуин - наскоро слушал негови произведения, изпълнени от Софийската филхармония с диригент Емил Табаков. Тя казва, че много харесва "Сътворението на Адам" на Микеланджело от фреските на Сикстинската капела. Той - че неговата скулптура "Давид" му е любима. И двамата обожават гениалния Леонардо.”

Тук вече авторът преднамерено ни пренася в една дебела тухла на Кенет Кларк с високопарното име „Цивилизацията”! А може би пак в Уикипедия? Всички от изброените лостове на свалката са там! Е, пъхнал се е вътре и Емил Табаков барабар Петко с мъжете, ама няма да го правим на въпрос, все пак българи сме! Ето този цитиран откъс само да оцелее при следващия потоп, е напълно достатъчно човечеството да бъде гордо, че е съхранило най-ценното от изкуството! Но най ме впечатли, че представете си – новият главен герой „знае кой е Гершуин”! О, йе! Не само знае, но даже го е и слушал! Брях,  е те такова животно нема!... Или поне на автора не й се вярва, че го има!...


„Пиенето на кафе преминава във вечеря. След нея тя измива съдовете, тананикайки си една италианска канцонета. Пият биричка, запалват и по цигарка, но... има и нещо друго - нито за миг не се уморяват да бъдат заедно.
Нали знаете - търкулнала се тенджерата и си намерила похлупака!”

И отново изкуството на миене на съдове, и отново с тананикане, и отново биричка, и отново цигарка. Колелото се завърта. Само дето май не става ясно – стигат ли до леглото или не? Не, че това вълнува толкова много автора. Тя е далеч над тази подробност. Героите за нея са толкова важни и значими, колкото два акара, скрити в гънките на чаршафите. Показва го с умалителните съществителни, които използва в описанията за тях. За съжаление подобно е и отношението към читателя, с всичките стилови и правописни грешки, които волно или неволно е оставила в текста. Уви, това не е литература. Това е една махленска история, разказана на пейката пред блока над камара шлюпки от семки, но дори и там, тя може да бъде разказана доста по-интересно и по-цветисто. Показателен е финалът – „Търкулнала се тенджерата и си намерила похлупака”. С подобни философски пословици обикновено завършват историите на пейката пред блока...
 :(
« Последна редакция: 08 юли 2009, 02:53 от perperikon »
Един IP адрес - един глас за произведение!

Човек

  • Луд форумджия
  • *****
  • Публикации: 210
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #1 -: 08 юли 2009, 13:12 »
Успех, Пер! Често твоите анализи са по-интересни от самите произведения, поне за мен. Да се надяваме, че няма да обереш негативите от това си начинание, а хората ще се вслушат без да се обидят. Аз лично съм готова да скокна в тази тема и като критикувана и като критикуваща. Отбих се специално при цитираното произведение. Четейки твоят текст останах с впечатление, че си вадил пасажи и не си го копирал целият. Ужасът дойде, когато видях, че ти си извадил всичко. Значи това произведение просто звучи като наслагани един след друг факти, без всякаква развръзка, без чувство за хумор, дори черен хумор няма... За граматика няма да говоря, понякога гафове стават. Мисля си... Не, че в моите текстове има хумор и аз сега се уча, но искренно се надявам да не са просто изредени факти. Още веднъж успех, Пер! За мен темата ще е изключително полезна, защото често се уча и от грешките на другите. А на авторката, извинения в случай, че не и допадне мнението ми.

Bezzhichen

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 38
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #2 -: 08 юли 2009, 20:59 »
Поздравления. Харесва ми, когато има аргументирана и точна критика. Добре е, когато друг ни казва нещата, за да се огледаме.

truthiseek

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 48
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #3 -: 08 юли 2009, 22:02 »
Адмирации за начинанието.
Mundus vult decipi, ergo decipiatur.

perperikon

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 587
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #4 -: 09 юли 2009, 19:01 »
Ето едно старо, но „златно” произведение, което не мога да пропусна. Смятах да коментирам само новите произведения в сайта, но пък има такива незабравими „шедьоври”, от които начинаещите графомани могат да се учат, че е наложително те да бъдат вписани в учебниците по графомания. Това е едно от предложенията ми за учебника, още повече, че авторът му е моят „любим” есеист...

Скрита камера

Джон беше прекрасен мъж, неженен със сини очи. Беше автор и държеше сайт за подпомагане на млади таланти.
Днес трябваше да отиде до Америка за да представи новата си книга. "Тъга" бе заглавието на книгата, понеже гаджето му -Д имана, бе блъснато от кола и почина преди година. Джон много я обичаше и това страшно много го промени, той изливаше болката си в писане. Докато си приготвяше багажа, си припомни как я целува, но нея я нямаше. Авторът избърса сълзите си с ръка, гледайки билета си.
- Животът продължава. - каза си на ум.
След час чакаше такси, което да го откара до летището. Джон имаше оригинален и странен стил на обличане. Днес приличаше на далматинец. Панталонът и сакото му бяха бели на малки черни точки. Да не говорим, че авторът бе около 1.50 от земята. Значи същинско куче-далматинец.
Таксито спря. Любезният шофьор взе куфарите на Джон и го покани.
- За къде сте, господине?
- Към летището, ако обичате.
- Вече летим! - усмихна се водачът.
Джон се отпусна, но изведнъж забеляза, че таксито се отклонява от пътя.
- Какво правите, казах към летището. - ядоса се Джон.
- Ще ви убия, мистър. Държите ми много пари, не помните ли?
Таксиджията извади един нож и започна да го размахва пред лицето на автора.
- Вие сте луд, не ме ли познавате, известен автор съм. Спрете или ще скоча. - викаше Джон.
- Ще те наръгам поне десет пъти, гадино.
Джон усещаше, че ще умре. Страхът го бе заковал за седалката. Шофьорът спря колата, прибра ножа, усмихна се и каза:
- Честито, вие бяхте герой на Скрита Камера. Усмихнете се, ще ви дават по телевизията.
Авторът си отдъхна. Успокои се, когато видя стюардесата. Русо и красиво момиче:
- Ще искате ли сок от банан, господине? - предложи му тя.
- И още как? - въздишаше по нея Джон. - Само да не е пак скрита камера! - смееше се.

Смайващо, нали? Ако искате малко да помълчим и да осмислите прочетеното? ОК, мълчим...
Когато го прочетох за пръв път, и аз мълчах и мигах невярващо. Сега вече съм претръпнал.
Осмислихте ли го?

„Джон беше прекрасен мъж, неженен със сини очи. Беше автор и държеше сайт за подпомагане на млади таланти.”

Нормално е в увода авторът да ни запознае с главния герой.  Първо с физическото му описание, после и с професията му. Забележете, че към физическото описание спада и семейното положение на героя! И няма как да не спада! Авторът е млад, но вече знае, че един женен мъж далеч не изглежда прекрасно, за разлика от неженения! Какво прозрение, каква логика! „Евалла!” – както би казал един брадясал телевизионен водещ. „Неженен със сини очи”! Само се питам, ако някой хубав ден се ожени „женен със сини очи” ли ще стане, или ще трябва да слага лещи... „Автор”. Професия автор! Авторитетна професия, също като на автора на този разказ. Ако не знаете авторът на „Скрита камера” е издал две книги и сам той е професионален автор. Това между другото! Героят обаче „държи” сайт. Никога не съм имал собствен сайт, но очевидно няма голяма разлика да държиш бар, да държиш обществена тоалетна или да държиш сайт, съдено по употребения глагол от автора. То вярно, че и в едното, и в другото, и в третото всеки може да влезе, набързо да свърши онова, за което е влязъл и да си излезе... С това темпо обаче аз няма да мога набързо да изляза от разказа, затова прескачам заминаването за Америка и продължавам.
 
"Тъга" бе заглавието на книгата, понеже гаджето му –Д имана, бе блъснато от кола и почина преди година. Джон много я обичаше и това страшно много го промени, той изливаше болката си в писане. Докато си приготвяше багажа, си припомни как я целува, но нея я нямаше.”

Заглавието на книгата на героя е ясно – „Тъга”, а съдържанието? „Понеже...” - така написано, звучи като оправдание. Дали заглавието не е чиста проба маскировка, заради преживяната трагедия. Обич, промяна, болка – добре, но никъде нито дума, че героят е описал това в книгата си. Дааа, само е маскировка заглавието, ще знаете! А какво ли се крие под кориците? Оставям на въображението ви да реши...

„Авторът избърса сълзите си с ръка, гледайки билета си.
-   Животът продължава. - каза си на ум.”

Само не бъркайте! В случая четете „авторът” като „героят”! А бе с една дума – Джон. Да не вземете да го объркате с „нашия” автор, че то наистина голяма каша настана – героя на „нашия” автор той нарича „автор”, а героя на този анализ ние също наричаме „автор”, само че на разказа... Но да се върнем в разказа. В „Скрита камера”. Ясно! Съмнението, че само заглавието на книгата е „Тъга”, но не и съдържнието, се задълбочава – щом един билет може да изтрие сълзите! Пардон - Америка може да изтрие всякакви сълзи... Америка, Америка, блян на всеки „автор”!...

„Джон имаше оригинален и странен стил на обличане. Днес приличаше на далматинец. Панталонът и сакото му бяха бели на малки черни точки. Да не говорим, че авторът бе около 1.50 от земята. Значи същинско куче-далматинец.”

Каква тъга, какви пет лева, след като героят ходи облечен като далматинец?! Това да не е някаква нова мода в траурното облекло?! Древните римляни са били в бяло по време на траур, днешният траур е в черно, една черно-бяла компилация на точки родена от двата стила да не е модерното решение днес? Напомнете ми да питам професор Любомир Стойков!...
Ама чакайте, това същият главен герой ли е?! Висок метър и петдесет, „същинско куче-далматинец”! А къде отиде „прекрасният неженен мъж със сините очи”? Не, не, попаднал съм в друг разказ! Или... Дали пък авторът не е започнал един разказ, който е трябвало да бъде романтичен, но в последствие е претърпял метаморфоза и се е превърнал в някаква гротеска? Тогава или от разсеяност, или от мързел авторът  не е променил началото. Хм... Е, нищо де -  така с един прочит хем романтика, хем гротеска...

„Джон се отпусна, но изведнъж забеляза, че таксито се отклонява от пътя.
- Какво правите, казах към летището. - ядоса се Джон.
- Ще ви убия, мистър. Държите ми много пари, не помните ли?
Таксиджията извади един нож и започна да го размахва пред лицето на автора.
- Вие сте луд, не ме ли познавате, известен автор съм. Спрете или ще скоча. - викаше Джон.
- Ще те наръгам поне десет пъти, гадино.
Джон усещаше, че ще умре. Страхът го бе заковал за седалката.”

Я! Романтиката и гротеската започнаха да се превръщат в хорър! Какъв талант, каква мисъл, на всеки три изречения сменя стила! Еклектика? Не – гениалност!... А какво майсторство! Дъхът ми спря! Доста добър шофьор трябва да е таксиджията – с една ръка да държи волана, с другата да размахва ножа! Ама и този автор /героят/ - какво шубе! Да седи на задната седалка и да се страхува! „Не ме ли познавате, известен автор съм”! Ами да, те таксиджиите по стоянките четат само „Добър ден, тъга”, не им остава време за „Тъга” или не дай Боже „Плейбой”! Тук обаче аз виждам скрит подтекст от „нашия” автор – всички автори трябва да се афишират с лицата си в публичното пространство, защото ако някой ден попаднат в беда като описаната, да бъдат лесно разпознати. Не храня никакви съмнения, че подобна опасност не грози „нашия” автор – той много добре е представен на кориците на книгите си гол до кръста.

„Шофьорът спря колата, прибра ножа, усмихна се и каза:
- Честито, вие бяхте герой на Скрита Камера. Усмихнете се, ще ви дават по телевизията.
Авторът си отдъхна. Успокои се, когато видя стюардесата. Русо и красиво момиче:
- Ще искате ли сок от банан, господине? - предложи му тя.
- И още как? - въздишаше по нея Джон. - Само да не е пак скрита камера! - смееше се.”

Всичко е добре, когато свършва добре! Просто епизод на „Скрита Камера”! „Камера” с главна буква – намек, че в живота ни сме наблюдавани от Големия брат ежечасно. Това не е ли бунтът  на „нашия” автор към полицейщината около нас, към следенето във всичките му форми? И този сок от банан, поднесен от „русо и красиво /неомъжено с кафяви очи/ момиче”– не е ли също намек за големия банан, който сме принудени да...
А бе хора, какви простотии пиша?!...
Това не е разказ! Това е една инфантилна наброска /от набиране на текст със случайно натискане по клавиатурата/, която не знам как се е озовала в „Откровения”! Жалко, че случайно влязъл в сайта читател като прочете няколко подобни, никога повече няма да се върне...
Драги графомани, това последното за вас не важи! Ако желаете и вашите произведения да попаднат в тази рубрика, използвайте горепубликувания „разказ” за пример. Чакам ви!  :D
Пиперикон


Един IP адрес - един глас за произведение!

perperikon

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 587
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #5 -: 11 юли 2009, 10:03 »
Тъкмо се бях „уплашил”, че темата ще остане без продължение...
Този път разказът е класи над предните два, поставя редица въпроси за живота и смъртта, за лицемерието, за любовта, обаче... Ех, това „обаче”! Обаче е написан по такъв дилетантски начин, има толкова много стилови грешки, че ако беше част от кандидатстудентска кампания, със сигурност доста цитати от него биха влезли в „Бисерите”.
Разказът е "Сватба на погребение". Няма да копирам цялото произведение, а само ще приложа само определени цитати на откъсите, които плачат за здрава редакция. Ако има желание, авторът може и да ги пооправи.

„Приживе Пенка демонстрираше весел и безобиден характер напук на трудния си семеен живот, изпълнен с насилие, грубост и лицемерие. Затова не ú беше мъчно, че се разделя с роднините си. Не ú беше мъчно. Освен за четиригодишната ú внучка, която много я обичаше.”

За пръв път чувам, че един характер може да се „демонстрира”. Човек си има някакъв характер и обикновено не прави никакви нарочни усилия да го натрапи на околните. А „демонстрира” значи точно това. Да не говорим, че изразът „безобиден характер”, както и да го погледнем, си е класически оксиморон отвсякъде. Или има характер, или има безобидност, двете трудно вървят ръка за ръка. Оксиморон са и шестиците под подобен израз, но това е друга тема...
Сега прочетете внимателно още веднъж:
„Приживе Пенка демонстрираше весел и безобиден характер напук на трудния си семеен живот, изпълнен с насилие, грубост и лицемерие. Затова не ú беше мъчно, че се разделя с роднините си.”
Макар че няма запетайка, първото изречение е сложно. Главното е „Приживе Пенка демонстрираше весел и безобиден характер”. „Напук на...” е второстепенното. „Затова не ú беше мъчно, че се разделя с роднините си.” Така написано това продължение би трябвало да се отнася за главното в предходното сложно изречение. Излиза, че на Пенка не ѝ е мъчно, защото има „весел и безобиден характер”, а не защотое имала труден семеен живот. Хм... Как набързо едно неграмотно оформено изречение може да поведе целия разказ право към тема като тази!
„Не ú беше мъчно. Освен за четиригодишната ú внучка, която много Я обичаше.”
Е, това ако не е егоизъм! Тя не обича внучката си, а внучката обича Пенка и затова на бабата ѝ е мъчно... Може пък точно това да е искал да каже авторът, не знам, не знам!

         „Скоро асансьорът изкара от хладилното помещение на Погребалното ковчега с тялото на Пенка. Тя го прие като акт на уважение, от страна на Христо, да минат първо дамите. Най-вече защото той бе починал часове преди нея. А пък и никой не ú бе правил такъв жест, откакто мъжът ú се повлече с онези пияници.”

Не разбрах – асансьорът ли се казва Христо, защото той изкарва героинята, а тя го приема като акт на уважение от Христо... Или приема този акт на уважение от покойника Христо, защото е починал часове преди нея и на практика ѝ е подарил още няколко часа живот... „А пък и никой не ú бе правил такъв жест, откакто мъжът ú се повлече с онези пияници.” – така казано, значи, че всички кавалери са се отдръпнали от Пенка,  „откакто мъжът ѝ... и т.н.

„А всички останали опечалени близки  и приятели или гледаха тъпо, или лицемерно подсмърчаха.” Е как така „всички”? А любящата внучка и тя ли?!
Тук героинята започва да се хили неистово „ Хи-хи-хи… Ей го нà. Бившият. Хи-хи-хи…Приживе ме биеше, обиждаше, крадеше парите за децата за пиене, изневеряваше ми… не ме смяташе за нищо, хи-хи-хи...”
„Весел характер”?... Хм...  Навярно точно той трябва да е причината за подобна реакция. Но ми е любопитно, а уви не става ясно, дали пак така се е смяла, когато мъжът ѝ я е биел?...
„Пенка се тресеше от смях. "Скоро и те ще са тук и ще гледат сеира на останалите, хи-хи-хи… Кълват се като змии, хи-хи… И ако си мислиш, че смъртта ми е превърнала отровата им в бистър планински ручей… Ха –ха- ха – ха –ха…" – Голям смях, голямо нещо, ей! Като на погребение на древен тракиец!...

          „Вибрациите на нейния смях сякаш отекваха в душите на скърбящите
и ги нагнетяваха.” Пет пъти прочетох това изречение и нищо не разбрах. Вибрациите нагнетяваха душите? С какво ги нагнетяваха?!
 
Мдаа. Фактът, че никой не се е върнал да ни разкаже какво става отвъд, дава пълна свобода на автора да се развихри във фантазиите си... Но да видим как реагира главният герой, когато научава, че съпругата му си има любовник.
„Майка ú кучка! – просъска душата. -  Подозирах аз… Подозирах. Мамила ме е, кучка недна…
          Христо скочи към жена си и я задърпа за ръкава.
          - Ще те измами, кучко… Ще те измами… - но, разбрал абсурдността на реакцията си, дръпна се. – Да те мами пък. Да те мами. Тъй ти се пада, кучко”.
Християнско смирение? Бля-бля-бля! Душата псува! Душата псува? Дали и това не е оксиморон! Та според този цитат, авторовото виждане е, че и след смъртта душите ни си остават душици – ревниви, злобни, завистливи. Добре, но я да видим какво става по-нататък. Опс! Няколко изречения по-късно:
         „ И нито грам злоба, нито грам скръб. Господи, колко било хубаво да си свободен и независим!
          Изпълнени с безкрайна любов, хванати за ръце (нищо не ги свързваше повече със Земята), преливащи от смях и щастие, двете души полетяха нагоре - да се срещнат с Бог.” 

Е къде изчезнаха ревността и озлоблението?!
Я! Чак сега „включих” и заглавието! „Сватба на погребение”! Революционно! Значи има надежда за старите ергени и моми да намерят половинката си и отвъд?!...
Сега, нека да изясним! Това черна гротеска ли е, фантастика ли е, религиозно упражнение ли е, или римейк на „На оня свят” /спомняте си дядо Матейко с магаренцето, нали?/ Или  е някаква странна смесица от всичко това? Със сигурност произведението може да се превърне в една много добра черна гротеска, обаче без лигавия розов финал. Или може би авторката се страхува, да не би Бог да я обвини в богохулство и бърза да си купи индулгенция с този си финал? Хм... Понеже приказките пред блока обикновено завършват с философски обобщения, бих казал по този повод – „Който го е страх от мечки, да не ходи в гората!”
« Последна редакция: 11 юли 2009, 10:10 от perperikon »
Един IP адрес - един глас за произведение!

truthiseek

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 48
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #6 -: 11 юли 2009, 16:06 »
Кхъм, естествено, че можеш да демонстрираш характер. Освен това съществува словосъчетание "безобиден характер". Това, само защото обичам да се заяждам за глупости ;)
Mundus vult decipi, ergo decipiatur.

perperikon

  • Форумен лъв
  • ******
  • Публикации: 587
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #7 -: 17 юли 2009, 01:34 »
Принцесата
Нейните родители са интелектуалци. Но не от онези завеяните, отнесените. А от тези, които още на младини разбират "откъде изгрява Слънцето", къде е на хляба мекото и на работата лекото и как да използват способностите си, за да си осигурят охолен живот.
     Първо минаха през етапа на работа в чужбина. Спечеленото там, освен маларията и някакъв екзотичен плазмодий, съвсем не ги удовлетвори. Баща ù, водещата фигура в семейството, можеше да се нарече Остап Бендер на нашия век. Далаверите си... кой ли ги знае точно, умело прикриваше. Знаеше, че трябва да е винаги сред силните на деня - както по политическа принадлежност, така и по стила на живот. И успя. Установиха се в столицата, на работа в едно министерство - какво по-добро място за крупни далавери.
     Така тяхното съкровище, единствено дете, бе гледано като принцеса. За нея нямаше недостижими неща. Когато бе на около пет годинки, майка ù я заведе в църква. Показа ù една икона и рече, че това е дядо Боже, който изпълнява желанията ни. Тя тропна с краче и каза: "Дядо Боже, аз съм Виктория и искам много парички".
     След елитната гимназия, където научи три езика, я изпратиха в швейцарски колеж. Там  реномирани, скъпо платени преподаватели я научиха как да се държи като принцеса (в колежа контактуваше с истински принцеси)  и да се оправя в петзвездните хотели по света. Имаше си собствено жилище и кола, с която да обикаля зимните курорти на Швейцария. Трябва да се признае, че стана една космополитна млада жена, която като цяло бързо привличаше внимание.
     При един стаж в Лондон си намери първото гадже - разбира се, не кой да е, а синът на консула. Не мисля, че е било любов, тя обичаше най-вече себе си.  Две години се срещаха, кръстосвайки Европа.
     Но, все пак всички сме подвластни на любовта. Тя я откри в един... пиколо. Ах, той беше истински Аполон, как хубаво му стоеше униформата и какъв чаровник... Разбира се, тя го имаше, както бе имала всичко, което пожелае. Но, не ù се мислеше какво ще стане, ако разбере баща ù.
     Той разбра, от острия му поглед нищо не убягваше. Но преди да постави ветото си, проучи до девето коляно младежа. И какво мислите се оказа - бил внук на един от ония милионери, които смятат, че наследниците им не трябва само да харчат натрупаните парици, а да започнат от нулата.
     Ех, парите при пари отиват!


А какви суперлативи стоят под това нещо! Можете да си ги отворите и да се полюбувате! Искрено се забавлавям, като чета коментарите на дежурната агитка под подобни раз... Пардон – откровения!
Сега за самото откровение. Ако го чете случайно влязъл в сайта човек, първо ще разбере, че интелектуалците са или завеяни или отнесени. Роси, писателите спадат ли към тази група? Май не ги долюбваш много, а? Не искам да влизам в риториката ти и да използвам изрази като „гроздето е кисело”, но подобно авторово отношение още в стъпителното изречение е ясен показател за наличие на конфронтация с всякаква интелектуалност и ниско самочувствие когато иде реч за култура. Разбирам да го казва някой от героите ти, но да го казваш ти като автор?!... Ако разправяш историята на баба Милка пред блока, можеш да си правиш всякакви квалификации, но не и когато заявяваш, че си написала разказ! „Не мисля, че е било любов”! Пак квалификации за седянката пред блока! Ако беше написала „Не беше любов, тя обичаше само себе си” – тогава смисълът е съвсем друг... Пълно е отново със смислови и граматически грешки, вече ми е неудобно да го повтарам... И това „кредо на героинята”! Къде го видя?! Добре, ти си я представяш, но освен реакцията на петгодишната Виктория в църквата, никъде не си споменала дори бегло, че тя боготвори парите! Или щом учи в Швейцария, щом пътува до Лондон, щом има собствено жилище и кола, априори това е задължително?! Роси, годината не е 1953-та! Сталин отдавна умря! Червените кхмери, които избиваха интелектуалците също! Изумен съм! Спирам! Това е последният ми коментар под твое... хм... избери си сама определението! Засега!
Само ще се обърна към венцехвалителите ти.
Дами и господа, вашите аплодисменти под подобно посредствено писание на беден нелитературен език, само амбицира авторката да бълва нови и нови подобни „Прекрасни и поучителни разкази”! Можете спокойно да използвате графика И на публикуване вместо календар - ако има дата, на която не е публикувала, значи е било понеделник! Всяко едно такова писание е поредният пирон в ковчега на сайта за литература. Мъчно ми е, но точно тези коментари го превръщат от сайт за изкуство в сайт за КИЧ и в една обикновена говорилня. Колко автори си отидоха? Колко?! Истинските творци бягат от кича!...
Весело лято всички! Отивам да си почина. Железарията за пирони е отворена!

Един IP адрес - един глас за произведение!

estrellaangel

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 27
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #8 -: 01 юли 2013, 17:17 »
Темата е мнооогоо стара :)
въпреки това ми се прииска неистово, след смеха, който бе предизвикан в мен, да изкажа искрено възхищение към perperikon, който прави уникални анализи!
Радвам се, че бях тук, че се полюбувах на коментарите :)

llZerOll

  • Закоравял потребител
  • ***
  • Публикации: 33
Re: Истории за пейката пред блока...
« Отговор #9 -: 01 юли 2013, 20:48 »
"Стоим на пейката късно вечер само аз и той.
Двама сме на пейката, останалите са в застой
След запой със компания голяма.
Стоим на пейката, ние двама и обсъждаме човешка драма."

 

© 2003-2019, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.