Легенда за кокичетата

Живяла някога девойка,

с очи –лазур, коса – ръкойка.

Смъртта отнесла майка ѝ отколе,

баща ѝ дълго ходил като болен.

Цветина – гълъбица бяла,

на тейко си дома въртяла.

В една красива, топла юнска вечер,

баща ѝ тръгнал някъде далече.

Поспрял пред портата конете

и тихо рекъл: "Слушай, Цвете,

в града дошъл е панаирът вчера,

ще ида, та жена дано намеря.

На теб да бъде майка втора,

да шета из дома, по двора.

И аз за топла дума съм петимен,

отивам, дъще, ти благослови ме"

И чака го, Цветина, чака,

три дни, от утрото, до мрака...

А утрото четвърто вест, донесе,

баща ѝ стяга сватба за наесен.

Дойде, септември и отмина,

направи зимнина Цветина.

Почисти къща, дворчето премете,

нахрани бързо, напои конете,

запрегна ги баща ѝ. Бърза,

пискюли алени им върза

и пак пое по прашен път, далечен,

невестата си да довежда вече.

За сватбата каквото помня,

разказвам. Уж бе мила, скромна,

невестата... Децата си доведе...

А за Цветина – весел ден... последен.

И стана дрипава слугиня,

по-зле от кучето помина,

обора нощем с кравите делеше,

преглъщаше плача си безутешен.

Дойде така и зима ледна,

сирачето едва погледна

и злобно някак змийски ѝ изсъска,

невестата: Зимъска, не зимъска,

върви си, Цвето, че в дома ни,

аз и баща ти сме стопани.

В бохчичка малка дрипите си скъта,

погледна към баща си отсред пътя,

за милост Господа помоли,

вървя без път... В полета голи...

Измръзнала и гладна смърт прегърна,

сълзите ѝ в кокичета превърна,

сам Бог... Та да разцъфват всяка пролет,

за нищи и сираци да се молят.