Светеща енграма се топи,
в милион искри се тя превръща.
Миг отнема сама да възцари
любовта; черна дупка ме поглъща.
Със странен мироглед се срещам,
палитра от нови цветове.
Повей за начало ми довежда
знание за големи светове.
Душата ми разкъсана лежеше -
извехтяла дрипа в затвора-гардероб.
Искаше да избяга тихо надалече,
да открие обичта-антидот.
Залязваща със нея си отиде
и надеждата за вечно щастие.
Усещам как думите умират,
неведнъж махах им безгласно.
Светлосин се изправи новият гигант,
на сляпо подсказва и крещи.
Питам се: "Какво ли ми остава?"
Забрави! - казва той - пътя
продължи!
Свита на кълбо незабелязано,
протягайки ръката към перото,
сдържам сълзи и нанасям
завещанието на словото..!
Продирам със мастило пода,
миналото пада долу - пепел.
Излизам, тичаща, свободна,
повтаряща наум: "..Напред!"
И виждам златните мечти,
счупени във мрака те блестят.
Той, гигантът, ми шепти:
"Повярвай пак във своя път!"
Нежно тъжните парчета
залепям ги със сълзи и въздишка.
Засрамен, гигантът мигновено
изчезва – талази се разплискват.
Усмивка мъдра, непозната
изучавам с любопитство.
Знай.., че всяка нова рана
залинява символично...
© Княгиня Нощ Все права защищены