Той ѝ намигна
и я хареса,
даже внезапно
написа ѝ стих.
Тя го прочете,
не бе поетеса,
но се усмихна
на жеста красив.
И ги прегърна
облаче бяло,
вятър отвя ги
далече от тук.
Чух, че в пустинята
дълго валяло,
на правилата
житейски напук.
В пясъка цвете
след тях разцъфтяло,
много изящно,
с див аромат.
И се смилили
за миг боговете,
дъга подарили
на белия свят.
© Георги Стоянов Все права защищены