На гишето заставам, в ръката си трепетно стискам
шепа златни звездици – цена на заветен билет,
а по релсите вятър, навлякъл карирана ризка,
многозъбо се смее – сега ще го дърпам напред
този влак, дето релсите, сивите, скучните следва,
може пътници други да няма. Навярно от страх.
Ти не бой се, надеждата чака на спирка последна,
а и щом се обичаме – някак ще минем без тях.
Тези куфари пълни със спомени, думи и песни,
запалѝ, направѝ си към бъдното огнен компас...
Само влакът да тръгне, а после, ще видиш, е лесно,
сред зелени семафори обич ще грее пред нас...