12 мая 2020 г., 09:51

Истории за Дора Костова: Безсъние 

  Проза » Рассказы
941 1 0
30 мин за четене

Нощта беше прохладна. Лек вятър поклащаше клоните на дърветата и донасяше блаженство след горещия летен ден. Дора Костова си легна още преди десет часа. Няколко вечери не можеше да се наспи, заради високите температури. Все се чувстваше уморена, нищо не ѝ се вършеше и искаше само да се наспи. Опитваше се да подремне в следобедните часове, но пак усещаше онова задушаване заради жегата, която имаше чувството, че ще я погуби. Така и не се реши да си купи климатик, какъвто имаха повечето от приятелките ѝ. В предаването, което все гледаше и гостуваха различни лекари, казваха, че не е здравословно да стоиш в стая, която е охладена от климатик. А и въздухът се изсушава и това може да причини проблеми с дишането. Все пак Дора вярваше на тези неща, иначе нямаше да ги говорят по телевизията, ако не бяха истина. Но тази нощ тя беше решила да се наспи. Остави прозореца на спалнята си отворен, за да влиза прохладният вятър. Настани Мистър Дарвин на леглото до себе си и легна с усмивка на възглавницата, затваряйки очи. Само пет минути по-късно вече беше потънала в дълбок сън, а хъркането ѝ можеше да се чуе от минувачите по тротоара пред нейната къща.

Беше около полунощ, когато един звук долетя през прозореца в стаята на Дора Костова. Тя се разбуди, без да отваря очи. Обърна се на другата страна в леглото, унасяйки се отново. Но тогава пак го чу. Беше тънък и пронизващ звук. Като скимтене, преплетено с жално виене. Опита се да го пренебрегне, мислейки, че ще заспи и повече няма да го чува. Но не успя. Отвори зачервените си очи. Стана от леглото и отиде до прозореца. С рязко движение дръпна пердето и погледна навън.

Улицата беше пуста, осветена от уличните лампи и светлините, които все още горяха в някои от къщите наоколо. Нямаше никой навън. Но Дора продължаваше да чува този звук. Тогава погледна към една от къщите отсреща, намираща се отляво на необитаемия дом, който беше обявен за продан вече няколко седмици. В задния двор успя да зърне малко бяло кученце, което стоеше до един кашон, пригоден за негова колибка. Животинчето гледаше към прозореца на стопаните си и плачеше жално, надявайки се да го пуснат вътре. Дора се изненада. Не знаеше, че Вероника и Антон са взели куче. Върна се в леглото с надеждата скоро отново да възцари тишина, за да може тя да поспи. Но кучето не спираше да скимти. От време на време започваше да вие така, все едно някой е умрял и плачеха над тялото му. Това побъркваше Дора. Колкото и да се опитваше да заглуши звука, притискайки възглавницата към ушите си, продължаваше да го чува. Накрая стана, за да затвори прозореца. Така вече не чуваше жалния глас на кучето. Но в стаята отново започна да става топло. Непоносимо топло. Дора започваше да се поти и задушава. Въртеше се неспокойно в леглото. Сякаш имаше дразнещ сърбеж по цялото тяло. А беше толкова уморена! За жалост ѝ стана ясно, че и тази нощ няма да се наспи.

 

На следващата сутрин Дора Костова беше от рано в градината си. Трябваше да премахне плевелите около бегониите и да полее моравата. Изпитваше главоболие, заради поредната безсънна нощ. Дори си направи малко по-силно кафе от обикновено, но и това не помагаше особено. Беше уморена. Завиждаше на Мистър Дарвин, който се беше излегнал на слънце на верандата и мъркаше тихо след като спа непробудно цялата нощ. Докато вършеше работата си, Дора постоянно поглеждаше към къщата на Вероника и Антон, чакайки ги да излязат. След малко тъмнокосият млад мъж, облечен в костюм и носейки черно куфарче в ръка, излезе от дома си. Тръгна към гаража, за да извади колата си. Веднага щом го забеляза, Дора остави всичко, с което се занимаваше. Свали гумените ръкавици от ръцете си и излезе на улицата. Огледа се за преминаващи автомобили и отиде пред гаража на Антон. Той беше в автомобила си и внимателно караше на заден ход. Но когато видя в огледалото за задно виждане седемдесетгодишната дама, която стоеше на тротоара с ръце на кръста си, рязко натисна спирачките, за да не я сгази с автомобила. Побърза да загаси двигателя и отвори прозореца. Извърна главата си към жената.

- Не стойте там, госпожо Костова! Да ви блъсна с колата ли искате?

- Добро утро и на теб – доближи се до него Дора, надвесила се над прозореца. - Как си? Успя ли да се наспиш?

- Бързам за работа. С какво мога да ви помогна?

- Куче ли сте си взели? - попита директно дамата.

- Да... По-точно децата го намериха и го прибраха вкъщи.

- А колко време мислите да го задържите?

- Не знам... Защо питате?

- Пречи ми да спя!

В този момент вратата на къщата се отвори. Навън излезе ниска червенокоса жена, на около тридесет и пет години. Беше облечена със спортен екип, който беше ежедневното облекло на домакинята. Тя носеше торба с отпадъци, които се канеше да изхвърли в контейнера.

- Добро утро, госпожо Костова – поздрави любезно тя.

- А, Вероника! - обърна се към нея Дора и тръгна към жената. В този миг Антон побърза да запали двигателя на колата отново, изкара я на шосето и потегли за работа, махайки през прозореца на съпругата си. Избяга толкова бързо, сякаш го гонеше чума.

- Случило ли се е нещо, че сте тук толкова рано?

- Ами всъщност, почти не съм спала...

- О, съжалявам – тръгна към контейнера за боклук Вероника, а Дора я следваше по петите. - Мога да ви препоръчам едни сънотворни, които са много ефикасни и са на билкова основа.

- Не, миличка, не са ми нужни хапчета. А просто тишина и спокойствие. Аз съм стара жена и трябва да си почивам.

- В квартала е тихо. Но ако децата и автомобилите наоколо ви пречат, по-добре си потърсете място в старчески дом извън града – стигна до кофата за боклук, вдигна капака и остави черната торба, която носеше.

- Виж, не искам да се карам с теб, защото си приятна жена, но... махнете кучето, което държите в двора си!

- Не мога да го направя. Децата ще се разстроят прекалено много. Позволих им да го задържат, само ако живее на двора. Не искам да потроши всичко вкъщи.

- Но аз не мога да се наспя! - каза на по-висок глас Дора. - По цяла нощ вие като вълк!

- Съжалявам – насочи се към дома си Вероника, но старата дама не се отказваше да я следва като сянка. - Скоро ще свикне с новата обстановка и ще спре да вдига шум.

- Докато чакам това да се случи, може да умра!

- Обещавам да донеса цветя на погребението ви – погледна я с фалшива усмивка Вероника. - А сега ме извинете, но ме чака много домакинска работа. Хубав ден! - каза тя и влезе в къщата си.

Дора остана без думи. Лицето ѝ почервеня от яд. Не можеше да повярва, че Вероника затръшна вратата пред носа ѝ. Обърна се към дома си и вървейки към градината, където я чакаше още работа, чу отново жалния глас на кучето от двора на съседите си, което не искаше да стои само навън.

 

Денят не беше по-малко горещ от отминалите през последните две седмици. В часовете между дванадесет и четири следобед почти никой не излизаше навън. Улиците на квартала бяха опустели и дори птиците оставаха скрити на сянка сред клоните на дърветата, докато не започваше слънцето да се скрива. Дора Костова прекара тези нажежени часове вкъщи пред телевизора. Докато стоеше на дивана до Мистър Дарвин, няколко пъти затваряше очите си и потъваше в дрямка, която биваше нарушена от силния звук на рекламите. После се заглеждаше в сериалите, които излъчваха по това време на деня. Ядосваше се пламенно на главната героиня, която бе влюбена, но остави любимия си да замине, казвайки, че нейната съдба е да страда. Дори старата дама си позволи да изрече някоя и друга ругатня по адрес на глупавото момиче от сериала. Умората от безсънието я правеше по-раздразнителна от обикновено.

И когато дойде нощта, Дора си легна с надеждата, че тази вечер ще успее да се наспи. Но още щом допря глава на възглавницата, чу гласа на кучето в отсрещния двор, което отново беше решило да плаче жално, докато стопаните му не се решат да го пуснат да влезе вътре. Това не можеше да продължава така. Дора вече губеше търпение и реши, че е крайно време да вземе нещата в свои ръце. Стана от леглото и надникна през прозореца. Видя, че все още лампите светят в дома на Вероника и Антон. Надяваше се скоро да си легнат. Имаше план, който мислеше да изпълни тази нощ, докато всички в квартала спят...

Беше около един часа след полунощ. Улиците бяха притихнали. Къщите наоколо бяха потънали в мрак. Чуваха се песните на щурците и далечно лаене на кучета, които най-вероятно гонеха някоя заблудена котка. Вратата на дома на Дора Костова се отвори. Тя излезе навън и се огледа предпазливо. Беше се увила в черен шлифер и носеше в ръката си фенерче. Когато видя, че няма никой навън, тръгна предпазливо към къщата на Вероника и Антон. Пресече улицата и мина на тротоара отсреща. Заобиколи оградата, снишила се така, все едно е крадец, канещ се да влезе с взлом в нечий дом. Стигна до дървената врата на задния двор, зад която скимтеше малкото бяло куче. Включи фенерчето и го насочи към ключалката. Отново завъртя очите си наляво и надясно, за да се увери, че няма никой. Тогава извади от джоба си една отвертка. Пъхна я в ключалката и започна да я върти в различни посоки. Така беше виждала по филмите, че престъпниците отварят заключени врати. Никога преди това не беше пробвала дали е толкова лесно, колкото изглеждаше. Изведнъж кучето зад оградата се разлая. Беше усетило, че някой се опитва да влезе в двора. Доближи се до вратата и лаеше с тънкото си пискливо гласче.

- Чит! Чит! - шушнеше Дора от другата страна, въртейки отвертката в ключалката с едната ръка, а в другата държеше фенерчето.

Но кучето не спираше да лае. Дори ставаше още по-настървено, когато се убеди, че някой иска да нахлуе неканен. В този миг една от стаите на втория етаж на къщата се обля в светлина. Дора се стресна. Побърза да загаси фенерчето си. Само след минута чу гласа на Антон, който беше излязъл по пижама, за да види защо кучето лаеше. Дора се опита да извади отвертката, но тя се беше заклещила в ключалката. Реши, че е най-добре да я остави там и да бяга, преди да са я открили, докато се е опитвала да влезе с взлом. Опитът ѝ да пусне кучето да избяга и най-после да се наспи, се оказа неуспешен!

 

Следващата сутрин беше облачна. Небето беше потъмняло и задушаваше слънцето в сивата си прегръдка. Но горещината не си беше отишла. Докато Дора Костова пиеше кафе на верандата си, се молеше най-после да завали като из ведро, за да се охлади земята. Освен заради жегата, тя нямаше желание да върши нищо и заради умората, която изпитваше. Чудеше се кога ще се приключи с този ад. Не знаеше какво да направи, за да възцари отново тишината на улицата, за да може да се наспи. Радваше се, че поне през деня кучето на съседите спираше да вие, защото получаваше внимание от децата. Това бяха няколко глътки на отмора, които старата дама можеше да си открадне, преди отново нервите ѝ да бъдат изпънати като струни с падането на нощта.

Тъкмо изпи последната глътка от кафето си, когато Дора видя как Антон излиза с колата от гаража. Докато караше бавно на заден ход, за да не стъпче цветята в градината, от къщата излезе Вероника и се спусна към автомобила. Антон натисна спирачките и отвори прозореца.

- Нали беше казал, че днес ще останеш с мен и децата?! - дочу гласа ѝ Дора и наостри слуха си, който за нейно щастие не беше отслабнал с годините.

- Да, но трябва да изляза. Знаеш как е с работата... - отговори от автомобила Антон.

- Не, не знам! Вече ми писна все да си някъде по работа, докато аз не мога да изляза никъде, без децата!

- Съжалявам! Трябва да тръгвам.

Той запали двигателя и тръгна отново бавно назад, за да изкара колата на шосето. Вероника остана на мястото си, почервеняла от яд. Наблюдаваше как съпругът ѝ потегляше. Но този път не ѝ помаха с ръка, нито ѝ изпрати въздушна целувка. Това я ядоса още повече. Изведнъж очите ѝ, в които можеха да се видят напиращите да прелеят сълзи, срещнаха погледа на Дора Костова. Старата дама преглътна нервно и побърза да отмести вниманието си от Вероника, за да не личи толкова явно, че е слухтяла, докато са се карали. Стана от стола си и тръгна към кухнята да измие празната чаша от кафето си. Но след миг, още преди да е отворила вратата, тя чу гласа на съседката си. Спря се и погледна към улицата. Вероника пресичаше, отправила се към дома ѝ.

- Госпожо Костова! – викаше тя. Спря се до верандата и се прокашля. - Знам, че онзи ден бях малко груба с Вас, но... бих искала да Ви помоля нещо.

- За какво става въпрос? - с хладен глас попита дамата.

- Може ли да наглеждате децата за около половин час? Трябва да изляза набързо, а не мога да ги оставя сами.

- Децата ти? Та те дори не ме поздравяват, когато ме срещнат на улицата!

- Моля Ви! - събра ръцете си пред гърдите Вероника като за молитва. - Веднага трябва да тръгна, а не мога...

- Добре, добре – отвърна Дора с лукава усмивка. Нещо се роди в ума ѝ и реши да не пропуска шанса, който ѝ се даваше. - Тръгвай, а аз ще наглеждам малките дяволи!

- О, благодаря ви! Толкова много ви благодаря!

Вероника притича бързо към дома си. Влезе в гаража и след миг се чу двигателят на нейната кола. Изкара я бързо на улицата и потегли с бясна скорост в посоката, към която се беше отправил съпругът ѝ. Дора изчака да се скрие от погледа ѝ, когато остави чашата си на верандата и потупа по гърба Мистър Дарвин, карайки го да стои на мястото си. Пое си дълбоко дъх и се отправи към къщата на съседите си.

- Деца?! Ехо! Деца, къде сте? - викаше Дора, щом затвори вратата след себе си.

Не получаваше отговор. Но това не я притесняваше особено. Беше захласната от това, че за пръв път бе в дома на съседите си. И сега можеше да огледа всичко обстойно, както обичаше да прави, когато отиваше на ново за нея място. Направи оглед първо на всекидневната. Беше чисто и подредено. Очевидно Вероника беше добра домакиня, която се грижеше домът ѝ да е в изряден вид. Загледа се в стената, на която бяха окачени десетки рамки със снимки на семейството. На всички тях Вероника и Антон изглеждаха щастливи с децата и роднините си. Но Дора знаеше, че човек трудно може да разчете истинските емоции на хората по снимките. Все пак всеки може да лепне фалшива усмивка на лицето си, докато щракне фотоапарата и след това отново да потъне в тъга, яд, разочарование...

Отправи се към кухнята. Видя, че в мивката стояха неизмитите съдове от закуската, която Вероника е приготвила рано за децата и съпруга си. Но масата, на която са се хранили вече беше почистена и в средата беше поставена ваза с ароматни цветя от градината, които допринасяха за уюта на дома. Отвори хладилника и видя, че е пълен с хранителни продукти. Преобладаваха плодовете, зеленчуците и млечните храни. Очевидно семейството се хранеше здравословно. Имаше и няколко малки кренвирша, от които Дора взе един и го пъхна в джоба на роклята си. Тогава чу потропване по стълбите. Някой слизаше към първия етаж.

- Деца?! Деца?! - затвори хладилника и тръгна към стълбището.

Веднага щом излезе от кухнята, беше посрещната от обилна водна струя, която се изсипа към лицето ѝ. Дора изпищя, закривайки очите си с ръце, но това не спря водата, която намокри шията и пищната ѝ гръд.

- Чудовище! Чудовище! - викаше петгодишното момченце, което стреляше към старата дама с водния си пистолет.

- Спри веднага! - скара му се Дора и детето се уплаши. - Виж какво ми направи! - грабна от ръцете му играчката и видя застиналото изражение на лицето му. - Майка ти трябваше да излезе и ме накара да наглеждам теб и сестра ти. Аз съм леля Дора. Не се прави, че не ме познаваш.

- Ти не си ми леля! - кресна ѝ момченцето.

- Я да мълчиш!

- По-скоро си ми пра-пра-пра-пра леля – изкикоти се и се затича пак по стълбите към втория етаж.

- Малък хулиган – измърмори Дора под носа си и остави водния пистолет в кухнята.

Излезе в задния двор, който беше една голяма поляна, обсипана с тучна зелена трева. Там беше седемгодишното момиченце, което си играеше с кучето до неговата картонена колибка. Веднага щом видя Дора, малкото бяло животинче притича радостно към нея и започна да се търкаля в краката ѝ, просейки си внимание. Дамата се усмихна, малко на сила. Не, че не обичаше кучетата. Но точно това, не ѝ беше от любимците, защото заради него не се беше наспивала от няколко дни.

- Здравей, миличка – обърна се Дора към момиченцето.

- Мама не е вкъщи – побърза да каже детето.

- Знам. Прати ме да ви наглеждам с брат ти.

- Защо дрехите ви са мокри?

- О, - погледна към гърдите си Дора – братчето ти е много палаво... - после се приведе, за да погали малкото животинче, което не се отказваше да привлече вниманието ѝ. - Как се казва?

- Чарли.

- От къде се взе, Чарли? - попита тихо дамата, сякаш кучето можеше да ѝ отговори.

- Намерих го на улицата – каза момиченцето. - Беше изоставен до една кофа за боклук и го доведох у нас. Мама каза, че може да стои само на двора, за да не цапа вкъщи и да не счупи нещо.

- Но той скимти по цяла нощ! Как спите?

- Мама каза, че скоро ще спре с това. Просто е още бебе и не може да свикне с новия си дом.

Няколко дъждовни капки паднаха по лицето на Дора Костова. Тя погледна към небето и установи, че най-после започваше да вали.

- Хайде, да влезем вътре – каза тя на момиченцето.

- А Чарли? Той ще се намокри.

- Той ще е добре. Кучетата не ги е страх от дъжда. Влизай вътре, миличка!

Момиченцето послуша дамата. Гушна кученцето като за сбогуване и влезе в къщата. Дора погледна към животинчето, което въртеше опашка пред нея. Реши, че това е моментът, в който да изпълни плана си. Хвърли поглед към къщата и видя, че децата се занимават с нещо във всекидневната. Извади от джоба кренвирша, който беше взела от хладилника. С него успя веднага да привлече вниманието на кучето. Тръгна към вратата на задния двор, която предната нощ се опитваше да отвори с отвертка. Животинчето я следваше, подскачайки към кренвирша. Дора отвори вратата. Взе отвертката си, която все още стоеше там. Размаха колбаса пред лицето на кучето и го хвърли навън. Палето се затича към него и излезе на улицата. Възрастната дама се усмихна самодоволно. Потърка ръцете си като злодей от анимационен филм. Затвори вратата, оставяйки кученцето отвън. Влезе в къщата при децата и само след миг пороен дъжд започна да се сипе от тъмното небе.

 

След около половин час Вероника се прибра вкъщи. Дора и децата бяха на дивана във всекидневната и гледаха турския сериал „Любов на чаршията“, който дамата следеше. Но веднага щом домакинята се прибра, Дора превключи канала на един анимационен филм, преструвайки се, че през цялото време са гледали това, което децата са искали. Момченцето се втурна към майка си, когато чу, че си е дошла. Прегърна я силно през кръста.

- Мамо, ще ми купиш ли от онези бонбони с картинките?

- После, скъпи – отговори му без никаква емоция Вероника. Гледаше към пода и изглеждаше разстроена. Сякаш едва се държеше да не се срине. - Мама ще се прибере в стаята да си почине...

- Обещаваш ли ми, че когато дойде „после“ ще отидем до магазина да ми купиш?

- Да, обещавам!

- Аз ще тръгвам – обади се Дора, ставайки от дивана. Но за миг се спря до жената, виждайки, че нещо не е наред. - Добре ли си?

- Да – кимна Вероника. - Всичко е наред. Благодаря, че наглеждахте децата!

- Пак заповядай – мина покрай нея дамата, оглеждайки я със съмнение. Знаеше, че нещо се е случило и умираше от любопитство да разбере какво е то. Но не беше времето да разпитва. За това излезе от къщата и притича през дъжда към дома си.

 

Дъждът спря малко след пет следобед. И като след нормалните летни бури, веднага след това тъмните облаци се изпариха и слънцето се показа над града. Лъчите му огряха мокрите улици, по които сякаш беше посипан звезден прах. Оглеждаше се в локвите, които съвсем скоро щеше да пресуши. Тревата по моравите блестеше от капчиците вода, останали по нея. Птиците бързо излязоха от скривалищата си и отново се понесоха с песни над квартала.

Дора Костова излезе на верандата, държейки в ръцете си Мистър Дарвин. Пое си дълбоко дъх, защото обичаше мириса на мократа земя след дъждовна буря. Настани се на люлеещия се стол и остави белия котарак на табуретката до нея. Облегна се и започна да се полюлява бавно на мястото си, радвайки се на прохладата, която се надяваше да се задържи поне до следващия ден.

Погледна неволно към дома на съседите си, чиито деца беше наглеждала по-рано. И се изненада, когато видя Вероника да стои пред гаража, седнала върху един голям куфар. Гледаше към обувките си замислена и не забелязваше погледите на минувачите. След малко Антон приближи с автомобила си. Не успя да прибере колата в гаража, заради съпругата си и затова паркира пред къщата. Излезе с учудена физиономия на лицето.

- Какво става тук? - попита той, приближавайки към Вероника. - Отиваш ли някъде? - посочи към куфара той.

- Не – вдигна поглед жената. - Това е твоят багаж.

- Моля?!

- Отиваш си. Не искам да правим скандали тук, а просто да си вземеш куфара и да се махнеш от очите ми.

- За какво говориш?! - наведе се към нея Антон.

- Днес те проследих с колата, когато тръгна сутринта. Знам, че не беше на работа. Беше с жена. - Вероника говореше със спокоен и равен глас, а в погледът на съпруга ѝ се четеше изненада. Не знаеше какво да каже. - Виждам, че няма да отречеш, защото е истина.

- Виж, скъпа... съжалявам...

- Не казвай нищо повече! Просто се махни от очите ми! Не е нужно да се сбогуваш с децата, скоро ще ги видиш. Ще говорим отново, когато се съвзема. Но знай, че искам развод.

- Вероника, нека не вземаме прибързани решения...

- Отивай си! - повиши глас тя.

Стана от куфара и направи знак на Антон да го вземе. Той се вгледа за миг в нея, сякаш се надяваше тя да промени решението си. Но тя не казваше нищо. Накрая взе багажа си, качи го в багажника на колата и потегли.

- Мамо! Мамо! - викаше момиченцето, излизайки от къщата. - Мамо, Чарли го няма! Чарли е избягал!

- Какво?! - изненада се Вероника.

- Няма го, мамо! Трябва да го намерим!

Вероника се опитваше да успокои дъщеря си и да я накара да се прибере вкъщи. Но момиченцето не искаше и да си помисли, че трябва да се откаже от кученцето. Малко по-късно Дора видя, че съседката ѝ обикаляше улиците, търсейки кучето с двете си деца. За миг изпита съчувствие към нея. Все пак само преди няколко минути се беше разделила със съпруга си, след като разбра, че ѝ изневерява. Предполагаше, че въобще не ѝ е до това да върви из квартала викайки кученцето. Дора си мислеше за това колко ли съкрушена е всъщност Вероника в този момент, но намираше сили да прикрие болката пред децата си. Старата дама изпитваше вина. Заради нея момченцето и момичето бяха разстроени и не искаха да се приберат, преди да са открили домашния си любимец. Но реши, че е добре да мисли и за себе си. Все пак не се беше наспивала от няколко дни. А без кучето, което да скимти срещу къщата ѝ, беше убедена, че ще си почине тази нощ. И за да не започва да я гризе още повече съвестта, гледайки отчаяната си съседка с децата, Дора Костова взе отново Мистър Дарвин на ръце и влезе в дома си.

 

Беше около девет вечерта, когато Дора отиде да изхвърли торбата с отпадъци в контейнера за боклук. Беше изчакала да започне рекламният блок, за да не изпусне нещо интересно от вечерното шоу, което следеше. Навън още беше прохладно след дъжда и дори лек вятър танцуваше в клоните на дърветата. Дамата остави набързо боклука и се обърна да се връща в дома си, когато видя едно бяло петно в мрака. Първо се стресна, но когато се взря по-добре, видя, че това е кучето на съседите ѝ. То обикаляше по улицата, търсейки стопаните си. Когато забеляза Дора, кученцето притича бързо при нея и започна да ѝ се радва.

Първоначално, дамата остана непоклатима, гледайки малкия Чарли как върти опашка и прави разни номера, опитвайки се да я впечатли. В нея се водеше война между две жени. Едната искаше да я накара да се престори, че не познава кучето и да се прибере тихо в къщата, за да догледа предаването, след което да легне и да се наспи тази нощ. Но другата жена ѝ казваше, че не може да остави това малко същество на улицата, знаейки, че ще му се случи нещо лошо, а и по този начин децата на Вероника ще страдат, че не са го открили. Дора постоя известно време, наблюдавайки животинчето, което очевидно я харесваше. Накрая въздъхна тежко, наведе се и го взе на ръце. Тръгна към дома на съседите си. Кученцето облиза лицето ѝ с влажното си езиче, сякаш за да ѝ благодари, че е взела правилното решение.

- Мисля, че това същество е ваше – каза Дора на Вероника, когато отвори вратата. - Вземи го – подаде ѝ го тя.

- О, толкова се радвам, че го намерихте! - възкликна домакинята, гушвайки кученцето. - Деца, елате да видите кой си е вкъщи!

Момченцето и момиченцето притичаха бързо при майка си и запищяха от щастие, когато видяха Чарли. Грабнаха го от ръцете ѝ и започнаха да го прегръщат и целуват. Майка им се усмихваше, виждайки доволните им личица.

- Е, надявам се поне да не скимти толкова много тази нощ, за да мога да се наспя – промърмори Дора.

- Спокойно – отговори ѝ Вероника. - Той повече няма да пречи на съня Ви, защото ще спи при мен. Вече няма да е на двора.

- Наистина ли?! - изненада се дъщеря ѝ и я изгледа учудено.

- Да, миличка. Чарли вече ще живее вкъщи.

Дора Костова се усмихна. Пожела лека нощ на съседката си и се отправи към дома си. Изпитваше самодоволство. И облекчение. Проблемът с кучето беше решен. Както и безсънието ѝ.

© Боян Боев Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??