Огънят на моите чувства

Ранните ноемврийски вечери носят носталгия по отминалото лято. Понякога, ако денят е бил топъл, усещането, че есента не си е тръгнала, се засилва, дърветата стискат с последни сили сухите си листа, случи ли се циганското лято да се проточи, заблудата за стабилност поддържа определена доза оптимизъм и зимата изглежда някак си далечна. Градът не се е спихнал още в калта и кишата, които ще го връхлетят внезапно, все още ври и кипи, светлините му са живи и ярки, звуците са ясни, вечерите уютни и бъбриви. Приятели се събират по заведения, още гърмят летни брътвежи, бушуват августовски страсти и животът изглежда безкраен.

Залата беше пълна и жужеше като морен кошер, хората прииждаха, търсеха местата си, размахваха програми. И сетне притихна, светлините се приглушиха и на сцената грейна. Елена се появи сред овации и бурни ръкопляскания, което донякъде учуди Стефан. Изминалите години бяха приливни и отливни. Хората на изкуството попадаха под прожекторите само когато залитаха към определена партия, после си тръгваха употребени и изхабени, някои от тях губеха харизмата си, трудно се възстановяваха, а и на хоризонта идеха нови поколения. Булните вълни, през които премина цялата артистична общност, удавиха не един талант, тласнаха го към халтурата, някои потърсиха поприще навън, но измамната свобода си имаше своя цена. Други ту се завръщаха в страната, тук пак излизаха с мърморенето "Там ми е по-уредено" и така годините се изтъркаляха. Кабеларки, канали, достъп до всичко от световния пазар, индустрията, бълваща хиляди сапунени сериали на години, превзеха всеки дом, бабите седяха и чакаха поредната розова сапунка, подмсърчаха на Дива роза и Дързост и красота и ценното се изгубваше в посредсвените и лесносмилаеми сериали.

– Елена, прекрасно изпълнение – жената се обърна и той разбра веднага, че го е познала.

– Стефане, ти да видиш – подскочи тя. – Каква среща, каква среща? Боже, остарели сме. Седни, разказвай, след промените загубихме връзка, а в социалните мрежи е такъв бардак, че рядко влизам. Ах, славни времена бяха, славни. 

– Първо работата, Елена, първо работата. Затова сме тук. Юбилей на сцената, какъв успех, честно казано, бях много развълнуван и силно впечатлен.

Стефан пристъпваше смутен. И думите засядаха в гърлото му. Как да изиграе картите си сега? Вече бяха толкова далечни, толкова различни. От разстоянието на времето тя изглеждаше загубила блясъка, дяволития поглед, тъничката усмивка, дори не успя да събуди и грам от вълнението, което го владееше, когато виждаше как несръчно флиртува с него. Понаедряла, е, да, и той вероятно се е сбръчкал, побелял е, дали всички можем да си представим как изглеждаме отстрани в очите на другите. Даде си сметка и колко е бил обсебен от собствения си чар, от положението си в телевизията, което на времето отваряше много врати. И не само врати. Елена, тогава току-що започнала кариера, той  – създал определено име и положение. Пътищата им се пресекоха на една Аполония, първият досег беше взривяващ, тя започна да си търси поводи за срещи и той знаеше, о, как усещаше огромното й желание да го сграбчи и да се любят на някой забутан плаж, беше като наркотик, но тогава това все още го забавляваше, гледаше с насмешка всички тези млади момичета, които пускаха в ход цялото си женско войнство и чар, само и само да постигнат своето.  И деликатно се скри. Не му се впускаше в бурна връзка, животът му харесваше и така, а и както разбра впоследствие, тя си имаше дългогодишен партньор, така че това щеше да бъде поредната мимолетна история, която винаги завършваше катастрофално. След година разбра, че се е омъжила и въздахна облекчено, като от време на време само се усмихваше на спомена за краткия флирт и огньовете, които беше разпалил.

– Няма да откажеш чаша вино, нали –  Елена приседна на масата в ъгъла и запали цигара.

– Пропушила си.

– Само по една на ден и когато съм много развълнувана – усмихна се тя. – Разказвай, какво ново, старо-вехто при теб.

– Както виждаш, не съм мръднал от телевизията, просто остарях. Имам семейство, син... – и гласът му се загуби.

– Щастливец си ти, това е единственото нещо в живота, което има смисъл. – Елена сведе очи. – А ние все още се борим, но сме на път да се откажем.

– Така ли? Че ти не беше ли с твоето момче заедно още от 18-годишна.

– Ами... уж всичко е наред, но не се получава. Не знам защо. Какво работи твоето момче, опиши ми го.

Стефан заби поглед в чашата и тежка въздишка се отрони от гърдите му.

– Той... Той е болен. И както изглежда, безнадеждно. Аз... искам да те попитам нещо. Звучи налудничаво, но по-добре да те попитам: Нараних ли те тогава? Много ли те обидих с отказа си да бъдем заедно? Разбираш ме, нали? Не, не ме мисли за луд, отчаян съм и много объркан.

Елена го гледаше учудено, после го прегърна и изслуша през хлиповете безумната история с врачката. На моменти й се струваше, че не разбира, че може би мъката го е подлудила, но все пак прояви търпение да го чуе докрай.

– Не, Стефане, давам си сметка, че едва ли е било толкова силно привличането между нас. Преживях много, имах и големи падения, и високи върхове. Но животът ме научи, че някой друг е пряве правилния избор за мен – отвърна Елена. – И отдавна му се доверих. Знаеш ли, научих, че когато много, ама адски много желаеш нещо, може да го получиш накрая и тогава изведнъж се оказваш разочарован. Ако си представим, че тогава заварката беше станала, ако по някаква причина се бях омъжила за теб, сиго аз щях да бъда майка на болния ти син. Не бих го понесла. Никой не е виновен. Не си ме наранил... Да, много те исках. Но беше за кратко.

***

Вечерта припадаше над гората и синкав здрач обливаше улицата. Двете жени стояха до прозореца, скръстили ръце пред гърдите си.

– Сега разбираш колко е пагубно да се опреш на магията – пророни по-старата. – Няма бяла, няма черна. Магията е лесна за разбиране, но трудна за овладяване. Пуснеш ли духа от бутилката, не очаквай да ти е благодарен или да ти се подчинява. И винаги има цена. Някой трябва да я плати. Кой иска да го стори? Ти едва ли. Хората не разбират казаното. Не пожелавай жената на ближния си, ни осела му, ни роба му – не става дума за алчност, а за объркани нишки във вселенското програмиране, скъсани струни в пространството, които вече не вибрират правилно, за внезапни пориви, които после са забравени, но пътищата и връзките на вселенския ход вече са объркани. Вселената е жив организъм. И всяко послание, което изпращаш към нея, намира отпечатък. Ние още не сме научени да намираме баланса, изпадаме в крайности, искаме всичко, а когато паднем, започваме да се самозалъгваме, че всъщност само простичките неща са достатъчни, да се ограничаваме. Без баланс няма развитие, няма щастие. Не пожелавай жената на ближния си – не защото не е хубаво, а най-вече защото е опасно.

Години наред тук са идвали девойчета, примрели от страсти, с молба да направя магия за любов. Като не го сторя, отиват при друг, а другият дори не се замисля. И после животът се обърква. Затова не ти помогнах навремето. Макар че ти сама успя да открехнеш определени врати и да се възползваш от някои ритуали. 

– Да... – промълви Елена. – И платих цената.

– Плодът не познанието не е за всекиго. Само просветени и безкрайно чисти хора може да разлистват книгата на живота. Имах една баба, прекъсваше астрални връзки между починали роднини. Когато майка и син, или брат и сестра, или други с пряка родствена линия са родени в един и същи месец, ако почине един от тях, той почва да вика другия в отвъдното. Някой й беше предал дарбата си. И си мисля, че тя дори се радваше, че владее силата. Ноооо.. Остана бездетна. И аз така. Не, магията не е за всекиго. 

– Има ли начин да му помогнем? Няма да понеса мисълта, че може би аз имам вина за това.

– Покянието е първата стъпка към спасението. После идват прошката и примирението. Ти измина дълъг път. И не се кори. Вината не е твоя. Върви си дете, носиш син в утробата си.