Една от най-големите загадки на ХХ век е свързана с руското царско семейство Романови и по-специално съдбата на най-малката дъщеря на император Николай ІІ Романов – Анастасия. Името и е познато на почти всеки, а спекулациите относно това какво се е случило в нощта на убийството – 17.07.1918 са многобройни. Една от хипотезите е, че княгинята е оцеляла и продължила да живее с различна самоличност в друга страна. Тази идея стои и в основата на романа на Христо Карастоянов – „Името”, с подзаглавие „роман хроника”. Сам по себе си, романът излиза през 2012 година, ИК „Жанет 45” и благодарение на него, авторът печели награда „Хеликон” за съответната година. Разказва за съдбата на оцелялата и настанила се в България руска княгиня. Приела различно, немско и доста респектиращо име, тя (Анастасия) се установява в малко, самотно, но китно българско селце и благодарение на уменията и качествата, придобила по време на „предишния си живот” – с богатото си семейство, приятели, икономи, гувернантки и т.н., успява да се интегрира и да стане част от новото общество. Преподава уроци по чужди езици на местните момичета, но не живее с парите от тази си дейност – незнайно как, всеки месец пристига значителна сума, която покрива разходите и. Заглавието на романа на Карастоянов като цяло остава в голямата си степен енигматично и е необходимо да се прочете целият роман, за да се разбере от читателя за неговия смисъл и избор. От друга страна, постмодерното писане и тук ясно се наблюдава, в целия роман има хаос, ентропия, ретроспекции, неизяснени докрай неща и факти. Той (романът) няма претенция да бъде приет за достоверен източник на историческа информация, възможно е авторът да е доразработил фабулата, излъчена по време на предаването „Ясновидци” през 2009 година - за това как принцесата се е заселила тук под друго име (Елеонора) и е изумявала непрекъснато своите съседи с познанията и привичките си, които въпреки усилията, не е съумявала да скрие напълно. Що се отнася до имената и действията, те са изцяло адекватни в пространствено – времевия континиум на романа. Подзаглавието „роман-хроника” също е адекватно, проследен е животът на Анастасия след злополучната нощ на 1918-та година. Както и в други романи на Карастоянов, и в този се наблюдават цели пасажи на чужд език (предимно руски), със съответната липса на превод (напр. на стр. 10). Интересно е да се отбележи, че определени действия в повествованието са повторени няколко пъти – дали за обем на творбата или за да се наблегне повече на тях – по този въпрос най-вероятно може да се изкаже самият автор. Книгата е разделена на общо VІІ глави, последната от които – и най-кратка – обобщава цялостната идея: „Но затуй пък ги беше надживяла. Беше ги надживяла. Тя, Анастасия Николаевна Романова, ги беше надживяла. Всичките”. Тази хипотеза като цяло е доста оспорвана от историческата наука и малко са привържениците на конспиративните теории за оцеляването на известни личности. От друга страна, не е невъзможно наистина княгинята да е оцеляла и да се е заселила в друга страна, дори това да не е България. В романа са описани много подробно сцени от историята на ХХ век, и тяхната истинност за пореден път затвърждава името на Карастоянов освен като изкусен разказвач, и като познавач на историята на века, в който е роден и живял. Не без значение са и опитите на мнозина да се доберат до богатството и славата, като се представят за „мъртвата” Анастасия – така наречените „лъжеанастасии”. Това също е описано от белетриста. Увлекателно написана, историята на принцесата на Русия може да подбуди мнозина да потърсят истината, защото това е една от големите загадки на изминалото столетие. С всичките си качества, може да се заключи, че романът заслужено е спечелил наградата „Хеликон” за 2012 година.

----

Романът на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“, с подзаглавие „Дневник на един роман“, представлява удивителен пример за постмодерна литература, която пренаписва историографските и художествени рамки, превръщайки историческите събития в поле за интерпретация. Издаден през 2014 година, този двадесет и седми роман на Карастоянов въплъщава изразителни черти на постмодернизма, обединявайки историческа фактология, метафикция и разчупен наратив.

Събитията, описани в произведението, са разположени в бурната първа четвърт на XX век, но са предадени чрез иновативен подход, който разкъсва линейното време и редуцира прецизността на историческата достоверност в полза на философското изследване. Централни фигури са поетът Гео Милев и анархистът Георги Шейтанов, чиито разговори и действия се развиват на фона на политически и културни кризи, обозначени с историческа точност – атентатът в църквата „Света Неделя“, строгата цензура и създаването на списание „Пламък“. Въпреки фикционализацията на множество сцени, историческата основа на текста остава стабилна, изграждайки парадоксална връзка между реалност и художествена измислица.

Карастоянов утвърждава своя постмодерен стил чрез фрагментарността и хаоса на повествованието. Наративът изобилства с ретроспекции, прескачания между времеви пластове и дори включването на размисли на самия автор. Тази „ентропия“ не е просто стилистичен жест, а философски принцип, подчертаващ сложността и неопределеността на историческата истина. Ключова особеност на романа е и размиването на границите между текста и контекста: вмъкването на електронни писма и въпроси към реални личности (например директор Янев) изразява отказа от претенцията за окончателност и обективност.

Подзаглавието „Дневник на един роман“ също носи многозначност. Макар да описва самия процес на писане – дати, дни и моменти, в които авторът създава различните части, – то въвежда и идеята за субективната природа на всяко свидетелство. Заглавието „Една и съща нощ“ пък може да бъде прочетено като метафора за повторяемостта на човешките трагедии, обобщено в последните страници: „по едни и същи места и по една и съща причина; газели една и съща кал под един и същ сив майски дъжд, събрани от един и същ кошмар“.

Текстът на Карастоянов е белязан и от преднамерено нарушаване на литературните и естетически норми. Употребата на вулгаризми, разкъсаните мисловни потоци и липсата на преводи на чуждоезикови изрази предизвикват читателската нагласа и изискват активна интерпретация. Авторът, в духа на постмодернизма, не предлага леснодостъпен текст, а такъв, който изисква взаимодействие и съавторство.

Социално-политическите теми, засегнати в романа, надхвърлят историческия контекст. Народното недоволство, конфликтът между поколенията и жаждата за революция намират паралели в съвременността, придавайки на текста универсалност. Възгледите на Гео Милев и Шейтанов резонират като идеи, които надживяват своето време, напомняйки, че историята не е просто сбор от факти, а постоянен процес на преосмисляне.

Карастоянов утвърждава „Една и съща нощ“ като произведение, което е едновременно исторически роман, философско изследване и метатекст. Съчетавайки сложността на постмодерната форма с увлекателното повествование, той предлага на читателя уникално преживяване – едно пътешествие през времето, пространството и културните пластове. Романът с право заема челно място в пантеона на съвременната българска литература, превръщайки се в пример за литературна иновация и философска дълбочина.