Когато заспя, аз сънувам за какво мечтая, когато съм будна.
Това е моят непрестанен сън.

              Необичайната ѝ натура предизвикваше известен интерес у човека да узнае нещо повече за нея. Още не бе казала и дума, но нещо в нейното излъчване настройваше останалите край нея да се отдръпнат съвсем леко. Притежаваше този суров, студен, резервиран вид на сериозния учен, който не търпи шеги и не показва чувствата си. Младата учителката старателно забърса стъклата на очилата си и погледна през прозореца. Виждаше далечната планина и гората в близост. Намираше ги за успокояващ мехлем, който балсамираше неспокойната ѝ душа и борбения ѝ дух. Сложи очилата си и почти незабелязано се усмихна на пейзажа. Радваше се, че може да го види и да му се наслади. В следващия момент с бавна походка пристъпи към другия край на класната стая със същото безизразно лице. Застана пред учениците, чудейки се как да им каже всичко това, което искаше. Тя желаеше да направи това още когато седеше на тяхното място. Нервно, почти тиково, тя докосваше една малка, леко издадена плочка на стената, която оформяше малко кръгче. Не след дълго думите дойдоха.     
                   – Това сиво небе винаги ми е напомняло за едни красиви по своему дни. Дните, в които аз седях на вашето място и размишлявах какво ли би могло да се случи след няколко години. Мислех си дали ще открия хората, с които да споделям денем хаотичните си мисли. Същите мисли, които нощем не ми даваха покой. Мислите, които се обвиваха около тялото ми и ме парализираха така, че на сутринта се чувствах сякаш съм водела среднощна борба. През всеки следващ ден установявах, че не съм открила мястото си. И е така може би, защото на всички места, които съм била, се е появявал все някой, който е искал да промени същността ми. За какво говоря ли..? Нека ви разкажа.  
                Когато бях последна, а може би предпоследна година в училище, имах контролно, което изискваше от мен да напиша или есе, или аналитично съчинение по дадено произведение. Тогава ми дойде вдъхновението да напиша първото - есе, нещо, което за мен беше дръзко, защото никога до онзи момент не бях изпитвала това, което изпитвах тогава. А именно – бях готова да споделям. Всичко вървеше добре. Написах есето си. Когато го прочетох няколко пъти, разбрах, че това е най-доброто мое писание до онзи момент в живота ми. Бях доволна от себе си. Та нали точно това е важното? Когато дойде следващият час с класа ми чакахме, както обикновено, да ни върнат проверените контролни. Получих своето и нетърпелива се върнах на мястото си, за да прочета рецензията от преподавателката. Това, което прочетох ме шокира до такава степен, че не можех да помръдна. Беше написала, че текстът ми е оригинален, но твърде емоционален. И навярно поради тази причина го беше оценила с много добра оценка - нещо незначително в онзи миг. Тази случка беше цунамито, която заля и промени изцяло живота ми. Опитах се да запазя самообладание до края на деня. Разбирате ли… Все едно някой си беше позволил да ме сложи в най-тясното помещение, в което мускулите ми, цялото ми тяло се стягаха и с последни сили се опитваха да разбият отвътре този затвор... Вечерта, когато се прибрах не можех повече да търпя задушаващия камуфлаж на усмивката и цялото ми същество рухна. Разридах се и не исках да спирам по никакъв начин ураганът-душа да ме обгърне. Чувствах се така сякаш някой беше взел стъкленото ми сърце и с всичка сила го беше запратил по посока на стената. Моят свят беше разбит на стотици малки прашинки. Никога няма да забравя тази вечер. – помислих си. Бях установила, че не искам никога повече да имам каквото и да е взаимодействие с подобни хора в живота ми. Знаете ли коя беше най-голямата ирония всъщност? Самата тема, която учителката ми ни беше задала - човечността.      
                След време се беше случило почти същото. Бях вече в университета и присъствах на първото ми семинарно упражнение по литература. Младата преподавателка срещу мен обясняваше, че като професионалисти, ние - аз и колегите ми, вече трябва по-научно, отдръпнато и хладно, забележете, да пристъпяме към произведенията, върху които работим. И точно това нейно изказване отново ме препрати към същата онази вечер. Вечерта, която никога нямаше да забравя. Но аз вече бях готова, бях подготвена. Бях обещала на себе си, че никога няма да послушам когото и да е, опитващ се да се рови в същността ми. Искам да ви кажа, че отново по ирония на съдбата обстоятелствата се стекоха така, че именно същата млада преподавателка беше тази, която ме изпита. Когато дойде моят ред, седнах пред нея и започнах да говоря. Пропуснах да ви спомена, че се чувствах така, като че ли държах най-опасното оръжие на света в ръцете си и нищо не можеше да ме спре. И не беше лъжа. Бях решила да си направя социален експеримент. Когато започнах да говоря с онзи плам, с онази страст, която ми беше "забранена", младата жена не свали поглед от мен. Дори не мигна. Затова ви говоря. Емоциите, пречупени през призмата на словото са най-силното оръжие. Те са първопричина за всяко едно действие, което ние извършваме. Вие сами избирате дали да носите камуфлажа на слабостта, или да се въоръжите със завладяващите човека емоции. Навярно се чудите що за чудак съм след като през цялото това време докосвах тази изпъкнала, малка плочка. Умът ми не спира да си представя, че това е бутон, който мога да натисна  и в стената пред мен да се разтвори портал към друго измерение..! Към друг свят..! Свят, който е непознат, по-красив и по-омаен..! Свят, в който бих могла да открия своето място..! Светът, който сънувам всяка нощ...         
                Учениците бяха запазили тишина и не смееха да кажат и дума. Само едно момиче, което седеше на последния чин, стана бавно и бурно аплодира младата учителка. След няколко секунди и неговите съученици последваха примера му.
               Едва-едва, с усмивка на лице, младата учителка отвори очите си. Все още мрак, тя се беше събудила няколко часа преди алармата. Спомни си за съня от тази нощ. И си обеща само едно:  
                    – Нека им разкажа.