Цял ден бе така. Тя седеше и мечтаеше за неговите обятия, а не знаеше за какво си мисли той. Беше несигурна. Хората обичаха да я натъжават и да я оставят сама. А тя толкова мразеше да е сама. Винаги преживяваше самотата много тежко. Та нали затова се бе променила...
    Дойде време той да заминава. Не успяха да се видят, което направи нещата още по-трудни. Тя знаеше, че той я харесва, но не знаеше дали някога ще може да я обикне. За това изтерзано момиче това беше най-важното... обичта. Не беше говорила с него от дни. Но не спираше да мисли за него. Харесваше ù да си представя момента, в който ще се видят. Представяше си как ще го види, ще се затича към него, ще го прегърне и ще впие устни в неговите. Когато беше най-отчаяна, той ù бе писал. Каза ù, че му липсва. На лицето ù отново грейна онази детска усмивка. За момент тя се почувства толкова важна. Писаха малко, защото той бе изтощен. Сърцето ù щеше да изхвърчи. Мислите ù минаваха през орбитата на реалността и се озоваваха до него. Той ù каза че ще ù пише отново, но по-късно. Развълнувана, тя се бе прибрала по-рано. Толкова бе бързала, че краката я бяха заболели. Беше бързала за едно негово съобщение. Ах, така се бе превъзнесла по мисълта за това момче. Нахлу в апартамента, където родителите й се бяха отдали на спокойна вечер. Съблече дрехите си и ги хвърли небрежно върху леглото. Облече блузката, с която обичаше да седи вкъщи. Отвори лаптопа, сложи слушалките и потъна в нежния звук на музиката. Бяха минали няколко часа... съобщение нямаше, а тя седеше сама в стаята... с насълзени очи. Той ù липсваше повече от всичко. Искаше да го прегърне. Искаше да чуе как и тя му липсва, как не спира да мисли за нея. Искаше да знае, че наистина е така. Искаше ТЯ да е мисълта с която се събужда сутрин, а кошмарите му да са изпълнени с нейната липса. Искаше тя да е всичко онова, което го кара да се радва, че е жив. Тя просто седеше и го чакаше, той знаеше, че тя чака, тя му бе казала, но той така и не ù писа. Беше толкова далеч от нея, а тя го усещаше във всяка глътка въздух. Виждаше го във всеки романтичен филм. Но той така и не ù писа. Той така и не се сети за момичето, което го чакаше и копнееше за неговото "мило мое". Тя се разплака, мислейки, че той ще чуе стенанията ù, но единственото, което той чуваше... бе смях и музика... там, далеч от нея.
     Тя бе спряла да плаче. Очите ù бяха подпухнали, а тялото ù изтощено. Легна в леглото си, отново с мисълта за него, и заспа. Сънищата я отведоха при него. Но не беше мило, не беше изпълнено с любов и радост. Дори в сънищата си тя плачеше, пред него. В сънищата ù той бе изправен пред нея и я гледаше със страдание как се е свила на кълбо. Така го болеше. На нея ù харесваше да го боли. Малко по малко съзнанието ù се изпълни с гняв към него. Как така я бе оставил да чака напразно? Не осъзнаваше ли колко голяма нужда има от него? Защо не бе отделил 5 минути? Това ù трябваше на нея... просто пет кратки минути. Просто едно "мило мое". Събуди се посред нощ. Бе обляна в пот и се наложи да смени дрехите си. Обзе я страшната мисъл, че той е бил от онези, които просто са желали да докоснат тялото ù, да усетят тази топлина. Когато сменяше дрехите си, дори те изгаряха кожата ù. Не искаше да усеща нищо. Искаше да излезе гола под дъжда и да плаче. Никой нямаше да забележи, че плаче. Та нали щеше да е гола. Никой нямаше да ù даде одеало или да я успокои. Щяха да са нежни с нея за момент. Но не беше нужно. Всичко това се случваше и наистина, без да е гола дори. Никой не бе до нея. Когато бе тъжна, хората я гледаха с насмешка. Не им пукаше.
    Легна си отново. Този път дори не го сънува. Ставайки, тя не мислеше за него. Отново си направи кафе и върза косата си. Отново отиде на училище, но беше ядосана. Не, не на него. Той не бе виновен, че тя се привързва лесно. Беше ядосана на себе си. На онази малка част в сърцето ù, която копнееше за него. Всеки час гледаше през прозореца и сдържаше сълзите си. Знаеше, че той не мисли за нея и това я нараняваше. За него тя бе просто някакво момиче. Или поне така бе решила тя. Взе телефона си и провери дали имаше съобщение от него. Нямаше. Натъжи се още повече. Реши да не го търси. Имаше толкова момчета, които я искаха. Никой не заслужаваше тя да тъжи. Часовете минаваха. Дойде ред на часът по информатика. Не ù харесваше този час. Имаше нещо изключително приспиващо в него. Влезе във Фейсбук. Беше отчаяна. Дори не очакваше той да се е сетил за нея и за тръпнещото в очакване сърце. Но бе сбъркала. Като лъч светлина се появи неговото име... "Мило мое" бе написал той. Усмихна се. Беше толкова щастлива, но реши да не му го показва. Та той я беше наранил. Кой беше той да я наранява? Тя се държеше студено с него. На него това не му харесваше. Беше нормално да се отдръпне от него. Дори и той да не го осъзнаваше, тя бе много повече от обидена. Тя просто не искаше да я боли повече. Искаше да се почувства сигурна в някого. Говореха и тя се смееше. Наричаше я слънце, мило, любовче. Но това не бе достатъчно. Тя продължаваше да тъгува за пропиляното време... за изплаканите сълзи.
    По-късно тя си бе вкъщи. Беше се сгушила в другата стая и говореше с него. Докато той ù обясняваше колко е ненужно да се сърди, тя продължаваше да плаче. Той никога нямаше да разбере какво ù бе причинил. За едно момиче... дори и най-малкото може да се окаже причинител на огромна болка. Все пак тя преглътна всичко, за да се отдаде на щастието, което ù носеше с малкото си внимание. Отново се оправи за сън. Легна. Прегърна мечока си и се остави на съня си. Завивката прилепна по тялото ù. Докато не заспа, тя мечтаеше завивката да е той. Да го усети толкова близо. Нежен. Галещ тялото ù. Обичащ я.