Пустота

   Навън е мрачно, мокро, вали дъжд... Небето сякаш се сърди на нас, хората и не иска да пусне топлата благодат на слънчевите лъчи, които отчаяно се опитват да преминат през гъстите декемврийски облаци. Чуват се само минаващите коли и камиони. Тишина. Спокойствие. Самота... Клоните на дърветата като изсъхнали човешки ръце се протягат към мен и сякаш искат да ме стигнат- да минат през двойния прозорец и да ме сграбчат в хладните си обятия. Странна тишина...Човечеството сякаш е замряло. Хората са се сгушили в топлите си легла и не смеят да се покажат навън... Страх ли ги е от нещо? Може би от настъпващата зима, която със своята меланхолия изпълва и човешките души. Или просто не искат да се озоват пак на мокрите, кални, самотни и пусти улици без пеизнак за човешко съществуване на тях. Само бездомни, измършавели и гладни кучета бродят из парковете и търсят лъч човешка топлина... Като пазачи на древни портали се издигат дърветата и със своето величие сякаш отвличат вниманието ни от нещо друго, което толкова старателно крият... Нападалите кестени и желъди заедно с изсъхналите есенни листа покриват цялата земя като някакъв мокър и студен килим... Природата започва дългия си сън, който ще трае чак до пролетта. Няма и капка зеленина. Всичко е пусто и мрачно... Тежка мъгла бавно се спуска над града.
                 Земята пее тъжната си песен. Заспива вечния си сън и потъва в забрава...