Зaлезът е толкова красив и мек, че гали всичките ми сетива. Чувам светлината му, успокояваща, отморяваща, тиха. Гледам малкото весело човече срещу мен,  моето дете - люлее се и гука... Запомням този миг - бавно, като пъзел го редя и от всяка частичка  душата ми кърви... Искам да остана  с  детето си. Още... То е толкова мъничко, не се е научило още да върви и да говори, не мога да му обясня защо го оставям самo с чужди хора за толкова дълго. Искам да съм там, когато съм му нужна, когато е гладно и тъжно, искам да съм с него...

Отдавна не съм свободна... Кога се случи това? Кога приключи всичко? Къде попаднах? Само аз ли съм там... или и другите?

Свободни ли сте? Аз не съм.

Нямам пари да си купя свобода, нямам пари да купя повече време с детето си. Ние купуваме свободата си, а дори не го осъзнаваме, откупуваме време, за да живеем както искаме. И само малцина успяват. Останалите живеем вечер, преди да си легнем, виждаме децата си, когато сме изморени. Живеем 2 дни от 7, 3 часа от 12 и се наричаме свободни.