В горещите летни жеги настъпи най-сетне нашата пролет.
Всеки протест, всеки призив за оставка, чут от медиите,
ме спира на място, за да преглътна вълнението, което прелива в душата ми.
Гледам младите 17-, 18-, 19-и годишни, гледам татковци и майки,
понесли децата си на рамене, за да открият новия път за нова България.
Тъжното е, че тези същи татковци и майки преди 23 години са били
носени на рамене от своите родители, за да видят някъде далече новия път.
Но уви, съдбата ни предлага все едно и също.
Талантлив народ сме, младите ни хора отново се завръщат с медали
от международни състезания, горд народ, обичан от Бога народ.
Защо не успява да отхвърли от гърба си пиявиците, които непрекъснато
се лепят и тровят живота му. Как да приемеш лъжата за истина, как да наречеш ...