„Адът - това са другите.”

Жан-Пол Сартр

 Спри. Заповядвам ти! Мислиш, че не мога, но ето, че го правя. Какво ти дава право да се въртиш така? Откъде намираш сили ту да ме събаряш, ту да ме изправяш в цялото ми величие! Спри да се въртиш!

  Категоричността ми я няма вече. Сега те умолявам. Живот, не ми подлагай вече динени кори. Коленете ми не могат да са по-сини от това. И стига вече с тази радост. Започвам да се чувствам глупаво - виновна. Не бъди така щедър към мен. Децата в Хаити умират от глад. . .

  И аз ще умра. Тогава вече ще решиш ли къде да ме изпратиш - в Рая или в Ада? Тук, на  земята, редовно ме залагаш на карти. Понякога ме губиш и след това печелившите са жестоки с моята крехкост. Често имаш късмет - вземаш ръката и заедно с теб си делим печалбата.

 Когато свърши земният ми път, вече ще знам дали съм се справила умело според това, дали ще се озова в розовия Рай или в Пъклото. И там вече ще различавам добро от зло, защото ще получавам само от едното, а тук ми се поднася една чудновата бърканица, приличаща на мармалад, криеща в себе си и ангелското, и дяволското. Чудновата бърканица, да! Това е животът ми, приличащ на образа на Рада от разказа „Шибил”. За нея именно Йовков казва, че е ” чудновата бърканица” от дете и дявол.

 Какво ли ще стане обаче, ако силно повярвам, че съм в Ада, още докато пребивавам на Земята. Ами ако се изморя от безсънието, което животът ми подарява?

 Любов? Да, имам я! Нека оставим настрана родителската и роднинската любов - те са задължителни. Любовта на близките ни е безусловната любов. Аз говоря за онази, платената любов. Страхувам се, че пак някой ще ме разбере погрешно. Нека уточня, че не си плащам в прекия смисъл за любов, нито получавам някакви материални блага, за да давам такава. Спокойни ли са вече всички? Желая да ви разкрия нещо. Вие си плащате за любов, аз също. А каквото казах преди малко, беше лъжа. Всички плащаме за любов. И, за да онагледи тази моя мисъл, съзнанието ми веднага светва прожектора и аз съм зрител на следния филм:

 Млади хора, момиче и момче, се запознават в дискотека - не защото същите тези хора не посещават и културни мероприятия като театъра и операта, а защото шумната, задимена дупка е по-подходяща за целта им. Цел ли казах? Всъщност може и случайно да се е случило. Както и да е. Запознават се хората и след няколко добре заучени фрази, си сменят телефонните номера. „Пичът” е щастлив, нали е забил мацката, а госпожицата е доволна, нали току ще са ù доказали, че е „вървежна".

 На другия ден започва разиграване на сцената. Той ù звъни веднъж, тя отказва да излязат ( нали такива са правилата) и след няколко часа тя пък му звъни, казвайки, че е размислила. Уговарят си среща за след два чaса. И какво имаме дотук? - Пари, плащане, загуба, но и печалба. И двамата имат по-голяма телефонна сметка след разговорите, и двамата губят два часа време, за да се приготвят за предстоящата среща. А какво е времето? Времето е пари. Следователно, още преди да се срещнат, те вече са изгубили. Няма да се впускам в луди математически изчисления (и без това математиката не ми е сила) колко е струвала вечерята за момчето или луксозното бельо на момичето. Накратко казано - това са разходи. Връзката им започва и в началото е само несъстоятелен влог, а после банката е разорена. Да, те може би наистина след време ще се обичат силно, но не означава, че няма да продължат да плащат за любовта си.

 Ние плащаме не само с пари. Не е толкова лесно. Плащаме с гордост, със сълзи и страдания, плащаме с всеотдайност и любов. Плащаме с цялата си същност понякога.

 Връщам се няколко минути назад в мислите си. Говорих за любов, а не за пари. Споделих на себе си, че притежавам любов. Моята любов я подарявам на мъжа „Х” (да го наречем така) и мъжът „Х” ми отвръща с любов. Защо тогава се чувствам като в Ада? Нали имам любов! Но мъжът „Х” замина на стотици километри преди цели пет месеца и ние с него сега „ближем захар през стъкло” (както е изразът). Много се обичаме в действителност и за това не спираме да се борим за бъдещето си. Но! Какво от това? Аз съм чувствително младо момиче и ежедневно умирам с неговата липса. Понякога не мога да спя. Не излизам вече с приятелки. Постоянно съм „кисела” и намръщена. Той ми причинява всички тези нещастия. Значи той е Адът! Ако беше до мен, щях да чувствам, че имам всичко. Мнозина знаем за изтърканото посвещение ”Ти си ми всичко.” Ако обаче притежавам всичко, значи притежавам Рая. Какво?! Той е Раят, да. Но го няма до мен и се чувствам толкова нещастна, че отново махам „розовите очила” и виждам в него Ада. Адът ме променя, да.

 Има два възможни начина, по които човек може да реагира срещу Ада - да бъде досущ като него или да е напълно противоположният му - Рая. Трябва обаче да си много силен, нечовешки силен, да си един Херкулес, за да отговаряш с Рай на Ада. Е, аз съм слабичка( само 55 килограма съм) и за да се справя с моя Ад, се превръщам в друг Ад.

 Режа, късам, пробождам силно и в края на деня виждам дявол в огледалото. Никога не съм виждала дявол преди, но имам чувството, че изглежда досущ като мен.

 Някакво мило момче ме заговаря в училищната закусвалня. В очите му видях симпатия към моята особа. Не, не реагирах нормално. Нито отвърнах мило на шегата му, нито на усмивката. Изстрелях злобен коментар и неприязън към него. Аз съм Адът. Не се трогнах от добронамереността му. Не можах да я видя.  Не я разбирах вече. Бях жестока дори и в тази проста ежедневна случка. Убих Рая и в очите му видях Ада. Момчето се обиди. Можех през погледа, с който ми отвърна, да прочета душата му. Там се  бе настанила заслужена омраза и нечовечност. Той сега беше Адът.

 Малко се обърках в разсъжденията си и съвсем размих Рая и Ада. Раят съм аз, когато обичам моя Ад и страдам за него и съм Ада, когато болката е непоносима, за да остана Рай. Затова пак се превръщам в Ад, а после наранявам много хора, които след моите постъпки от Рай се преобразяват в Ад.

 Адът съм аз, но Адът- това са и другите!