„Красотата е агония,” казва една гейша в своите мемоари. Уви, агонията не е красота.
Всеки път, когато срещна бездушие, аз агонизирам. Боли ме – и от болката, и от безразличието. От тази агония, обаче, не се ражда красота. Напротив, красотата умира, лишена от доброта.
Всеки път, когато срещна съдници, размахали безпощадно менторски пръст, аз агонизирам. Боли ме не от думите им. Боли ме от факта, че тъпчат безпощадно красотата, правейки проекции на личностните си проблеми върху нейното платно.
Агонизирайки, аз не спасявам красотата. Напротив, придавам й уродлив вид. Крайно време е да спра агонията и да предприема конкретни действия.
Агонията не е красота, въпреки че красотата е агония. Такава е, когато здраво пуснала корени, полага неимоверни усилия не само да остане красота, но и да даде плод. Въпреки бездушието на менторските пръсти, сочещи я с презрение. Агонията на красотата дава своя плод. Готова съм да я преживявам ежедневно, докато бездушниците кълват месата ми. Аз ще намеря лек ...