Досега с живата природа, с летните поля, с дъждовете, с изгревите и залезите, приемам като раждане на ухания и свежест, които радват сетивата ми. Така гледам и акварела - тази най-нежна живопис - с настроение и радост, с размисъл, обърнат към собствения ми духовен мир.
Обикновен сюжет - недостъпен или забравен между храсталаците хълм,събрал палитрата на есента. Дали тя е закъсняла или зимата - избързала... проста и вълнуваща красота, съчетание на белота, която създава чувство за безкрайност и тиха, мечтателна тъга. Породена от сливането на цялата червена гама при храстите, тя скоро ще трябва да умре...
Отвъд този малък свят остава необятен простор - светлината, планините като далечни силуети, едва докоснали небето, небе - кехлибарени и виолетови пламъци, тук- там сапфирено, бледо и кротко сияние като от лунен камък...
Усещам картината като нежна поезия, споделена откровено, без капка сантимент. Усещам светлината и белотата като надежда, че красотата я има и ще я има, само аз трябва да ...