Провреш ли се веднъж в дупката, пропадаш, неспирно се въртиш в черна спирала, болка и объркване атакуват мозъка ти, а съзнанието ти си измисля зелен лабиринт, из който наужким те разхожда под ярките лъчи на слънцето.
Имаш чувството че времето прелита около теб, стрелки се гонят бясно по разстечен циферблат, сезоните проблясват в кратка прелест и угасват като свещ, духната от порива на вятъра, а ти падаш ли, падаш, въртиш се и косата ти се оплита на кълбо, ушите ти свистят, докато вътрешно крещиш, а от носа ти падат едри капки кръв, ръцете ти се мятат като парцалена кукла, хваната в лудата захапка на бясно куче, краката ти са ръждясали котви, които се опитваш непрестанно да спуснеш.
Чудиш се как, по дяволите, главата ти е абсолютно празна с всички тези мисли и усещания, празнота, която плаши повече от смъртта, защото я усещаш като дълго пулсираща болка, която води само до още празнота и точно си мислиш, че мракът е абсолютна чернота, когато се оказва че има още по- тъмно черно.
Когато п ...