Ангелът беше обречен. Стъпка пръстта, отлетя безшумно. Остана голата земя и нощта.

И мракът на прогонения ангел. Споменът за светлика в кървавите сълзи и целувката на скръбта.

Плясна с неонови криле и се извиси към мъртвата луна, която го приласка и разпръсна сребрист блясък по крилете му. Ангелът остави мястото прокълнато и обречено. Заплю го... затри го, отнесе живеца му със себе си. На това място ангелът остави частица от сърцето си, сега то щеше да си плати за неговата фатална обреченост.

         Целувката на нощта се спусна по-бързо и по-хладно от целувка пред раздяла. Хладния повей се изви и ангелът настръхна почти човешки. Опиянен от собствената си сила се издигна в черното небе и допря устни до луната. Времето бавно отлиташе. Тихата ангелска смърт плавно прииждаше и  плискаше безсмъртна ирония. Капки безвремие се оттичаха от съществото на ангела. Той беше обречен. Той беше прокълнат в ангелското,дамгосан в дяволското и целунат в човешкото. Дари една последна целувка на света и се разпръсна на дъждовни капки, поля света... Душата му се залута в светлика, копнееща новото начало и не след  дълго се насочи към човешкия свят.  Замрялата тишина  раздра един самотен и зрял бебешки плач.