Тази вечер, някой друг, нещо друго те отмести от мястото твое на ортопедичния матрак. В прегръдките на Нещото, сред ласките на Нищото препусках с криле. Нанякъде. Пътят ли? Пътят е само посока. Накъде ни води, не знаем. Но защо да се питаме?! Не бива да знаем. Не бива, ако искаме да вдишваме, да ни опиват ухания от Рая – на цъфнали магнолии ароматът.
– Вървиш или летиш? – ме питаш? – Да, тази вечер, макар и към раменете ми някой да е пришил криле, вървя само. По Пътя. Спъвам се често в остри камъни, буйни реки без брод го препречват, преплувам ги сред прегръдката на ледени води. После… едвам се промъквам през бодливи храсти, дращещи бузите ми. Сред гъста, тъмна, почти проходима гора съм. И се питам:
– А сега накъде?! Спри! – казвам си. – Този път, не е твоят път. Спри! Заслушай се в чуруликане, в крясък или в грачене на птици! Чуй пледоарията на бръмбара и жуженето на неуморима, ранобудна пчелица. Медът винаги сладни. Никога не горчи. Всеки звук е посока. Огледай се за начало на нова п ...